Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Авонеди

Стихотворението

Мразя го, но като си признавам, ми става по-леко. Ако не беше онази случка в автобуса, може би никога нямаше да го призная... Знам колко е ужасно едно дете да мрази баща си и се срамувам. Ако и той някога започне да се срамува поне мъничко, веднага ще престана да го мразя. Никога не ме е бил, всяка година за училище ми купува нови дрехи, дава ми джобни пари и много ми се иска да го обичам, но аз съм особено момиче. Когато се вбеси, той казва, че съм откачена като майка си. Тогава плача и го мразя тайно. Не заради себе си, а заради мама, защото тя е красива, нежна и знае толкова хубави неща. За пъври път го усетих, когато бях съвсем малка. Досещах се, че това е омраза, но ме беше страх да го призная. Обичах баба да ми чете приказки, а след това да си говорим и да си представяме приказни неща. Понякога той влизаше след нея в стаята и ми казваше, че Снежанка е разглезено и неблагодарно момиче или че принцът е дошъл да разбуди спящата красавица не заради красотата й, а защото има дворец и богатсва, или че Карлсон е много дебел, за да може да лети. Тичах разплакана при мама, но после престанах, защото те се караха по цяла нощ и на сутринта тя беше много тъжна. Научих се да чета преди връстниците си, за да мога да го правя тайно. Не ми беше трудно да се крия, тъй като щом провереше бележника ми и останеше доволен, той повече не ми обръщаше внимание. Отскоро обаче, откакто реши, че ще уча в икономическо училище, започна да ме следи какво чета. Забрани на мама да ме води на театър, изложби и всякакви подобни, а баба вече не може... Разреши ми кино веднъж седмично. Нямало да позволи да ми се запълва главата с глупости. Сега било времето да науча най-важното в тоя живот - как се правят пари, още повече че аз съм единственият му наследник. Не съжалявал толкова, защото с нейните принципи и измишльотини майка ми не била способна да възпита едно дете, та какво остава за повече, да не говорим за нормално момче. Исках да хвърля мобифона му в някой контейнер за боклук, знам как щеше се вбеси, но ми дожаля за мама, защото ще си го изкара на нея. Скоро след това мое желание откраднаха колата заедно с пари и документи. Изпитах най-вече задоволство, скрих се в стаята си и цяла нощ четох фентъзи. Заспах успокоена, като си представях, че това е отмъщение на добрата фея, която ме закриля. И никога нямаше да призная, че го мразя, ако не беше оная случка.

Не исках да пътувам с него в автобуса, дори съжалих, че са му откраднали проклетата кола. Можех и сама да си отида, но не знам защо той реши, че трябва да дойде с мен и да разговаря със зъболекаря. Както обикновено, в автобуса имаше много хора. Стоях близо до едно момиче и крадешком го наблюдавах. Мислех си колко щях да съм щастлива, ако имах като неговата дълга до кръста руса коса. То изглеждаше тъжно и сякаш не забелязваше възхищението на хората. Не бях обърнала внимание кога се е качил старецът, който застана до него. Изправен и слаб, той се извисяваше над останалите пътници. Лицето му, бледо и изпито, нямаше бръчки, може би така изглеждаше заради ведростта, която излъчваше. Не ми приличаше на старец, а на хубав възрастен мъж. Така си представям, че е изглеждал моят дядо, за когото баба все ми разказваше, а на мен ми се струваше, че някой ден ще се върне от това “горе”, където бил отишъл без време. Момичето му направи място, за да се хване по-удобно. Тогава той я попита ще му разреши ли да й каже едно свое стихотворение. Тя го погледна за миг, а меката усмивка неочаквано я промени. Той изрецитира цялото дълго стихотворение на един дъх. Не знам дали беше от онези, които се учат в училище, но на мен много ми хареса. Гледах лицето на момичето, съвсем различно сега, и й завиждах. Представях си как ще я гледат всички хубави момчета на улицата... Подигравателният глас ме стресна и първо се огледах за възрастния мъж. Зарадвах се, че е слязъл и няма да чуе тези грозни думи, отекващи в необичайно притихналия автобус. Забих поглед в баща си, но той не млъкна, като че се наслаждаваше. Искаше ми се да изкрещя на хората: “Говорете, викайте, вдигайте шум!”. Момичето не помръдваше, сякаш някой отново го бе оковал в тъжната маска. Автобусът отвори врати и то се спусна към изхода. Бях убедена, че това не е неговата спирка. Тогава баща ми попита с подигравателна усмивка, която толкова ненавиждам, дали и баба ми е писала стихове. Повтори го няколко пъти. В този миг съвсем ясно осъзнах, че го мразя. Не избягах, не скочих от автобуса, не изкрещях, само си го казвах наум безброй пъти. Не знам дали тя ме чуваше от там, където беше отишла завинаги. Бях намерила онези тетрадки с нейните стихове и бях сигурна, че не е случайно. Тя е знаела, че така ще бъде до мен винаги, когато имам нужда от нея - в онези моменти, в които ми се струва, че е толкова трудно да се живее, когато си различен. Някой ден ще успея да напиша стихотворение за това.

Българската литература

© 2000 Литературен форум