Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мел (Мариела Киселкова)

Крайно субективно мнение

 

Едва успявам да изскоча от автобуса. Все още съм замаяна от бягащите рисунки на есента, притиснати под тежки стъкла и в рамки от прозорци, в които падат листа, пасат крави и дядовци се припичат на слънце. След няколко секунди на объркани погледи във всички посоки си избирам най-главната улица и с идеята, че знам накъде отивам и къде съм в момента, се опитвам да се съсредоточа върху сливането с тълпата от спокойни граждани, защото таксита минават рядко; а всички момичета ходят с обувки на платформи и тесни панталони и започвам смътно да усещам всеки рошав косъм на русата си главица – отказвам се от идеята и отпускам зареян поглед, като заблудена туристка. Неусетно достигам пошеходната зона, където в късния съботен следобед хората се разхождат хванати под ръка в прошарените сенки на дълга арка от дървета, а между тях тичат малки циганчета и викат бодро през детските си усмивки: “Како, дай 20 стинки, ма!”. Съвсем близо съм вече и въпреки че съм закъсняла, забавям ход, за да оставя аромата на печени кестени да погали още малко носа ми; заглеждам се в продавачката – същата дебела циганка от миналата година, с много фусти и привързани черни коси. А отдолу се задава първата групичка млади и гладни поети.

Връщаме се навреме за представянето на стихосбирката на Оля “Фотографии”, но Оля е скромна и съвсем бегло ни запознава със своите баби и дядовци в шарени дрехи и от друго време. Раздава лаконични автографи и бърза да се скрие, а на “Виктул” (както се представя мъничкият й син) му е скучно сред толкова много млади суетни автори. Групово се отправяме към стария театър, по чиито розови стени и бели орнаменти слънчевите лъчи обичат да играят. Сега е осветен само от лампи, студен и тържествен, и те кара да се чувстваш малко виновен, задето не си избрал нещо по-представително (и по-топло) от гардероба си. Официалната част, както винаги, минава тежко, тромаво и не без грешки – под знака на звездата на вечерта Елка Ханчева и Козирога (в лицето на тримата от уважаемото жури), за да изживее всеки от наградените и отличените своя миг на величие и да прибере овациите в някой спомен.

И после отново в топлото “Отворено общество”, за да докажем още веднъж колко срамежливи и затворени в себе си са младите поети и колко добре саботират всеки опит за организиран купон. Това самовглъбение толкова добре плува в звуците на кавал, тамбура и някаква друга свирка, че всички забравяме, че е просто акомпанимент към представянето на две други стихосбирки – “Минавам” и “Пастирът и левантинките”. Георги Господинов ме побутва с победоносното “Заспиваш”, а аз отварям очи и се опитвам да му обясня, че просто си представям и двамата единодушно заключаваме, че този тип музика трябва да се слуша на открито. А после излизаме, за да отидем при динозаврите и извънземните, които правят мръсната дискотека да прилича на “детска сладкарница” (тук цитирам Бойко Ламбовски) и май това й е единствената симпатична черта. Изморителна вечер, изморителна сутрин, хотел, в който не са пуснали парното, защото дъхът ти все още не се посипва на пода като ледени кристалчета, работилници, пресконференции без въпроси – сънуването преди да си тръгнеш от някъде – казваш си довиждане с всички и забравяш какво си искал да им кажеш вчера, ядеш най-вкусните палачинки за обяд и после съвсем лесно намираш правилния сектор на автогарата, защото на всяка провинциална автогара винаги, не знам как, си личи кой е за София. До другия път.

Българската литература

© 2000 Литературен форум