Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вихрен Чернокожев

Партитури за мълчание

 

Партитура за мълчание. Стихотворения
Лунатико слънчасал. Поема

Иван Бориславов. Партитура за мълчание. Стихотворения. Лунатико слънчасал. Поема. Издателско ателие “Аб”,
С., 2000.

Завиждам на Иван Бориславов. И в новите си книги “Партитура за мълчание” и “Лунатико слънчасал”, издадени в библиофилски тиражи от Издателско ателие “Аб”, Иван Бориславов не храни с думи суетата си, а продължава да вярва в чудото. Въпреки всички катастрофални предсказания, в които ни оплита всекидневието, той успя да опази добротата на своето поетическо въображение, елегичния си оптимизъм. И когато пише своите партитури за мълчание, своите сънища и молитви върху вселенския екран - аз му вярвам. Защото знам, че това не е наркозата на нечий друг живот, прочетен вече у Рембо и Блез Сандрар или видян у Осип Цадкин. Това е Иван-Бориславовият живот - грешник, размирник, който превръща ежедневните страхове и стихове в поезия - единствената свобода с несвършващо опиянение. Измамни са всички обетовани земи - освен обетованата земя на поезията. Малко са поетите като Иван Бориславов, които с такова благоговение обитават пространството на стиха и го превръщат в свой дом.

Преди години писах, че за Иван Бориславов поезията е религия. Разгръщайки сега “Партитура за мълчание” и “Лунатико слънчасал”, ще добавя: поезията е за него може би последната божествена възможност да се променяме и пресъздаваме - неизброимо различни галактики в прегръдката на необятния Космос.

Най-лесно е да се каже, че в поемата “Лунатико слънчасал” Иван Бориславов разлиства живота си, своята поетическа автобиография. Нека не звучи патетично, но там той е достигнал нещо от тайната на онова, което наричаме вечност. Вселената не отлага за утре да бъде - затова е Вечност, Всемир и безсмъртие. Ежедневният човек си отива от света, когато сам си откаже енергията, волята и интелекта да бъде, когато сам си отказва носталгията по Атлантида и сънищата, свързващи веригата на битието.

Стихът на Иван Бориславов в неговата “Партитура за мълчание”, емблематичните му стихове “Магически фенер”, “Последна дума”, “Насрещни ветрове”, “Мъртво вълнение”, “География”, “Корабокрушение”, поемите “Море в раковина” и “Преображение Господне” са само една от възможните проекции на невидимия свят, който неспирно тече под привидностите на всекидневието. Не случайно текстът на “Лунатико слънчасал” е свободен от измамни новоредия, категорични точки, пришпорващи запетаи, колебливи многоточия. Всичко в “морето на живота” е плод на въображение - всички “жертвени клади”, красиви момичета, “думи златни ключета за рая”, всички сънища и молитви, смърти и възкресения са плод на въображение.

Иван Бориславов отдавна знае простата истина - тайната на живота е в начина, по който мислим, чувстваме и извайваме света. Но в същото време има една неназовима отвъдсетивна реалност до ръба на пределното, която е истинският творец. Мнозина наричат тази извънсетивна реалност Бог или Чудо. За Иван Бориславов тя е поезията - “пеперуда от огън с криле от луна и от слънце”, която преодолява земното притегляне, за да открие неведомата “пета посока”. Там някъде живее бялата магия на поезията, която провижда как диша Всемирът.

Прочетете поемата “Преображение Господне” от “Партитура за мълчание” и ще усетите защо морето старее неизмеримо по-бавно от човека - то всяка секунда се обновява. Само че не търсете това море, което разтребва тъмните си бездни, по географските карти и лоции. Единственото доказателство за съществуването му е Иван Бориславов, който пренася своите сънища върху вселенския екран. Пак казвам - не търсете доказателства за Иван-Бориславовите звезди и слънца, и луни. Единственото доказателство е той - “нелегалният писар на Бога”, който се опитва да научи и турчето Сали от Славяново, че Млечният път броди и в него.

И в новите си стихове Иван Бориславов е рицарски верен на древния поетически проглас, че всеки човек е Вселена, която уви, често не намира път вън от черупката на своето его, вън от черупката на тленното тяло. “Партитура за мълчание” и “Лунатико слънчасал” чертаят една нова геометрия на духа, която добива енергия от мощните пулсации на неизразимото. Онова, което не може да се каже с думи, живее у Иван Бориславов и двамата си вярват. Младостта има думи за всичко; зрелостта на поета е мълчалива енергия.

Време е да помълча и аз, но преди това искам да пожелая на Иван Бориславов: над твоя стих - спокойствие. До следващата партитура за мълчание, която може би ще се нарича носталгия по Атлантида, пак с творческото съучастие на художника Любомир Йорданов.

 

Българската литература

© 2000 Литературен форум