Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владимир Сабоурин

Хюстън, щата Тексас или къде паркира Чеслав Милош

 

Още в България бях успокоен от един Фулбрайт-лектор от Тексас, към когото се обърнах за информация, че в Хюстън, където щях да ходя на годишната конференция на американската Асоциация за германистични изследвания, спокойно мога да се разбирам на испански. Мислех си, че проблемът ще бъде в езика, който бях занемарил покрай немския. Знаех, че в някои от южните щати испанският е официален език, но някак не ми се вярваше докрай, звучеше ми като казано от баща ми, който като добър кубинец не се уморяваше да ми напомня, че тези първоначално мексикански територии са окупирани от Щатите през 1848 година (в Европа Пролетта на народите) под добре познатия от бомбардировките над Югославия претекст за защита на малцинствата, в онези времена американските заселници. На международното летище на Хюстън обаче (кръстено на Буш-старши), наистина всички надписи бяха на двата езика, като дори при първия може би, който ми попадна на очи, на първо място пишеше prohibido fumar и едва под него един вид като превод no smoking. И по високоговорителите звучеше испански, без да мога да хвана в кои случаи съобщението беше първо на английски, а в кои - първо или дори само на испански. Още в един от процепите на летищния ръкав, където вездесъщият климатик за миг издишаше, ме лъхна умопомрачителната подгизнала от влага жега, бях се върнал в Куба на пубертетските спомени. Смразяващият климатик, който ме принуждаваше да навличам през нощта в леглото всички налични дрехи, и задължителната вода с лед, която сервираха без поръчка навсякъде по заведенията, бяха другите две неща, които си спомнях от Куба. Като някакъв стряскащ хибрид на тази чисто нова Америка и латинската Америка на спомените, открих на изхода на летището машина за свежи цветя, в която на мястото на кутийките кока-кола се въртяха в кръг безутешни сватбено погребални букети.

С излизането на highwayа нямащото край близо двучасово пътуване до хотела във внезапно настъпилата субтропична нощ, безкрайното все също в ускореността си движение в безкрайната все съща в прекъсванията си празнота. По-късно, когато отново и отново, за да се освободя, разказвах на американците за това първо впечатление, ми беше обяснено, че Ел Ей и Хюстън са двата най-големи пръснати града, което обаче само затвърди представата ми за Америка като място на празнота, ускорение, пръснатост. Натрапчивата не само от източноевропейска, но и сякаш от някаква общоевропейска гледна точка, чудовищна комуникативност на американците е може би функция именно на тази празнота, някакъв неразбираем в нашата топлота и сгъчканост horror vacui. Всяка възможност за неразбиране е блокирана от едновременно смехотворна и респектираща воля за експлицитност, която покрива тъй различни комуникативни ситуации като инструкциите за ядене в китайски ресторант и академично-педагогическия дискурс. Сервитьорът китаец, който демонстрира как се яде определено ястие, и университетският преподавател, тълкуващ даден текст, не се отличават съществено по отношение на всеобхватния комуникативен императив, на който подлежат. При най-малката неяснота или просто неексплицираност на изказването, което винаги представлява инструкция, както клиентите, така и студентите, които също се третират като paying customers, т.е. много внимателно, изискват обяснения или поне разяснения. Тази категорична експлицитност се комбинира поне при студентите с идеологията на аз мисля, чувствам, смятам, I think, I guess и др. подобни, която на пръв поглед суспендира комуникативния императив, за да го затвърди в не по-малко всеобщата разбираемост и споделимост на това (изказването), че всеки е индивид. И колкото и европейски да се опитваме да мислим в зле скривания под интелектуализма уплах, някак не върви, от една страна, да сме благодарни на китайския сервитьор за придружените с демонстрация експлицитни инструкции, които помагат да разберем какво казва и какво трябва да правим въпреки невъзможния акцент, а от друга, да се цупим на студента, който очаква от преподавателя същото. Напълно достатъчно е, че в извънакадемичните сфери на service-a, комуникативната пресупозиция на индивидуалността не се тематизира допълнително. А пред лицето на голямата пустота, последната инстанция, пред която или се устоява, или не, това, което с половин сърце приемаме за достатъчно, опира до необходимото си основание. Устояването отприщва на свой ред голямото смислопораждане, проникващо обаче и в най-малките пори на всекидневието под името или невидимата форма на чувството за свобода.

Не само мащабите, както би могло да се предположи, изхождайки от пространствената екземплификация на празнотата, но и културата и институциите на тази свобода произтичат от императивите на всекидневната комуникация, които първоначално сме склонни да разглеждаме като стесняващи. В университетски градчета като Бъркли, където организацията на пространството сякаш предразполага към европейски модели на поведение от рода на, примерно, ходенето пеш и всички свързани с това комуникативни интеракции, Университетът изразява почитта към своя преподавател нобелист Чеслав Милош под формата на пожизнено място за паркиране в кампуса, отбелязано със специална табела. Ако прибързано решим, че не може да се отиде по-далече във въвличането на интелектуалното или артистичното във всеобщо споделимите епифании на всекидневната комуникация, историята на табелата на Милош, която спокойно може, а и трябва да се чете от всички участници в движението, включително и тези, които не са чели един негов ред, с юридическата задължителност на пътен знак (каквито са всички табели, регулиращи жизненоважния проблем с паркирането), ще ни убеди в противното или поне в диференцираността на степените на свобода, осигурявани в комуникативния континуум. Първоначално на табелата е пишело Reserved for Czeslaw Milosz, което обаче веднага възбужда подозрения в елитаризъм (!) и недемократичност и довежда до по-споделимата формулировка Reserved for Slavic Languages. По-голямата споделимост на втората формулировка в плана на изказа не пречи тя да е единствена по рода си на паркинга за преподаватели, т.е. прагматично да е също толкова нечувано елитаристка. Абсолютната въвлеченост в императивите на комуникацията, в случая буквално в пътните знаци, маркира трансцендирането в свободата на литератора и шофьора. Нещичко от която се усеща дори в случая, че вместо Нобелова премия се задоволим привечер да обиколим с кола Сан Франсиско. На един калкан ще видим нарисуван Тодор Живков да свири на кларинет в малък джазоркестър. Може би пък именно от българската общност на Фриско ще дойде, дори и да не пише на български, копнежно чаканият ни Нобелов лауреат.

Българската литература

© 2000 Литературен форум