Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Палежев

Приписки към Захария
Из творческата лаборатория на писателя

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Някъде към лятото на 1880 година Захари Стоянов започва системно да си набавя книги на европейски и руски мислители, за които вече е научил от Каравеловите вестници, а някои вероятно е имал на разположение и в читалище “Зора”. От тогава са бележките, които си води в една голяма тетрадка, а след това и в отделен свитък, наименуван претенциозно и до известна степен неточно “Обскуранти и мистици (в литературата)”, пълните текстове на които разчетох и публикувах в книгата си “Захари Стоянов. Непознати страници”, част 1, изд. “Наука и изкуство”, 1981.

Интересно е да се проследи как тези бележки, а и буквални приписки по полетата на книгите, от които са подбирани, стават научни “подпорки”, да използваме Захариев израз, при написването на неговите съчинения. Обикновено те се използат в предисловията, там, където авторът има нужда да се позове на големи авторитети, за да усили собственото си внушение.

По-редки са случаите, когато те се явяват в хода на повествованието и тогава се стига до истинска кулминация. Така е станало със следната мисъл, записана в “Обскурантите” без ясно указание за нейния автор и ползваната книга, между две мисли на Белински:

“При възбуждение на чувствата и енергията умът слабее и се подчинява на господстващото чувство. Способността да се различава доброто от злото дуйствува при спокойствието на духа”.

В “Записките”, разширена и най-вече възвисена, тя придобива следния вид:

“Да, във въстанията няма благоразумие. Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има мястото само при пълнейшото спокойствие на духовете. В противен случай - при възбуждението чувствата и енергията - здравият разсъдък слабее и се се подчинява на господстващото чувство... Народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начертана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова...”

В своето предисловие към “Записките” Захари Стоянов разсъждава над това докъде трябва да се простре повествованието - близо до фактите и границите на събитията или отвъд тях. Тук той е имал възможност да се позове на Лесинг и да посочи неговото изискване, на което Захари, без съмнение, отговаря:

“За списателя по-свещени трябва да са характерите, отколкото фактовете; защото поучителното не е във фактовете (голи), а в съжденията... Фактите са случай и нещо общо за всекиго, но характерите - нещо свойствено. Затова ние позволяваме на списателите да извръщават факти, но никога характери”.

Причината да не използва горните мисли едва ли е тази, че те са отнесени, както е записано в свитъка, към драмата, още повече, че в адаптацията на З.Стоянов са се отдалечили от чисто литературния вид. По-вероятно е нетърпението, с което авторът иска да подхване любимата тема “за историята на даден народ и иностранците”, тук с помощта на Кондорсе:

“Безпристрастие. За историята на всяка страна могат да съдят безпристрастно само иностранците; натрупването на всякакви интереси, предубеждения, предразсудки всякога портят съжденията на съотечествениците.”

Като я записва и указва точно, че ще я включи в предисловието на “Записките”, тя придобива следния вид:

“Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците, строга обективност и хладнокръвие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастната история на един народ може да напише само незаинтересованият чужденец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачи, които не само, че са били заинтересовани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли още и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения.”

Преобразил иностранците от читатели на историята в историографи, по-нататък в предисловието той ще посочи имена на действителни автори на книги за българския народ, като в обекта на своята непрязън, по-скоро публицистична, ще включи Мак Гахан, личност, към която иначе питае дълбоко уважение. А в “Обскурантите” ще запише голям пасаж за ролята на пресата със следните думи на председателя (президента) на Америка Джеферсън:

“Аз бих се съгласил да живея охотно в страна, гдето има газета, но няма правителство, отколкото в такава страна, гдето има правителство, но няма газета.”

Също в предисловието на “Записките” Захари Стоянов, след като е отдал почит на българските мъченици на свободата, прибягва до мисъл на Хайне:

“Под всеки надгробен камък лежи една част от всемирната история...”

Любопитно е, че Захари проявява жив интерес към творчеството на немския поет, като в свитъка си отбира значителен брой негови мисли, отнасящи се за чистата литература, но все пак предимство отрежда на обществените съждения:

“...невъзможно е да се описва премеждието, без да се тури колорит и от своите собствени чувства. Нужно е самостроги фактически указания, но и точно изследване на това влияние, което известно събитие оказва на своите съвременници. Тука трябва знаене на факти, но и възрение.”

Няма съмнение, Захари си дава сметка, че белетристиката, която създава - все едно дали е разкази на очевидци, или картини из българския живот - е в пълно съответствие с горните препоръки.

В стремежа си да е прилежен ученик на големите мислители той си позволява да авторизира изказаното от тях. Показателен пример за метаморфозата, която настъпва, е извънредно оригиналната фраза на Кромуел, включена в том 1 на Херценовите съчинения, които Захари ползва. Тя гласи:

“В превратите от всички отива най-далеч тоя, който не е знаел къде отива.”

По-нататък като конкретни носители Кромуел сочи Робеспиер и Наполеон.

Захари е добросъвестен. Но той не може да не притегли превратите към главния предмет на своето повествование - въстанията. Затова и Наполеон е поставен в категорията на бунтовниците заедно с Левски и Бенковски, а живите артисти у Кромуел стават живи органи, отдадени всецяло на събитията.

Можем да си представим как Захари Стоянов - фанатичен поклоник на тълпата, на множеството - е приемал горчивото прозрение на Белински, също тъй проникновен познавач на народностния дух:

“Тълпата не приема, щото един и същ предмет да съвместява в себе си и лошо, и добро. Затова, когато тя узнае, че някой велик човек се прегрешил нещо, свойствено на малките хора, начаса е готова да го нарече безнравствен човек. Тълпата не разбира, че живото само чрез това се отличава, че прави противоречие...”

Освен обозначението на автора - том 7 и стр. 69 - Захари добавя в скоби “За биографиите”.

С буквалната мисъл той не си послужва, но тъкмо във “Васил Левски Дякона”, “Христо Ботев - опит за биография” и в събираните сведения за Любен Каравелов, той отдава право на естеството, следователно и на противоречието, съпътствали живота на тримата велики българи.

С едно изключение може би, декларирайки в първите страници на биографията на Левски, че не е открил нищо откъм интимната страна на неговия герой. А от архива на Захари Стоянов изравяме следната случка, която той си е записал:

“Любов. - В едно село в Тракия, гдето ходил да пои конят, мома една почнала да го лиска с вода. - Да са любим, казала тя. - Добре, но от далеч”. - В Тетевен като дохождал моми някои (Х. Иванови), хубавици. Но той ги отбягвал, като е знаел последствията.”

Ако не е от свенливост, навярно става дума за допълнителни сведения, каквито той получава след излизането и на другите му книги, които биха обогатили последващи техни издания. Но ранната смърт на автора ни лишава от тях.

(Със съкращения)

Българската литература

© 2000 Литературен форум