Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Здравка Евтимова

Петък

 

Майка й знаеше, че Д. не отива да преподава френски език в семейство Клаеви. Майка й, разбира се, не одобряваше глупавите й идеи - тя смяташе, че да докосваш лъскавите, често пъти плувнали в мазна пот гърбове на хората е много унизително. Самата тя беше бивш научен сътрудник в института по езикознание в БАН и се гордееше с факта, че умее да рецитира по-голяма част от стиховете на Лермонтов. Уви, това не й помагаше да изплаща редовно сметките си за парно и електричество. Изтърканите ръкави на палтото й не внушаваха никому колко фина нравственост е скрита зад мургавото й, загадъчно чело. Никой не се интересуваше от Елисавета Карова, никой, освен куция пенсиониран пощаджия, стар ерген, който продаваше на пазара кибрит и червила. Веднъж се престраши и покани Елисавета да пият кафе, като може би си правеше сметка да я заведе в леглото си - дори за целта беше купил нови чаршафи.

Но Елисавета му обясни, че отива в радиото - всъщност “радиото” за нея беше някоя от отворените художествени галерии, където гледаше картините с часове - там беше топло, пък и някои от картините действително й харесваха. Уредничките обаче забелязваха, че ръкавите на палтото й са съмнително протрити и никак не бяха любезни към нея. Елисавета Карова се бореше с живота, ала борбата й просто приличаше на житно зрънце, което се опитва да проникне в пясъците на Сахара - тоест нещо, предварително обречено на пълен провал.

Преди години съпруът й - мъж, който тръбеше, че е скулптор, а всъщност изчукваше тежко катастрофирали автомобили, я беше изоставил. Той казваше на Елисавета, че отива в ателието си, като под “ателието” разбираше някоя млада дама, готова срещу определена сума да сподели самотата си с него. Съвсем често бащата отиваше в “ателието”, а майката в “радиото”, ето защо Десислава - наследила мургавата кожа на бащата и тъмните очи на майката, оставаше постоянно сама. Накрая баща й се пресели в “ателието” - преживявайки около половин година при някоя от младите дами. Деси не се свенеше да го посещава.

- Нужни са ми пари за следването - започваше в прав текст тя. Често се сприятеляваше с приятелките на баща си, които ако бяха в добро настроение, я водеха на ресторант. Често успяваше да си спечели питателна вечеря от тях.

- Ти следвай - това е хубаво - заяви баща й, - но и се заеми с нещо, което ще ти донесе чиста печалба. Например масаж...

Отначало Д. започна да масажира приятелките на баща си, използвайки задната стая в приемната на импровизирания му сервиз. Там бе мръснно, смърдеше на машинно масло и имаше много хлебарки, ала Д. наистина имаше талант да трие хорските гърбове. Ако можеха да проникнат в мечтите й, гаджетата на баща й по всяка вероятност щяха да се застрелят - Десислава мечтаеше да остане колкото се може по-дълго на топло в тази задна стаичка... А в гарсониерата, където живееха Д. и майка й, бяха изключени всички радиатори; нямаше топла вода.

Ала преди всичко Д. си мечтаеше за обилна вечеря - съществото й откликваше на вкусните аромати като кучетата на Павлов, тя имаше чувството, че вместо с кръв, сърцето й е пълно със слюнка, потичаща към устата й при всяка по-вкусна миризма. Затова се опитваше да бъде любезна; постепенно отвращението на Д. към голите женски тела отстъпи място на тъпо безразличие - започна да си мисли, че би могла да масажира и копитото на крава, ако за това получи хонорар и обилна вечеря.

Да, майка й знаеше, че Д. не преподава френски на семейство Клаеви. Дъщерята беше непроницаема като тракийска гробница, вечер двете почти не разговаряха, но мълчанието им бе по-съдържателно от напрегнат диалог. “Успях” - прошепваше майката и Д. знаеше, че Герова-старша е пила кафе необичайно дълго у някоя приятелка, наслаждавайки се на топлината в апартамента й, на безплатни кифлички или сладкиши, дори е гледала някой филм по сателита - лукс, който вкъщи бе абсурден и немислим. “Тя беше ужасна” - заявяваше Д. и това означаваше, че Бети Клаева я е принудила да повтори масажа три пъти.

Клаева според Д. беше особена птица - тя мълчеше, сякаш езикът в устата й тежеше тон. Когато имаше нужда масажът да бъде повторен, тя просто вдигаше ръка. Кожата й беше бяла като кокиче; мургавите пръсти на Д. се плъзгаха върху нея, описвайки горещи черни дъги. Още в самото начало Клаева оставяше купчинка банкноти върху масата и Д. с огромно усилие на волята си налагаше да не мисли за тях. Много рядко Клаева извикваше: “Оля!” - и тогава в стаята пристигаше стара, набита жена, яка като непревземаема крепост, с поднос в ръце. Но Д. пет пари не даваше нито за госпожа Клаева, нито за жената-крепост. Д. гадаеше какво ще има в подноса - може би виенски кифлички и ароматно кафе. Може би сандвич с филе - самата мисъл за това я замайваше, мургавите й пръсти притискаха по-силно от обикновено бялата ефирна плът на Бети Клаева.

Д. беше постоянно гладна, стомахът й се бе превърнал в отделно същество, което искаше да се напълни, щастието беше затворено в този сребърен поднос, но Бети Клаева беше коварна, о, колко коварна беше тя: “Причинявате ми болка” - прошепваше тя и ръката й спираше върху мургавите пръсти на Д. След това абсолютно преднамерено, като гилотина, която разсича гръбначния стълб на жертвата, Бети вземаше чашата и отпиваше на мънички топли глътки от кафето; в него имаше сметана; след това забиваше белите си зъби в сандвича, стрелваше език върху устните си и въздишаше. Д. имаше чувството, че ще умре. Клаева не й предлагаше нито хапка, дъвчеше бавно, сякаш притискаше със зъби самата душа на Д., която въпреки огромната си воля инстинктивно притискаше още по-силно бялата плът под мургавите си пръсти. Колко продължаваше тази мъка - не повече от две-три минути, но за Д. сякаш изтичаше цялата мезозойска ера от развитието на човечеството - докато Бети Клаева дъвчеше сандвича, амебите полека еволюираха, превръщаха се в безгръбначни, земноводни и птици, за да се озъбят накрая като озверели от глад динозаври. “Причинявате ми болка” - отново прошепваше Клаева, и сигурно не лъжеше, защото под мургавите пръсти на Д. плътта й ставаше алена от напрежение и притискане.

Едва тогава Д. се сепваше от унеса, в който бе изпаднала, и уплашено вдигаше ръце от розовото тяло. “Оля, донеси нещичко за момичето” - нареждаше Клаева. След секунда жената-крепост отново връхлиташе в стаята и този път върху подноса имаше три сандвича с филе, луканка, някаква толкова опияняваща салата, която караше Д. да изпада в луди пристъпи на сърцебиене. Освен това тя донасяше кафе в огромна чаша, която по всяка вероятност събираше цяло езеро, и Д. й беше благодарна за това. “Можете да похапнете” - изричаше с тихия си като молитва глас Бети Клаева. Д. имаше чувството, че тя приказва в църква, сякаш изрича нещо в ухото на някой ангел, който пърха с крило около лицето й, за да я обслужи колкото е възможно по-добре. Д. си вземаше сандвич, мургавата мълния на ръката й политваше към храната, тя си налагаше да не дъвче прекалено бързо, нито да поглъща с такава огромна скорост, но стомахът й, свил се като лъв за скок, искаше да се натъпче до последния квадратен сантиметър. Освен това й се искаше да загъне един от сандвичите за майка си, която тази вечер щеше да се нахрани със зелен фасул, сготвен преди два дни. “Възможно ли е да взема един от сандвичите за по-късно?” - питаше Д., преодоляла огромното унижение, което стенеше в думите й и разкъсваше небето и града. “Не вземайте нищо - отвръщаше Бети Клаева, без да откъсва очи от нея. - Нахранете се и продължаваме масажа.” Обикновено след втория сандвич звярът в стомаха на Д. се засищаше, обземаше я приятна леност, но Д. знаеше - сега беше моментът да се запаси за по-късно - започваше да се тъпче с третия сандвич, натиквайки го в организма упорито, методично, с помощта на обилни глътки кафе. Сивите очи на Бети Клаева я следяха неотклонно. Веднъж тя каза:

- Вие сте хубава. Защо не намерите някой мъж, който може да ви издържа?

- Не съм опитвала - призна Д.

Това беше самата истина. Беше пораснала в самота, може би затова обичаше празните стаи, празните плажове, празните хижи, дори изоставените села с празни къщи. Беше на двадесет и две, а все още беше девствена - нещо, което би будило смях и подигравки сред приятелките й, ако имаше такива, но Д. нямаше приятелки. В училище бе седяла сама на третата редица - с изрядните си тетрадки по математика и френски език, от които учителките се възхищаваха.

- Вие сте много хубава и аз ви харесвам - добави толкова тихо Бети Клаева, че стените се огънаха от смущение. - Много ви харесвам - и кокичето на бялата й ръка полетя и се отпусна върху мургавото рамо на Д. - Може да се преместиш и да живееш при мен - добави Бети.

Д. не отговори. Надяваше се, че в този момент майка й стои прехласната пред някоя картина, в светла и топла художествена галерия, с много мили разпоредителки и евтино кафе на барчето в ъгъла.

Българската литература

© 2000 Литературен форум