Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Златомир Златанов

Негативна география

 

Пламен Антов, Сантиментална география, изд. “Пан”, С., 2000.Къде обитаваме? Ние ли обитаваме, или се оставяме да бъдем обитавани (от несъзнаваното, например)? Начинът на обитаване изчерпва ли обитаването? Човешкото придава битие на обитаването, придобивайки го. Но кое е мястото, как се сместява, ситуира, в каква разположеност, към какво? Сместяването в едно място, в роден край, в придобиван свят, сякаш не изключва подозрението на една зловеща неуместност, неприютеност, онтологическа бездомност може би. Обитавам: придавам битие. Но сякаш това битие е изгубило отношението си към една звезда, изтръгнало се е от космологическа връзка, сякаш това битие екзистира в “наличието на едно отсъствие”. Изгубили сме усет за древните космогонични мистерии, останало е трагическото усещане, изгубено е и то.

Какво казва Ницше: “Нека се погледнем в очите. Ние сме хиперборейци - ние твърде добре знаем колко далеч настрани живеем.” Обитаването: отместеност от самото място, ексцентричност. И бихме ли могли да се завърнем там, където няма да се намерим? Юлия Кръстева твърди, че обитава географски палимпсест: сдвояване на отбелязване и изличаване, на това тук и на другото, на шрифт и следа. Една неуседналост и дефигуриране в самото полагане и разполагане. Влизането в собственост, във владение, е пронизано от несобственото, от невъзможността за владичество.

Обитаването е концесия от страна на Битието (но Битието не взема страна, то е Чужденецът-концесионер, отказващ среща, и подписът му срещу нашите подписи не личи, в неналичност винаги). Човешкото осигурява подслон на Битието, но подслоненото е може би самото то. Човешкото разполага в неузнаването на една насрещна (благо)разположеност, свидетелствата за която по-скоро биват изпросвани, отколкото удостоверени със сигурност. В латинската дума “концесия” се счува и някаква “опрощаване”. Едно опрощение преди самата молба и призив за опрощаване, опрощение отвъд театъра на благодат и проклятие, който се разиграва с по-късна дата. Опрощение преди религията, която е маскирано богохулство.

Допускани сме в обитаване, във владение, в собственост, сякаш само да научим противното. В напора на това, което ни се изплъзва, в натегнатостта на една връзка, която се къса в отварянето си към Другия, ние търсим подслон, за да се предпазим, без да подозираме, че подслоняваме зловещото и безприютното, продължаващо да ни увлича в изплъзването си, макар и в един ход, по-различен от този на прелетните ята.

Един отчужден знак сме ние и езикът ни се изгубва в странство: хиперборейци, обитатели на палимпсест, който ни обитава и владее. И тогава каква география? Тя винаги е негативна география, негативна теология. Концесията на една следа, която забранява да бъде мислена. И ние не мислим, само се предпазваме от напора на непомисленото, обитаваме в забрава и в забрава на забравата. Обитаваме поетически. Поезията е място на смълчаване и неказване, докато ние сме в плен на един фетишистки проект, в плен на самоотчуждаващия се фетишизиран език. Ние сме в контрабандна контравръзка с концесията и това не може да се изкаже, да се удостовери, ето защо поезията не секва, докато всъщност премълчава в мястото си на смълчаване. Кое е това място на смълчаване и как да се означи в география?

Преброждането на “сантименталната география” на света само усилва усещането за безпътица, за една “патология на назначението”. Излишеството на разпростирането създава своя недостиг: поетите са пилигрими на Повторението. Едно Повторение, което връща хиперборейския призрак на света, неспособно до го задържи. Връща поезията, без да постигне смълчаното й начало. Началото е в Повторението. Повторението връща различието, макар да изглежда, че е завръщане на едно и също. Връщане на същото различие в бездната на Битието, на една негативна география.

Но има различие и различие. Проследените различия са сместени и запечатани в един направен свят от светове и от поезии. Това е светът на Повторението. Концесията е отпусната и тук се строи, обитава и пише, макар и с непрестанното подозрение, че би могло и другояче. С подозрението, че се пропуска хиперборейското онтологическо различие, принуждаващо да бъде пропускано в подпечатващата го, т.е. изличаващата го принуда на Повторението. Светът би могъл да бъде и друг, той винаги вече е в контрабандна връзка с Другия, с негативната география. Обитаването винаги ще е метафора на палимпсеста. Следата е по-отчуждена, отколкото се предполага, и Повторението е недостатъчно трансцендентно, за да я проследи. Човешкото битие е на път към езика, в изплъзването на отчуждаващия се език.

Поетът на Повторението престъпва съвета да не се прави изкуство от изкуството. Той прави поезия от поезията, обърнат срещу всички поезии, конфронтиран с тях. Той се стреми към тоталното произведение, Gesamtkunstwerk, към възможно най-неестествената творба, едно полиморфно чудовище, което осъжда на смърт всички изкуства. Той не обявява края на литературата, на поезията, а прегъва и пресуква всички краища в хиазмична връзка, която е симулация на палимпсест, палимпсест на палимпсеста. Сместявани на едно място, всички дефигурирани призраци на предишни поезии сякаш се обръщат към хиперборейския призрак, за да си го набавят, но всъщност, за да му се оставят във владение. Успехът е симулиран като провал, провалът - като успех.

Постмодерният жаргон е всеяден, не се отказва от нищо. Но той сякаш се стреми към една първа “праисторическа модерност”, стреми се да изличи Повторението чрез самото Повторение, да изличи поезията чрез самата поезия, за да стигне в смълчаното място на поезията, в хиперборейската география. Но успява ли той?

Всички предишни поетики се сортират в предварителни серийни схеми, произвеждащи поезия в пародийно удвояване чрез съответния механичен модел на серията. Тематичният ритъм е над всичко (в това отношение “Сантиментална география” е показателна с грижливото си композиране). Това, което ще забележат и лаиците: недовършени стихотворения, елиптични разредки, метрически неправилности, - всъщност е съзнателен стремеж към избягване на класическата мелопоетичност. Това е поезия, която с двойствен жест се извайва и дефигурира същевременно. Контрапунктично заложените мотиви настояват за своята свобода и несвързаност отвъд инерцията на хармонията. Над случайните мелодични пробиви се налага дисонансът като израз на загуба, страдание, празнота. Водещите тонове от старите поетики са отменени, макар и допускани симулативно понякога в подвеждащи лайтмотиви.

Тематичният ритъм, определен от цитатите, собствените имена, параграфите, методично бива подкопаван в претенциите за собственост и владение. Принципът на вариацията - запазва се един и същ обсег, само за да бъде анализиран и разнищван многократно: тематизиране на нетематизируемото. Повторението трябва да бъде разколебано със собствените му средства на монотонно бреме, несвързаност, разпиляност.

Това вариращо дисонантно писане, контрапунктично във всеки свой елемент, успява ли да си достави проект за освобождение на поезията (всеки проект винаги вече е цитат), или го превръща в серийна клопка от клопки? И как да се съвмести този проект с несъмнено фетишисткия проект, от който светът не успява да се отърси, един свят на самоидеологизиращи се идиоти? Или, да го кажем с аналитичните клишета на Лакан: успява ли означаващото на писмото да пристигне в мястото на истината-кастрация (за Антов всеки избор е кастриращ), в мястото на фетиша, което толкова липсва на самото себе си? Успяваме ли да се опазим от невидимия Поглед на кастрацията, от едиповския сценарий (къде съзира Антов бъдещите си убийци?), от натрапливата невроза на повторението? Къде обитава поезията и ще преусвои ли контрабандната концесия в своя собственост? Постмодерната инфантилност ще трябва да се прости със своето високомерие, за да бъде опростена, концесионирана на свой ред. Анаграмното вплитане на собственото име в текста (пламен антов) сигурно е такава молба за приемане и опрощаване от Другия, желание в отварянето си към Другото да не го наранява и манипулира. Но възможно ли е да се съхрани чистият призив, да се пренесе извън една патология на назначението, извън една винаги негативна география? Не съществува чистота на посланието: контрабанда, смешение, нечетливост. В сърцето на географията един хиперборейски призрак смълчава сърцата ни.

Българската литература

© 2000 Литературен форум