Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Българският Великден Когато ехото не заглъхва

Защо ни трябват нови ценности

Продължение от брой 11

На 26 април 2000 г . в рамките на срещата “Българският Великден” бе проведен разговор на министър-председателя Иван Костов, вицепремиера П.Жотев и външния министър Н.Михайлова с българи, живеещи в чужбина. Поради важността на поставените от аудиторията въпроси и техните отговори вестник “Литературен форум” публикува пълната стенограма на разговора.

- Уважаеми господин министър, уважаеми дами и господа, казвам се Велизар Садовски, завършил съм лингвистика във Виенския университет, работя в Австрийската академия на науките по издаването на новооткрити санскритски ръкописи. Искам да ви благодаря за тази среща, която така уникално обединява раздираната от противоречия (по същия начин, както българското общество) българска емиграция в чужбина - нещо, което от Влашко и от Молдова, от Цариград не се е случвало. Бих искал да призова за един по-критичен дух на нашите изказвания, защото това е единственият начин безпокойствата ни да достигнат пряко до вас. Нашите контакти с българската администрация - като постоянно живеещи в чужбина - не са с българското правителство, което, убеден съм, се състои от мъдри и волеви хора, взели управленски решения от висока политическа класа. Нашите контакти са на едно по-средно и по-ниско ниво с българските посолства, които, за жалост, все още са непревземаеми крепости, затворени за българите в чужбина. Българските посланици по добрия стар маниер на партийните комитети са се окопали с една гвардия от телохранители и всяка разумна инициатива заглъхва сред този дюшек от пух на ниско ниво. Аз познавам лично във Виена хора, които пред мен на 10 януари твърдяха, че онези, които осъществиха смяната на правителството по един безкръвен, мирен начин, са варвари и хулигани. Какво ще направите, все пак тези хора трябва да бъдат променени? И вторият ми въпрос: другият контакт с българската управленска машина, контактът на моите приятели е с българската военщина. Вземам актуален повод от нещо, случило се преди седмици, което засегна мои приятели от Виена и спомогна за тяхното отказване от участие в инициативата “Българският Великден”. Искам да ви запитам: защо е необходима тази уравниловка, след като вие се обръщате към нас като към успели или налагащи се в момента хора? Как може мой приятел, който е директор на инвестиционен фонд в Австрия, представител за Средна Европа, да се върне в България, след като последният му контакт беше с военните, които трябваше да подкупи, за да получи продълженние на задграничния си паспорт? Как може на една нога да бъдат слагани висшистите и завършилите обикновените български училища с тази деветмесечна служба? Системата в Австрия и Европа е такава: влезеш ли вътре, на шест месеца ти получаваш атестат, при който или те повишават, или напускаш. Тези девет месеца закрепостяване в българската казарма ще носят на тези млади специалисти сериозно нарушаване на тяхната професионална реализация. Не става въпрос за материални загуби. Става въпрос за загуба на кариерата. Ние не сме наложили се, ние сме налагащи се. И за да можем да продължим да се налагаме и по адекватен начин да отстояваме българската позиция, позволете ни по някакъв начин да бъдем отличени от останалите. Лично аз не страдам от този комплекс, навсякъде се подписвам на международни конгреси като български учен, но други мои приятели се стремят към чуждо гражданство именно за да избягат от тези спънки, които българската държава им налага.

 

Надежда Михайлова: Огромна е болката ми за това, което казвате, и си давам сметка, че в голямата си част то сигурно е вярно. Но това е част от другия голям въпрос за реформата на мисленето и на българската администрация. Същевременно колкото огромна е болката, толкова голяма е съпротивата на определени части от администрацията да се осъществи това, което ще бъде гарант наистина за необратимостта на това, което става в България. И ако си позволих да кажа пред вас по време на своето изказване, че в една държава - няма да я спомена - ми беше казано именно това: “Госпожо министър, Вие сте тук, ние Ви вярваме, но Вие утре ще си отидете и ние не лягаме и не ставаме с мисълта за България”. Трябва да има постоянно хора, които да работят за България зад граница, това да е прякото им административно задължение. Да ви кажа, че ще направя всичко възможно да го променя - аз вече го правя. Не става толкова лесно. Не става толкова лесно поради редица причини - поради съпротивата, поради това, че всеки един човек, срещу когото съм отправила обвинение, че не си върши работата, казва, че е жертва на политическа чистка. И ще ви го кажа директно. Защото аз не искам от тези хора да работят за СДС, аз не искам тези хора да работят за мен или за министър-председателя, аз искам тези хора да работят за България. Ще ви кажа, че когато станах външен министър, се попитах какво мога да направя за четири години. Знаех, че четири години е твърде малък срок, за да влезем в Европа или в НАТО. Но исках да променя усещането за България, авторитета на моята страна. И се нагърбих с тази роля - бавно, полека-лека, стъпка по стъпка да променяме образа на България по света. И трябва да ви кажа, че срещах огромни трудности. Много пъти ме е боляло, защото на всичко това, на което и вие сте свидетели, често пъти съм била свидетел и аз. И съм си мислила... може би е било илюзия... мислила съм си, че мисълта за България - това, че всички обичаме България, ще бъде по-силно от партийните пристрастия. Оказва се, че не винаги е така. И когато се питаме защо Чехия, Полша, Вишеградските държави, са минали преди нас, нас ни боли. Пак се връщам към това, което казах: защо един човек като Вайда излиза и посвещава една награда на поляците? И си помислих, че преди да бъдеш политик, преди да бъдеш партиец, ти трябва да бъдеш българин. И струва ми се, че това е, което ще промени България.

 

Иван Костов: Ако може едно упражнение по психология.Тези хора се затварят там, защото ги е страх. Защото ги е страх, че няма да отговорят на очакванията; защото ги е страх, че не вършат това, което се очаква от тях. Това е типична реакция на хора, които се намират в състояние на отбрана. Връщайки ви предизвикателството, аз искам да ви помоля нещо: колкото и да не са адекватни в момента, колкото да не са дружелюбни, да не са отзивчиви, може би вие ще съберете сила и ще им подадете ръка да ги извадите от това състояние. Защото аз, от друга страна, видях много български дипломати, водачи на мисии, които направиха невероятен прелом за България, които постигнаха изключителни успехи. Те са го направили, защото са чувствали доверието около себе си. И аз искам тука да не слагаме в един кюп всички, а да зачетем усилията на тези български дипломати, които доведоха до външнополитическите успехи на България. Вие знаете, че в тия три години преживяхме невероятно трудни моменти и ако не бяха тези хора, сигурно нямаше да се справим. Затова моят призив към вас е: Да, ние приемаме критиката. Да, ние разбираме това, което казвате, но моля ви, считайте българските посолства за ваши; все пак те са ваши посолства, те са български посолства. И накрая, каквото и да става, те са българското посолство. Няма да има друга сграда с тази табела. Значи ние трябва да променим тази институция. Що се отнася за българската военщина. Две предложения има в момента в Народното събрание. Едното е за девет месеца срок на служба, при намаляване на срока на служба за всички, а другото е за девет месеца за хората без висше образование и шест месеца за хората с висше образование. Аз знам, че много от вас станаха жертва на един слух - ще дойдат в България, ще им вземат паспортите и ще ги направят войници. Познавайки възможностите на администрацията, аз знам, че никого не можем да вземем войник за три дни. Ние не можем да се информираме даже. Така че този страх беше напразен. А иначе ние имаме предвид този проблем и ще се опитаме да го решим, разбира се, без да нарушаваме конституционнно защитения принцип на равнопоставеност на всички български граждани.

 

- Добър ден, скъпи приятели! Казвам се Константин Шопов. Работя във Виена. Няколко думи искам да кажа за себе си. Завършил съм Българската музикална академиия, специалност "Композиция". През времето на народната власт не бях избран за доцент или за доктор. Спечелих конкурс преди 12 години във висшето училище по музика и приложни изкуства “Моцартео”. До преди две години бях там. От две години работя като композитор в отдел “Културшуле” за цяла Австрия. Пиша детски приказки, мюзикъли и оперети. Преди известно време си прочетох досието и се оказа, че пет души от Държавна сигурност са ме следили в България. Те са носили имена ”Берия” и “Троцки”, а моето име е било “Непослушния”. Цял живот съм правил много за България. Искам да се присъединя към въпроса, който зададе господинът - от Виена - за българските посолства и Българския културен център в Дом “Витгенщайн”; може би го знаят всички. Аз съм конкретен. Тук е г-жа Ема Москова. Тя назначава в Българския културен център двама души с немска филология, единият от които е завършил във Велико Търново, другият - в Благоевград. Може ли в български културен център да няма един човек, който да се занимава с култура? Директорът е с немска филология, завеждащият културните въпроси също е с немска филология. Каква култура и изкуство ние ще правим в Европа? Знаете, че изкуството и културата са един много силен фактор за развитието на нашата страна. И всички вие, които сте тука, искате да влезе България в Европейската общност. Но фактът си е факт. С две думи, президентът на България (съжалявам, че не е тук) беше в Залцбург при нас, срещна се не само с българи, но и с германци, които дойдоха в Залцбург. И те казаха: “Как може да бъде назначен такъв човек?”. Той обеща спешни мерки. Друго нещо: написах писмо до г-жа Ема Москова. Тя ми отговори, че тези хора били гениални, но конкретно на въпросите, които й зададох, тя не отговаря. Това е моят въпрос. Защо се назначават в Българския културен център хора, които нямат нужния ценз?

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум