Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Величков

Някъде из Витоша

 

Както всяка сутрин напоследък, събуждаш се с болки в главата. Тъпи, невротични болки на постоянен махмурлук, който не се дължи на злоупотреби с алкохол. Макар че в случая го засилват снощните три ракии, изпити без мезе в кварталната кръчма.

Готов си, както всяка сутрин, да се обърнеш към стената и да забиеш поглед в пъпа на света. Исихаст на безсмислието, разкрасено с белезникаво отчаяние. Паниката полека те облазва: в 9 часа трябва да бъдеш на “Хладилника”, където да се срещнеш с Ида, и двамата да поемете към Витоша. Съботната разходка се проточва пред теб като екваториална експедиция сред людоеди. Толкова рискове за един предопределен неуспех!

С последната частица отговорност успяваш да се изправиш и дори да се облечеш - не излиза чак толкова трудно. Докато се мотаеш в кухнята между хладилника и масата, за да си натъкмиш нещо за закуска, ти светва, че не отговорност те движи, а страх. Да, второсигналният страх да не загубиш един от малкото си приятели, които все още те свързват със света. Някакви лъскави парчета от спомен - ослепително бял сипей над пропаст, венец въздушно сини планини в дълбочината, стръмна каменлива пътека, слизаща към дол с рекичка - фокусират в душата ти горчивина - нима може да се върне оня свят? Поглеждаш към будилника: рано е, едва осем, имаш поне петнадесет минути да се поизлежаваш, да се отмориш от предстоящото изпитание, и ти тръгваш към леглото, разкопчаваш горното копче на ризата, но по-голям страх, първосигналният, те спира. Ако се отпуснеш, няма да станеш вече до обяд. Както всяка сутрин. “Победа на страха над страха!”, задавяш се с хапката си.

В автобуса стискаш билета, без да го продупчиш. Озърташ се за контрольор, едва-едва, с крайчеца на оченцето, въпреки че напоследък контрольорите те подминават с подозрително пренебрежение. “От пръв поглед, значи, личат старостта и беднотията ми”, окайваш се ти, но не перфорираш билета, за да участваш в малката лотария - или да спестиш двадесет и петте стотинки, или да се унижиш с молби и пак да платиш десет пъти повече. На бедните и стари хитряги, за какъвто ще те вземат, не прощават!

Следиш дали пътниците наоколо... Маратонките ти, макар и “Найк”, могат спокойно да бъдат изхвърлени на боклука, дънките са изтрити до прокъсване на коленете, а отзад на винтягата още от Великден има накапано със свещ, което все се каниш да изчистиш. Подлярска суета, подлярски срам!... “Защо не искаме да разберем колко спокойни ще бъдем, ако признаем бедността си и не се срамуваме от нея?”, окуражаваш се с риторичния въпрос на някой /ах, тая памет!/, който е обичал да разсъждава философически.

Успешната авантюра с билета и крилото на философа те изпълват с такава храброст, че на “Хладилника” броиш точните стотинки за двойно кафе в пластмасова чашка, запалваш цигара и се облягаш на желязния парапет. Почти с удоволствие очакваш изкачването: да се освободиш от гнусната пот, от зловредните енергии. Да се освободиш от себе си!

Около теб пребивават, в колективна медитация за оцеляване, предимно възрастни хора. По двама, по трима, на групички, напрегнати, озъртайки се крадешком, в тихи, сякаш ги подслушват, разговори: за ползата от ходенето, за вредата от слънцето, за билки против кръвното, аритмията, помятането, запека и всички други болести на тялото, освен възпалението на капачката на лявото коляно. Него са предоставили на Джером К.Джером. Няколко старци единаци, заголили уродливо жилестите си пищялки, с лъснати от плешивината черепи се реят над общите грижи, но и техните лица са изопнати от яростната кавга с агонията. Само групата на младите, пъстра като китка, разпръсква неприличните миризми на радост и непукизъм. Машинално се приближаваш към тях, вдъхваш с пълни гърди, но е твърде силно за теб - завива ти се свят.

Без преструвки вече се молиш Ида да не дойде - смъртоносно заболяване би й простил дори, но и след петнайсетминутния толеранс продължаваш да висиш на парапета. Тъкмо чудовищната мисъл, изостанала от някакво минало - да тръгнеш сам нагоре, е на път да те подгони обратно към къщи, пристига Ида и веднага се загръща в плащ от извинения: дежурство във вестника снощи, после не могла да заспи, сутринта майка й, баща й... впрочем той почина преди няколко месеца. Готвиш се да омаловажиш закъснението й с някаква шега, но си даваш сметка, че тя нито се извинява, нито се интересува дали й вярваш или не. Обида пробужда болката в главата ти.

На пътеката за “Бай Кръстю”, когото ти поради вкусови асоциации, постоянно бъркаш с “Бай Генчо”, двамата стъпвате в мълчание. Първата стръмнина сгорещява телата и отношенията ви. В зелената сянка на дърветата, обгърнала ви с храмова тържественост, загубвате очертанията си, а шумът на реката ви носи в двупосочното време - напред и назад, назад и напред. Космически ветрец полазва из храстите.

- Не обичам тая пътека - каза Ида. - Като дете майка ми и баща ми все по нея ме мъкнеха.

Ослепително бели сипеи, венец от сини планини...

Теб не са те мъкнали - винаги си участвувал в избора на посоката, но сега вървиш след Ида и макар да забелязваш, че кривва в погрешна отбивка, не я спираш. Сам се учудваш: винаги си държал да следваш избраната посока. Може вече си се примирил, че всяка посока е грешна?

След няколко минути равен терен Ида изведнъж плясва с ръце и изчуруликва без изненада:

- Ние май се объркахме!

“А, сети се!”, горчи под езика ти грубост, но не я изричаш, защото предположението, че си се объркал в планина като Витоша, обижда опитния планинар у теб, а същевременно наистина не знаеш къде точно се намирате. Безполезността на всеки опит те отчайва като в сън: хем не ви грози никаква опасност, хем те души нереален страх. В неговия обсег даваш знак да тръгнете по първата попаднала ви пътека вдясно. Съвсем сигурно е, че натам, на югозапад, ще откриете “Бай Генчо”, пардон - “Бай Кръстю”, но именно тази очевидност те смущава. В нея се притайва същинската боязън - че някой път редът / или съдбата, или късметът/ ще се наруши и ти ще се озовеш в местност извън тебе и твоите възможности.

Прекалено скоро пътеката свършва сред ровини и камънаци, но не се връщате. Обхванал те е онзи детски инат, който се крепи върху ужаса и любопитството. Зямисляш се колко общо има между двете: любопитството е стремеж да преодолееш ужаса на неизвестното, да го изключиш от стабилния свят на всекидневието.

Храсти ви дерат с острите си нокти, реални клони ви пердашат по лицата, а високата коприва жили голите крака на Ида. В момента, в който се спъваш и падаш, паметта те спохожда, сякаш раздрусана от удара, а ти изреваваш:

- Унамуно!

Ида се е облегнала на едно дърво, пъхти с изплезен език и гледа през теб. Не издава желение да се изхили.

- Той е казал това за бедността - обясняваш й с абсурдна сериозност. - Да не се срамуваме от нея...

- Ще ти призная нещо - обявява Ида и гласът й внезапно изтънява. - Аз не обичах майка си...

Убеден си, че трябва да я подкрепиш с утешение или поне да изразиш съчувствие, но миналото време на глагола те стъписва. Дали е грешка на езика? Или опит да отвлече вниманието ти? От пръстта, върху която все още лежиш, всяка произнесена дума би приличала на обвинение. Пръстта заличава нюансите на словото, оголва злобата му срещу житейските симулации. Само в пръстта словото кълни с презрение към лъжата.

- Тя ме клепаше пред баща ми, пък той ме биеше - пояснава Ида и нагазва храбро през копривата.

Тътриш се подир нея с подозрението, че тя те води по точно определен маршрут. Известен единствено на нея. Обиколил си всички планини на България и с “оная” компания, част от която е и Ида, винаги се загубвахте. Нарочно или несъзнателно, но търсехте приключението - начин да нарушите убийствената скука. И когато все се добирахте до “обекта”, сред прекалени смехове и закачки, по цели часове обсъждахте рисковете, които ви бяха тревожили из пътя, за да ги запазите в паметта си почти като геройства. В такива вечери Ида седеше отстрани и не се намесваше. “Тогава май не бяхме любопитни, шепнеш си ти. Тогава май нехаехме за пръстта”. Венец от сини планини, дълбок дол с рекичка... Пръстта поглъща...

Пред вас повече от неочаквано /и не чак толкова!/ се изпречва мочурище. Отровнозелените туфички трева ви предизвикват да проявите акробатическите си способности и смелост. Плюс изправността на вестибуларите. Без да се наговаряте - Ида с увереност, а ти безропотен - решавате да заобиколите и се набутвате в непроходим гъсталак. Отвъд него се излежава полянка, грейнала от слънце и безопасност.

- Не знаех за това мочурище на Витоша - оправдаваш се ти, макар да схващаш, че не си можел да знаеш.

Напредвате толкова бавно, че разговорът се налага като неизбежен. Не за да намали напрежението, а да му подсигури връзка с целостта на преживяването - чувство за неуют и същевременно за дълго отлагана справедливост.

- Баща ми ме биеше до късно - запълва Ида необходимостта от разговор с натрапливия си спомен. - Последния път, когато погребваха Брежнев!

- Боят по такъв повод оформя личната равносметка - казваш с тъгата, че не са те били по “такъв повод”, и за да превъзмогнеш желанието да я удариш, пресмяташ наум: Брежнев, погребението - било е, било е преди около петнадесетина години и тогава Ида... На колко ли е била?

Избираш най-подходящия момент да я разгледаш и прецениш, след като си бил с нея поне сто пъти. Зад преградата от бодливи клонки и листа, само на крачка от теб, лицето й ти се предлага в отделни късове: челце под изрусен кичур, по което избиват старателно замаскирани бръчки, блестящо като на животно око, скула, наплескана с мазила против изгаряне, полуотворена в яркочервен захлас уста. Сякаш Ида се е разтегнала във времето - от недоволството на младините си до примирената злопаметност на сигурно петдесетгодишната си възраст. Признаваш си, със смесица от горчивина и учудване, че май никога не си познавал Ида.

- Гледахме по телевизията. Изнасяха ковчега, пък аз захапах ябълка. Представяш ли си какво кощунство! Майка ми го насърчаваше с възмущението си...

- Нищо не може да се случи - казваш неуверено. - Ние създаваме родителите си.

- Имаше тежка ръка - разчеква червения си захлас Ида. - Това зъбче оттогава ми се клати.

Когато се измъквате от шубрака, някак без да помръднете като че ли, слънчевата полянка отвъд се разплува в ново тресавище. Още по озъбено. Наежено да ви довърши. В горния му край чакълест насип подпира, предполагаш, път, но не се вижда бялата му лента. Ако я има въобще.

- Шосето! - вика Ида, както оповестява очаквана новина.

- Блато! - ръмжиш ти и макар че не си изненадан, в корема ти се втвърдява ненавист. Срещу Ида, срещу блатото, срещу самия теб - позволил си да те подведат. А може би си го заслужаваш?!

Предпазливо Ида стъпва в тресавището и кракът й потъва до глезена, а около него се трупат мехурчета. Блатна въздишка на облекчение. “С нея се облекчава тресавището на Ида!”, злобееш ти. От туфичките и брега цамбуркат стотици жаби във водата и след последното цопване се сключва тишина.

- Майка ми го провокираше да ми избие всичките зъби - не изпуска Ида ориентира си в тишината и прави втора крачка.

Притиснат си отзад - сякаш някой те бута. Скачаш като от трамплин. Тресавището обхваща маратонките ти и веднага ги напълва с лепкава мокрота. Тежат. С мъка ги отлепваш от слузестото дъно, олюляваш се, пристъпваш, жилести стебла те препъват, купчини тиня се размазват в пързалка. Тресавището те обхваща с безнадеждността си. Къде другаде можеш да бъдеш по-сам? В блатото няма посоки, няма ред, няма цел. Освен ако не си въобразяващ, че целта е спасението, предчувствано като неизбежност. И тогава да подгънеш колене, да се свлечеш под водната пелена и да се намериш окончателно сам.

Някъде отпред Ида хлътва до бедрата и издава крясък на тържество. Препятствието я опиянява със злобата да преодолее преодолимото, да се възвеличи като победител. В ямата на нищо незначещите победи. “Каква непредпазливост!", шушнеш си ти от върха на своята самота и цапуркаш към Ида с неискрен порив да й помогнеш. Цивилизационната инерция те движи дори в тоя миг. Ида обаче не се нуждае от помощ. С енергични тласъци, които я облепват с кални пръски до русия кичур, тя се довлича до брега, излиза от блатото и се закатерва по насипа, но силите й свършват дотук. Като на забавен кадър леко се похлупва по очи, почти опряла ръба на шосето с главата си, и се плъзга надолу, оставяйки след себе си мокра следа. Досущ блатна русалка.

- Наблизо сме - казва Ида, когато се строполяваш до нея, но радостта и ентусиазмът й са изчезнали.

Hе си помисляш дори да я попиташ кое е това “наблизо”. Не си помисляш дори, че ще бъде някое твое “наблизо”.

- Не можем да вървим по шосето - проточва Ида с умората на някаква обреченост. - В тоя вид!

Ти мразиш да вървиш по шосе, но сега си нащрек: капанчето всеки момент може да щракне.

- Ей оттук - посочва Ида най-върлия излаз на отсрещния склон. - Там има чешма.

Докато лазите по ронливия сипей, тираничен епизод от незабравен филм измъчва вътрешния ти взор.”Дискретният чар на буржоазията”,Бунюел, преди много години самота. Филмът си тече, действието се развива /не особено интересно/- светски приеми, светски разговори, чукане набързо, и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, четиримата или петимата /не си спомняш/ главни герои вървят по прашен път. Вървят. Без да се поглеждат, без да си проговорят, устремени напред, вятърът роши косите им, издува дрехите им. Няколко секунди вървят. После приеми, разговори, чукане и изведнъж пак: същият път, същите хора, същият вятър - вървят. Лицата им дори не са белязани, уплаха не ги гони, макар че бързат. С деловито бързане. Накъде вървят? Не се виждат ни земя, ни небе, само някаква безцветна дълбочина. И прашен коларски път, по който вятърът вдига бели вихрушки. Защо вървят? Кошмарът те въвлича в себе си: преживял си го неведнъж, но тоя път с особена сила.

Прашното шосе белее в ниското зад вас. Пред вас се разлиства шириколистна гора. Без пътеки и маркировка, но прохладна. Приветлива. В нея се разсейва кошмарът на пътуването за никъде. Всяка гора насърчава стремежа към достъпен изход. Дори когато те заплита в лабиринта си.

- Не обичам да се оправдавам - защитаваш се пред себе си. - Човек най-много страда от собствените си грешки.

- Не обичам да страдам заради чуждите грешки - защитава се уж Ида, но се е примирила. - Не ние създаваме родителите си.

- Гузна си - контрираш я с яд. - Салонната еквилибристика се използва за оневиняване, но не спасява.

- Май не съм те познавала! - тропа на място Ида и ти се блъсваш в раницата й. - Имал ли си майка?!

В горския салон репликите ви заплашват да се превърнат на кавга. Окончателно скарване, натрапвано от нахалството на Ида. С което тя маскира унинието си. Второсигналният страх те предупреждава да премълчиш, но не внушава сутрешната тревога. Сякаш вече си се откъснал от света и бродиш сам из пространствата. Колкото и да е неестествено, охрабрява те някакъв вид свобода.

Каниш се с последна грубост да се отървеш от Ида, но излизате на поляна, която се простира далеч напред. Високата трева всмуква възмущенията, надеждите, припряността, куража. Шантава трева: висока почти до раменете, жилава и остра, пък зелена, сочнозелена, като че се напоява от подземна река. Не се полюшва от ветреца, не шуми - застинала в неподвижността си на препариран звяр. Изпод краката ви изпълзява пътечка и се шмугва в тревите. Утъпкана е, работна - по нея все още, явно, патрулират туристи.

- Ето - притихва Ида, - пристигнахме.

Макар че никъде не се вижда никой, около нас сякаш се носи шепот. С накъсани въздишки и сподавени възклицания, смачквани в дълбините на вечния вселенски диалог. Не ги ли “чува” само възбудената ти фантазия? Колкото и да се напрягаш, не долавяш отделна дума и това те убеждава накрая, че наистина си внушаваш.

Пътечката ви отвежда до чешма с дебела лъскава струя. Водата пада в дълбоко каменно корито, което не прелива и не изтича. През две широки дупки на дъното тя сигурно потъва в земята и промъквайки се под поляната и шосето, подхранва тресавищата. Обяснението те задоволява, защото логиката му притъпява предчувствието ти за разплата. Ослепително бял сипей над пропаст, венец въздушносини планини...

С отмерените жестове на безизходността Ида сваля раницата, а после - блузката си. В сутиена, черен, дантелен, гърдите й напъват да изскочат и тя ги отпуска под пламналия ти поглед. За твоя изненада те не провисват до пъпа й - едри, поомекнали, но запазили овалната си форма цици, които са били млащени без последствия от бебешки венци и зрели устни. Също тъй плавно Ида събува панталонките си, събува бикините, събува обущата, плисва няколко шепи вода на лицето, гърдите и корема си, разтрива краката, доста пълни в глезените, и въртейки белия си плътен задник, ляга на десетина крачки до теб по гръб в тревата.

- Хайде, Жоро! - подканя те тя от невидимите корени. - Твой ред е!

Бързо се изхлузваш от ризата и дънките си, но непонятен свян или опасение ти пречат да смъкнеш слиповете, в които набъбва отдавна неизползвано парче месо. Подлагаш се под струята вода, пръхтиш от удоволствие, но дори свидната радост между краката ти не е в състояние да прогони боязънта. От свободата ти няма и помен. Сядаш на метър от Ида, подпираш лакти на коленете си - борбата между желанието и страха те вцепенява.

- По-близо, Жоро, по-близо.

Ида се е разпростряла срещу слънцето, сякаш иска да го поеме цялото. През рехавия покрив на тревите слънчевите лъчи я покриват с мрежа от светлини и полусенки и моделират тялото й в двойно измерение: петдесетината години избиват в тлъстините на бедрата, в обезформения ханш, в месестите рамене, в бръчките по врата, а същевременно снагата й като че ли не се опира на нищо, устремена нагоре, здрачна, без възраст.

- По-близко, Жоро, да те усещам!

Лявата й ръка се плъзва по бедрото ти, гали го, напредва бавно, но неотклонно и спира върху подутината в слиповете. Тръпката й се предава и на теб /въпреки съпротивата на интуицията/, ти се изпъваш и се готвиш вече да се приведеш над Ида, когато от тревното море се подава глава. С безизразните очи на чудовище, живяло в дънни тъмнини. Със сплъстените коси на старица-удавница.

- Ида - прошепваш ти, - тук има някой!

Наоколо изплуват още няколко глави, под тях се изпружват шии, закрепени върху костеливи раменца, а надолу се проточват бозки, сбръчкани, нашарени със старчески петна, с изхабена, протрита кожица, с възпалени зърна, които тъмнеят като рани. Двама дядовци между тях блестят с голите си черепи. Всички мърдат устни, без да се обръщат един към друг, и шепотът, подобно пчелно жужене, удавя шуртенето на чешмата.

- Те са тук! - разтърсваш Ида. - Какви са?...

- О-о-о! - пръстите й влизат в слиповете, обхващат пениса ти и го масажират бавно, с упоение, после тялото й се сгърчва от оргазъм, а ръката, зарязала твоя в началото му, мачка вече гърдите й. - О-о-о!

Нейният стон въздейства като команда: една по една главите изчезват, с рязко гмурване - надупчени шамандури, оставяйки по повърхността въртопи от задоволено любопитство и завист. Шепотът стихва и звънтежът на водата пак се заковава в тишината на следобеда. От слабините ти пулсира болка, прекъснатият оргазъм се е втвърдил в торбичките под корема - напън без желание и страст, който те задънва в тъпо мъченичество.

- Дебнат ни! - бръщолевиш, облещен, ти. - Вампирясали!...

- Още са живи - прекъсва те Ида, без да отваря очи. - Ще измрат след няколко дена...

- Ти ги познаваш?!

- Слоновете, нали, като усетят, че ще умират, се завират в джунглата. Далеч от всичко живо. Само че тия ги докарват с автобус, безплатно.

Едва сега си даваш сметка, че лицата са ти били познати. Познати, макар и толкова променени за часове... Сутринта... на спирката на “Хладилника”...

- Ама те говореха за лечение! - Даже паниката ти не пробива шепненето. - За билки, за разходки...

- И в момента си говорят за цярове. С надеждата по-лесно се умира. Лъжат ги, че ги водят в санаториум на открито, и те вярват, пък всъщност знаят... Разбирам ги!

- Те наистина не се качиха с нас на автобуса...

- Техният е безплатен. Последен жест за бедните и умиращите. На държавата й излиза по-евтино, отколкото да им плаща пенсии. После повечето роднини си прибират покойниците и ги погребват със сълзи.

Ина говори с равния и безстрастен глас на човек, привършил със земните си дела. Оттеглена в своя празнота, където се вихри смъртта.

- И майка ти е тук, нали? - пробожда те прозрението, гарнирано с обидата, че си употребен.

- Не смеех да дойда сама - не се извинява Ида.

- Ти направи и невъзможното - мъчиш се да я върнеш в света, - но омразата не помага, ако не е в кръвта ти...

Никакъв признак, че те чува.

- Глупаво е да се жертваш! - настояваш с все по-нарастваща ярост. - Нямаш достатъчно време да се грижиш за нея. Нямаш достатъчно средства да й наемеш гледачка. Какво повече! Ти сама не си добре!...

Без съчувствие изпускаш последната фраза и тя те смазва с конкретността си. Макар подличкото роптание, че си употребен, пак да се обажда у теб, заглушава го неистов копнеж да се проснеш до Ида и заедно да дочакате възмездието. За всичките сбъркани посоки, които отвеждат винаги до едно и също място. Не в пръстта попива любопитството, а в равнодушието на другия до теб.

Болката в слабините обаче, те изтръгва от вцепенението. Тя се опъва като стоманено въже над пропаст и ти запълзяваш по него, без да се обърнеш за сбогуване с Ида. Десетината метра до чешмата ти се виждат километри. От вероятността да налетиш на оглозгани кокали, череп или жив мъртвец се изприщваш.

Все така клекнал, нахлузваш някак дрехите си и вече лазиш по пътечката. Нагоре. Някъде там, на югозапад, трябва да е “Бай Генчо”, пардон - “Бай Кръстю”. Трябва да е! Ослепително бели сипеи, въздушносини...

На дясното ти коляно дънките цъфват. Почти решаваш да се върнеш при Ида, пришпорван от внезапно появилата се в главата ти мъдрост. Пак от оня, Унамуно. “Бедност до близък човек или самота в охолство все още може да се понесе, но да си беден и сам!”

Болката те принуждава да спреш и да се свиеш на кълбо. Меланхолната предопределеност те завладява. Като наяве. Сам и с надървен кур - това май е върховната самота.

Нямаш сили дори да се усмихнеш.

В зона извън тебе и твоите възможности си...

Българската литература

© 2000 Литературен форум