Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Младенов

В наши дни
(предговор към второто издание на книгата „Сгрешеният код“)

 

Посвещавам второто издание на тази книга на следващото поколение български интелектуалци, които ще се освободят от постсоциалистическия предразсъдък – да бъдат неутрални.

Книгата "Сгрешеният код" се появи като резултат от дълъг процес на обмисляне и вглеждане в действителността с амбицията да се открои трайното и предсказуемото в наблюдаваните явления, които се характеризират тъкмо с нетрайност и непредсказуемост. Такава амбиция изглежда малко претенциозна на фона на неоспоримия факт, че никой не успя да предвиди най-важните събития на отминалия 20. век, разпада на идеологическите империи (съветската, чехословашката, югославската) и отказът на човечеството да изменя света по революционен път. Това, което книгата ще представи, е системата и приложението на философския възглед на прагматизма, който доминира в американското, а напоследък и в западните общества от последните десетилетия на 20. век. С помощта на този метод ще се анализира станалото/нестаналото в България и в света, извършените или незапочнати промени в мисленето на обществени групи, които имат власт да оформят, завършат или изоставят значителни програми за ново интерпретиране на човешки ценности.

В победения лагер, към който, уви, принадлежи България, възникнаха неизбежните утопични и мистични настроения с налудничав нюанс, изповядвани от довчерашните комунисти и от техните наследници – комуноидите. Победата, най-общо казано, на мисълта над действието раздели самите общества на групи, същевременно, някак и победители, защото реално не бяха бити, а те само от това разбират), и други, които изживяха емоционално и рационално битката с удушвачите на мисълта като спасение, но скоро потънаха в песимизъм, виждайки как старите демони танцуват дивашките си танци редом с тях. Тази втора обществена група остана с удовлетворението, че е преживяла тържеството на историческата истина, но не намери сили да отстоява възвърнатите ценности пред много по-бруталните сили от миналото. С тих, примирен ужас оттам гледат как комунисти и комуноиди сквернят светини, памет, човешки разум. (Какво означава например, от позицията на тотално изгубена кауза с едно бутафорно преименуване и безогледна демагогия да поискаш да властваш в общество, устремило се отново към цивилизования свят?) Появи се и неизбежната трета група, на “неутралните”, определящи се или като нова бизнес-класа, или като непартийно ангажирани формации (различните граждански обединения), които в българската реалност почти автоматично се превръщат в етикет за безгръбначие и безцветност, стремящи се към власт на всяка цена.

 

Прагматизмът

 

Методологията на книгата се наложи от материята за изследване, която изисква поставяне на дълбоки филтри пред погледа, за да не го замъглят честите издишвания на сгъстена пара от страна на битите и на „синя резигнация“ от страна на победителите. Всъщност използваният подход е най- същностно новото, което определя книгата. Той е представен подробно в повечето от главите, затова тук ще бъдат изброени накратко само някои от особеностите му. Методът на прагматизма, изложен от американския философ Чарлс Сандърс Пърс в серии от есета, най-важните от които “Установяване на вярата” (1877) и “Как да проясним нашите идеи” (1878), е коренно различен от познатото преди него. Създаден е с амбицията да служи като “точен метод” в област като философията. Приложението му трябвало да води до предсказуеми и сравнително точни резултати, при отчитане на една константна величина, каквато е приемането за възможна погрешимост на всички изследвания. Погрешимостта е съществен компонент от разбирането на Пърс за истината. Според него човешкото мислене неизбежно съдържа един относителен и случаен момент, зависещ от ограниченията на обстоятелствата, властта и склонностите на индивида, с една дума, то е съпроводено от един елемент на погрешимост. Но като цяло, в далечна перспектива, мненията на хората постигат една определена форма, която е истинна. Ако всеки човек има достатъчно информация и вложи достатъчно усилия за разрешаването на някой въпрос, със сигурност ще стигне до заключение, което ще бъде същото, постигнато от всеки друг разум при наличие на достатъчно благоприятни обстоятелства. Една- единствена крайна истина не съществува, но има множество варианти, които са проверими в средата на едно общество от изследователи.

Това разбиране за истината е точно обратното на линията Хегел – Маркс – Ленин и самозванци, където се проповядва, че веднъж създадена, догмата за истината не търпи промяна. Такова вярване според Пърс произтича от факта, че в своите теософски семинари Хегел не е имал особен избор при тълкуването на божествените истини. Какво се случва при профанизирането на Хегел, от Маркс и Ленин нататък, на всички ни е болезнено известно.

Самият Пърс описва своя подход като „метод на отгатването“. Тава е теория на систематизиране на концептуалните грешки чрез отнасяне на значенията към последиците. Пърс смята, че нито едно познание няма смисъл само за себе си, а единствено като източник на ефекти, които ще възбудят следваща мисъл. Според него съществуването на познанието не е нещо актуално, а се съдържа във факта, че при наличие на дадени обстоятелства ще възникне ново познание. За пръв път прагматистката философия е представена в средата на 1872 г., когато в новосъздадения Кембриджски метафизичен клуб Пърс задава следния силогизъм: “... ние казваме, че мастилницата, която се намира върху масата, е тежка. Какво имаме предвид с това? Всичко, което казваме, е, че ако онова, което я поддържа (масата), бъде отстранено, тя ще падне на пода. ... Така че познанието за нещата, което съществува през цялото време, съществува благодарение на факта, че ако определени обстоятелства възникнат, определена идея ще се появи в съзнанието”. По-обширно е описанието на новата теория при друг пример: очевидно е, че възприемането на цвят зависи от отношението между обекта и наблюдаващия, както и че това отношение не е едно и също за всички възприемащи същества. Един обект ще се появи като оцветен пред възприемател, който е чувствителен по определен начин към светлината. Не всички живи същества са по еднакъв начин чувствителни към светлината, в действителност всички са по различен начин чувствителни от начина, по който сме ние. Накратко, цветът е явление на светлината и начина, по който тя бива възприемана. Той е относителен по отношение на определени условия, с други думи, той е свойство на отношения. Важното все пак е, че отношението не е въпрос на илюзия, то е същност на един обективен факт. Обективен факт е например, че на повечето хора при нормална светлина един лимон ще се стори жълт. Но в това отношение съществува и субективен елемент – възприемащият. Все пак субектът е един елемент в отношението, което не е само негово създание. Отношението като цяло, от което субектът е само един елемент, на свой ред е само ефект от причини, които са дълбинно свойствени на природата и са независими от субекта. Накратко, отношението е обективно свойство на природата.

За сравнение, марксистката философия, с която съзнателно или не още си служат образованите хора в България, приема за реални само обективните качества на нещата и явленията, които могат да бъдат подлагани на проверка единствено и само в практиката, която остава абстрактно дефинирана. По този начин не само се игнорира субективния елемент, но се отрича равноправен статут на отношенията. Декларативното прикачване към диалектиката остава като изказ или трябва да бъде възприемано чисто механично, след като на отношението не се признава способност за влияние. Така стриктно следващите марксисткия подход неусетно замразяват съжденията си в догми, които не подлежат на развитие, с други думи, познанието там не нараства, а се увеличава чрез механични скокове. (Тук не засягам липсата на човешко сетиво за качества “вън и независимо от нас”, приписвани от марксизма на “обективната реалност”.)

Тези малко по-пространни описания на прагматизма се налагат - едно поради неговата пълна непознатост у нас, друго поради фалшивите му интерпретации, които са най-често резултат от безсъвестно смесване на философския термин “прагматизъм” с обичайната употреба на същата дума във всекидневното общуване. Освен това оттук ще трябва да запомним, че прагматизмът е философия на отношението, че неговите резултати са сумирани ефекти от наблюдаваните явления и че относителността, а не субективността или обективността са дълбинни качества на природата. От тези постановки произтичат проявените или подповърхностно изразени методи на наблюдение, класификация или експлициране на закономерности, които ще бъдат обобщавани в отделните есета на книгата. Към това ще се добавят евристичните възможности на използваните разгърнати метафори, които често съдържат интуитивно предчувствие за качествата на описваните явления. Това е един подход, получил блестящо потвърждение от съвременни изследвания върху работата на човешкия мозък, където вече се говори и пише за “театърът на съзнанието”.

Едно по-цялостно представяне на прагматизма беше задължително при второто издание на книгата и поради по-сериозно проявения интерес у аудиторията. В някои от есетата този план като че ли се губи, другаде се натрапва, но самият поглед към описваните явления тръгва от прагматистки позиции, доколкото патосът на новото виждане е изведен и в заглавието на книгата. “Сгрешеност” не е само негативно качество, това е стара човешка позиция, която може с научна операция да бъде върната на загубилото пътя българско общество. Усвояването на прагматизма реабилитира правото да грешим, като в същото време изисква от познаващия субект да релативизира своите грешки по отношение на ефектите, които наблюдава. Така човек ще може да продължи все по-плътно да запълва вселената с мисъл, което ще го приближи до състояние на равновесие с неговите вярвания. Оттук лесно може да се прескочи в космологията на Пърс, която се смята за една от най-силните и необичайни догадки в света на мисълта. Той си представял универсума като “изтощен разум”, нещо като спящи компютърни директории, които са налице, но не са активирани, за да започнат да произвеждат “жив разум”. Крайната цел на прогреса на човешкото познание, Пърс виждал като космос с един “кристализирал разум”. За разлика от господстващия в 19. век детерминистки възглед за причина и следствие, Пърс приемал, че светът по-скоро се държи така сякаш се съдържа в една гигантска мисъл, в нечия про-мисъл. Той смятал, че така, както казваме, че тялото е в движение, а не че движението е в тялото, би трябвало да приемем, че ние сме в мисленето, а не, че мислите са в нас. Нима при днешната тотална компютризация не сме свидетели на великолепно потвърждение на тази хипотеза, макар че Пърс може би е имал предвид друг вид мисъл? Днес живеем в нещо твърде близко до такава глобална мисъл, каквото и да е искал да каже Пърс.

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум