Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лора Шумкова

Добрите, лошите и злите в българската литература на 90-те

 

С организирането на теоретичната конференция “Какво се случи в/на/с българската литература след 1989?” Сдружението на български писатели и Департамент “Нова българистика” към Новия български университет си бяха поставили амбициозната задача да съберат на едно място водещите български литературни историци и критици, които да обобщят случилото/случващото се в така важната за нас съвременна българска литература, която обикновено се смята недостойна за вниманието на homo academicus (дори когато, както в случая, той е и homo scriptor). Прекрасният замисъл се промени още в самото начало, тъй като всички “докладчици” се оказаха свързани с Департамент “Нова българистика” и/или с “Литературен вестник”, така че вместо вглеждане в много различни посоки, присъстващите в Младежкия клуб на НДК станахме свидетели на много погледи в една посока. В което няма нищо лошо, напротив – успокоително е, че толкова много хора успяват да мислят по сходен начин, т. е. да бъдат съмишленици. Разбира се, запазвайки собствения си теоретичен почерк.

Българската литература на 90-те се оказа нещо като американски екшън с добри, лоши и зли герои. Почти единодушно за протагонисти на разглеждания период бяха нарочени Ани Илков, Кирил Мерджански и Георги Господинов. Поддържащите роли са издържани в същата стилистика, но няма да ги изброявам, за да не изпусна някого. Повечето са поети, което е показателно, че на българската белетристика й е било трудно да се случи през 90-те.

По отношение на антагонистите единодушието беше съвсем като на партийно събрание от преди разглеждания период: за - всички, против - няма, въздържали се - няма. Избрани: Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Христо Калчев. Първите двама – класифицирани (от Михаил Неделчев) като “естрадни поети”, които преди 1989 г. средното чиновничество е четяло, за да научи нещо за своята политическа участ. Извод: днес е неуместно литературата да се чете като откровение. Колкото и Христо Калчев да се вживява в ролята на пророк.

Разбира се, трябваше да се разконспирират и демоничните фигури в българската литература на 90-те, които се оказаха… критиците. Според Инна Пелева един текст става литература чак когато се появят качествени метатекстове за него. Сигурно за това толкова много от изказалите се споделиха наблюденията и теориите си за кризата в българската критика на 90-те.

Йордан Ефтимов пък се погрижи за щастливия край на филма с твърдението си, че кризата не е в цялата българска литература, а само в едно определено място – високата литература. Пак той обаче си позволи да зададе въпроса-табу: “Що е литература?”. За разлика от Александър Кьосев, който зачеркна целия сценарий с тезата си, родена още в началото на 90-те, че българската литература е мъртва, а някакви хора, самоназоваващи се български писатели, не знаят това. Отново Инна Пелева, този път през призмата на пловдивската литература на 1999 г., предложи сюжет за продължението – и в България има “текстове от чекмеджетата”, но те се появяват чак сега.

Дебатът завърши – приятно изненадващо – с гласове от залата. Най-вълнуващият (и най-развълнуваният) от тях беше този на Екатерина Йосифова, която като глас народен, т. е. писателски, изказа безпокойството си от злоупотребите на критиците и теоретиците с художествените текстове. Присъстващите поети и белетристи кимаха одобрително с глава и си шепнеха “права е, права е”. Все пак похвално е, че авторите на текстове и авторите на метатекстове се срещнаха и поне се опитаха да се чуят.

Понеже в “Литературен форум” смятаме темата “Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 г.?” за изключително важна и интересна, каним всички – независимо дали са писатели, критици, теоретици или историци на литературата - да споделят своите мнения по въпроса. Надяваме се, погледите да бъдат в повече посоки.

Българската литература

© 2000 Литературен форум