Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Седмица на унгарското кино в София

Васил Прасков
Александър Порталски

Комерсиална сага на Сабо показва класа

 

В края на октомври 2000 г. Унгарският културен институт зарадва софийския зрител с цяла Седмица на унгарското кино. След дългогодишната суша откъм информация за новите унгарски продукции сега ни предложиха ударна доза - всичките 5 филма бяха с награди от тазгодишния будапещенски филмов преглед.

Като изключим претъпканото салонче на УКИ (а зрителският интерес бе достоен и за “Сердика”), откриването мина приятно с краткото слово на Дьорд Сонди, снимачните спомени на Джоко Росич и сладкодумното представяне на филмите от Вера Найденова. Тя с две думи обоснова нуждата и закъснялостта на тази Седмица - репортерката от радиото, представяща проявата, я попитала кой е Ищван Сабо, а не толкова отдавна първата прожекция на “Мефисто” извън Унгария е била в София. И в този случай трябва да възстановяваме безсмислено разрушени традиционни връзки, но вече май само в една посока - не знаем ние какво бихме представили срещу 27 унгарски филма за последната година. А преди 1989 г. са правили средно по 25! Е, нечии преходи са успешни...

Българското участие в панорамата се изрази в десетминутното участие на балканската уестърн-звезда Джоко Росич (ето до какво води монтажът в авторското кино, чийто унгарски вариант дължи не малко на актьора). По собствените му думи той най-много си харесва сцената от “Възглавницата на Ядвига”, в която казва “Отче наш” на словашки език. Филмът предизвика интерес не само с “българската връзка”, но и като опит за адаптация на нашумяло в Унгария литературно произведение. Или маджарите имат особен вкус, или адаптацията не беше много сполучлива (освен изобилните централноевропейски пенетрации). Всеобщият бъркоч в генетичното родителство на героите, вицоподобното ежедневно страдание на измамения съпруг, който в мъката си предава борците за свобода на австрийската тайна полиция (срв. с Алида Вали от “Чувство” на Висконти) трудно могат да впечетлят подгретия от сериалите по кабела съвременен зрител. Ако е вярно, че режисьорката Кристина Деак е била най-близката ученичка на Ищван Сабо, той едва ли ще остави “школа” в унгарското седмо изкуство. От него тя е научила, че доброто кино е преди всичко добра история. Остава да й напомним, че не вреди и да се разказва добре... За съжаление отличната актьорска игра на Илдико Тот (Ядвига), Виктор Бодо и Джоко Росич не стигат за спасяването на филма.

Втората киновечер ни предложи “Оловно човече” на режисьора Гергей Фоньо (награда за сценарий). Интересното в тази лента бе, че действието се развиваше в Америка, на екрана се подвизаваха англоезични актьори и единственото унгарско нещо в проекта се оказа камерното звучене и балансът между сантименталност и “метафизика”. Разказът за бавноразвиващ се американец на видима вързаст около 30 години, осиновен от леля си, не блести с рейнмановска позлата, нито има нещо общо с холивудския хит на същата тема от 1999 “Другата сестра” на Гари Маршал. И това хич нямаше да е зле, ако все пак този преекспониран сюжет не се разкъсваше през цялото време от банални стойки (егоистична рокзвезда свила “дулсинеята” на непорасналото дете с дебилен взор, или мъртва осиновителка, появяваща се да отведе самотния си син през прозореца в рая - срв. с Кустурица).

“Giamour” на Фридьеш Гьодрьош дойде с авторитета на сниман 5 години (почти по нашенски) любимец на публиката, носител на Голямата награда. Тук впечатли специфичното представяне на еврейската тема - юдеин, собственик на мебелна къща, иска да се ожени за млада германка. Комичните ситуации идват от хитростите да се заобикалят забрани, които тъкмо така изглеждат още по-абсурдни. Със скривалището в работилницата филмът скришом пародира и “Ъндърграунд”, и дори “Мефисто”, без техните културоностни претенции - изразните средства са като за ТВ-продукция (антисемит, пълен с катран; кюре, мъченик на борбата с комунизма), високо се вее флагът на битовия реализъм (фрустриран есесовец - дезертьор; вечно пиян съветски окупатор). При тази конкуренция Голямата награда му приляга като “Стара планина” II степен на заминаващ посланик.

Свежата иначе младежка комедия на Тамаш Шаш “Пирати” (касов хит на 1999) издържа положителни сравнения единствено с американските колежански филми от типа на “Десет неща, които мразя у теб”. Небрежарски разказаната история за двама двадесетгодишни радиопирати ни удави в смъртоносни порции унгарски джаз (рокът им е по-добър) и ситуации а ла “Жул и Жим”, аранжирани със завидна постпубертална енергия. Явно претенцията на “Пирати” бе филмът едновременно да се стори на зрителя максимално непретенциозен и лежерно да говори за “важни” проблеми около “портрета на унгареца като млад”...

Водени от намерението да намерим достоен (и оптимистичен) завършек на този текст за новото унгарско кино, предлагаме два погледа (А и Б) към безспорния акцент в панорамата - “Sunshine” на Ищван Сабо (награди на Европейската филмова академия за 1999 - за сценарий /Израел Хоровиц и И.Сабо/, операторско майсторство /Лайош Колтаи/ и мъжка роля /Ралф Файнс/).

А: Станахме свидетели на може би най-комерсиалния филм на Сабо, клаустрофобично пращящ по шевовете от известни артисти: Ралф Файнс, много повече приличащ на унгарец в “Английският пациент", отколкото тук, където изигра към три главни роли (дядо, баща и внук); Уйлям Хърт, усвоил във второстепенната си роля доста по-добре специфичните антропологични характеристики; Дебора Кара Уингър - страстна като в “Катастрофа” на Кронънбърг, но дишаща като бизон-астматик от КГБ в секс-сцените, Рудигер Фьоглер - любимецът на Вендерс като треньор по фехтовка с умерено националистични и интегристки възгледи; Моли Паркър (“Целуната”, “Wonderland”), играеща млада интелигентна еврейка, заменяща традиционната си религия с католицизма след дълъг размисъл по половия въпрос. Като добавим към този шампионски отбор стабилна доза историческа патетика, еврейски оптимизъм и близо тричасовата дължина на лентата, ще разберем защо зрителите по-често идваха на комични откровения от типа “Бабо, защо станахме комунисти?” (Ралф Файнс), отколкото на автоцитатния Mittelspiel с класическата европейска драма на Сабо.

Б: Именитият режисьор отново доказа класата си със сага от ранга на “Сибириада”. Филмът няма как да импонира на по-младите зрители, които вече (и може би за щастие) са далеч от проблемите му, но Ищван Сабо предлага цялостна концепция за живота на поколенията на безкраен преход, изпълнен с нееврейско смирение и опрощение. Тъкмо на редовия зрител да му се доповръща от Холокоста, и Сабо показва, че историята може да се разкаже и ненатрапчиво, дори като за американци. Тъкмо репликата “Бабо, защо станахме комунисти?” е насочена към обвинителите по всички географски ширини и подсказва, че не може вечно да се живее със спомена, отмъщението и генералното реконструиране на обществото.

“Sunshine” е много препоръчителен преди избори, включително и за електората на ДПС, с порива към интегриране на малцинствата, включително и за финансисти, с паралела между Джордж С(Ш)орос(ш) и фехтовача Шорш. Сабо трябва да се гледа, както и повечето от новото унгарско кино.

Българската литература

© 2000 Литературен форум