Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Митко Новков

За приемствеността
или как да преодолееш не-стигането

 

Любен Станев. "Един живот не стига. Разговори, спомени, портрети", библиотека "Българска сбирка", Академично издатетлство "Проф. Марин Дринов", С., 2000

Любен Станев. "Един живот не стига. Разговори, спомени, портрети", библиотека "Българска сбирка", Академично издатетлство "Проф. Марин Дринов", С., 2000

“Един живот не стига”. Под това заглавие Любен Станев е събрал в едно своите “Разговори, спомени, портрети”, които обаче сякаш се съотнасят с двойно континуумно отрицание спрямо афористично заявеното “не-стигане-на-живота”. Отрицават го, защото книгата е, първо, за това как в един живот може да се направят неща за много животи; и, второ, как все пак преброеността на дните не се явява пречка за неизчерпаемостта на “възможностите на всяка наука” и за непрестанните дирения на “човешкия дух” (акад. Ростислав Каишев). И разговорите, и спомените, и портретите, колкото и да ни се виждат на пръв поглед различни, са обединени около една тема, пресичаща като слънчев лъч повествованието: темата за приемствеността или нейната липса; тема, уверяваща и убеждаваща, че има начин да се излъже крайността на дните и той е, когато не рушиш направеното от тия преди теб, а го съхраняваш, градиш върху му и така развиваш както него самото, така и самия себе си.

И тук сега ще си позволя едно, както навремето казваха учителките ни по литература, лирическо отклонение. Динамиката и дълбочината на полуслучилата се нашенска промяна може би най-добре можем да усетим в разноликите улици и квартали на българските градове, че дори и села, където кажи-речи всяко гаражче и пристройка са се превърнали в търговско място. А няма по-голяма нагледност за наличието на предприемчив дух от увлечението по търговията, тази, по думите на Жак льо Гоф, “най-неспокойна човешка дейност”. Българската “неспокойност” обаче се изразява по един много специфичен, бих го нарекъл дори уникален начин: тя всеки път започва наново, от нулата. Когато някое от магазинчетата фалира или се премести, новият наемател не гради своя интериор и екстериор въз основа на предишния, а разрушава всичко докрай, разбива го на парчета, разруинява го, за да материализира чак след това собствената си представа за мястото, от което ще печели. Българското “практическо” въображение, от този факт личи, не включва в себе си постигнатото от предходника, съграденото от него то не вписва в плановете си; българското все започва на чисто или по-скоро на разрушено. Българските “конструктори”, без значение дребни търговци или държавни мъже, изглежда, са привърженици на Лок: те предполагат една своеобразна “табула раза”, обществена или комерсиална, и от нея начеват градежа си. Няма наследственост, няма приемственост, няма каузалност, има каузалгия: всеки започва наново, та всичко да свърши накриво. “Утре започва от днес”.

Тъкмо като противовес и алтернатива на тази “традиция” можем да четем “Един живот не стига”. Най-напред направените интервюта: във всички тях разговорът кръжи все около това как е възможно да се случи постижението в науката, как връзката между поколенията е единственият шанс за този успех, как, ако искаш все пак с нещо да допринесеш, нещо значително да оставиш, задължително трябва да бъдеш и ученик, не само учител, да се превърнеш в “част от общия изследователски колектив”, както казва проф. Иван Черноземски. Необходими позиции, които, за съжаление, българите все се опитват да подминават, все се изхитрят да пропускат: ние се бием в гърдите, че сме индивидуалисти, но в екип не струваме и пукната пара; сме “първопреходци”, но не и “наследници”. Интересно е в тази връзка как българинът все е предприемал нещо първи в света (сещам се от prima vista за артилерийския преграден огън и за самолета като бойно средство; пък и случайно ли е, че те са все разрушителни, не съградителни?), без обаче да развие тия свои постижения, без да ги превърне в традиция. И това се случва вероятно именно заради тази наша пренебрежителност към приемствеността, която проследява в своите разговори Любен Станев и заради която те трябва не просто да се четат, но да се четат с молив в ръка. За да се разбере, че трябва да се мине “през всички етапи” (проф. Иван Черноземски), че не може без да се “оформи група” от съмишленици (проф. Георги Марков), че няма как да се влюбиш в науката без нечие “влияние” (акад. Ростислав Каишев), че няма по-голяма радост от това синът ти да поеме твоя “път” (акад. Иван Костов), че “това, което човек научи от майка си и баща си, остава за цял живот” (проф. Христо Куманов), че желанието да се отличаваш “от старите” не трябва да се превръща в самоцел (Стефан Гечев)… Въобще в сферата на духа, както, прочее, във всяка друга сфера на човешкото, нищо не започва от нулата, нищо не фоейрверкира внезапно, нищо не покълва без заложено семенце; всяко ново е добре забравено старо и ние се бием в гърдите, че го вършим, стъпили обаче на раменете на гиганти. А ако не сме забили нозе там, нищоженстваме и вредоносваме; така както са нищоженствали и вредоносвали чиновниците от Министерството на здравеопазването(?) с писателя Рашко Сугарев.

Ето значи какво се случва, когато липсва приемственост или, по-точно, когато тя е “лоша приемственост”, тоест вместо да наследява и развива постижения, наследява и развива недостатъци. Любен Станев е пределно ясен: “Всеки от списъците на виновниците бе поставил своята “тухличка” върху кошмарната сграда на трупащите се върху главата на Рашко бедствия. И в резултат едно по едно се бяха наслагвали унищожението на имунните му сили, връхлетялата го гадна инфекция в болницата, фаталните последствия за сърцето от изваждането на белия дроб, тоталното безсилие на организма му да се справи с грипния вирус.” Така първата и третата част на “Един живот не стига” всъщност оформят своеобразен вътрешен контрапункт с единен лайтмотив – същия, за който толкова много говорихме досега, а именно – п р и е м с- т в е н о с т т а. “Разговори”-те разказват какво се случва, когато нея я има, “Обреченият” – какво, ако я няма или, по-скоро, има, но в “кофти”, негативен вариант. А “българската” приемственост, доколкото си я знаем, е най-вече негативна, лоша, отрицателна, гадна: ние преди всичко наследяваме недостатъци, не предимства, приемаме пороци, не добродетели. Хайде, нека се огледаме наоколо и с ръка на сърцето да отговорим какво конкретно се е променило от времето на “Криворазбраната цивилизация” и “Бай Ганьо” или “Големанов”; какво по-различно вършим от Алековия “херой” или от Божан Герака? Проф. Иван Черноземски е по-точен и осведомен от мен, говорейки за лекарите: “този чиновнически манталитет е доста здраво вкоренен.” Любен Станев пък е много по-препатил; той, така да се каже, е черпил от извора, описвайки цялата тази сриваща “приемственост” в “Хроника на едно колективно убийство” (впрочем, тая “препатилост” напоследък изживявам и аз и разбирам колко обидно е и колко мъчно да запазиш самообладание, когато вместо лекар насреща си виждаш чиновник. Сякаш “Мнимият доктор” е оживял, възкръснал но в по-префинен, по-изтънчен вариант). “Приемствеността” във вид на “злокобен фактор”, проличаващ още по-кошмарно на фона на милата признателност на германския хирург проф. Гебхард за неговия “баща-доктор” и на възникналата асоциация у пишещия тоя ужас за “дълбините на времето, когато синовете са наследявали занаята на бащите си…”

Но книгата “Един живот не стига” не остава само с посланието за необходимостта от приемственост, тя демонстрира и практически как може да се случи това. Тъкмо втората част – “Спомени”-те, са тази поведенческа образцовост, показваща “приемствеността в действие”. И в паметността за бащата и раждането на “Тютюн”, и в поклона към Павел Вежинов, и в сантиментално-дълженствуващия разказ за приятелите Антон Антонов-Тонич и Милчо Радев Любен Станев посочва как от всеки можеш да вземеш и на всеки можеш да дадеш, за да (се) получи/ш онази магнетична връзка, която гради духа и която без другите е не само невъзможна, но и немислима (невъзможното, разбира се, може да се мисли). Благородството на бащата, пренебрегнал своето писане заради шедьовъра на Димитър Димов, безкористното интелектуално “спомоществователство” на автора на “Нощем с белите коне”, трогателния опит да се припомнят вече позабравени български културни фигури – всичко това превръща спомените в добре про(е)мислен преход към жестокостта на “Обреченият” след оптимистичността на избраните за първи разговори, “когато човек има какво да каже”. Така книгата се превръща в единен, цялостен проект, който с разноречието на множеството гласове настоява за едно: че без приемственост не може и че когато я няма, животът се разрушава, “не стига”. И възприемайки я точно така, безпогрешно стигаме до разбирането, че има начин да се преодолее “не-стигането” и че който иска да го направи, не може да го направи без другите – без своите учители и приятели, без своите влияния и поуки, без своите наследявания. В отсяването и вниманието към предишното, в отбирането на златните негови песъчинки се крие всъщност това, което наричаме “творчество” и без което всяка духовна дейност е невъзможна. Който не е продължител, той не е и новатор; който не приел, той не може и да даде; който не е получил, той е беден и нещастен. Има нещо, благодарение на което животът стига, че дори остава и “това е – както казва самият Любен Станев – приемствеността…

А ние, които сме тук и сега, днешните настоящници, местните homo novus-и, аборигените на прехода, ние какво? Ние просто нямаме шанс, ако не приемем тази приемственост…

Българската литература

© 2000 Литературен форум