Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Шкембе-чорба от Атила Йожеф

 

Понеже г-жа Найденова определя (и то без доказателства) оценките на д-р Петер Юхас за преводите на Н. Николов като “злонамерени” и “манипулативни”, а послеслова на г-н Дьорд Арато като “неадекватен на равнището на представяните поети”, редакцията реши да подкрепи с аргументи авторката. Публикуваме както проблематичната глава от книгата на Петер Юхас “Смъртта не е алиби (анекдоти за българските писатели)", която Йонка Найденова визира в своя текст, така и послеслова на Д. Арато към сборника "Ново средновековие". Пък читателят ще прецени кой манипулира.

Четири десетилетия в нито едно българско издателство нямаше редактор на унгарски език. Никой не сверяваше с оригинала преведените от унгарски лирични и прозаични творби.

Главният редактор на “Септември” Павел Матев ме попита през лятото на 1965: “Какво му харесват толкова на този Атила Йожеф? Тези дни Нино Николов ми даде преводите си, за да пусна един цикъл от него. Не намерих нито едно стихотворение, което да става за печат.” “Павел, вместо лекция по естетика, ще ти разкажа историята на Киркор и Гарабед. Гарабед казва: идвам от концерт на Борис Христов, гласът му е божествен. Иди да го чуеш и ти. Ами, ще ходя, казва Киркор. Гласът му е като пукната тенджера. Нали вчера беше тук Агоп и ми изпя всичките му арии. Пази, Боже, още веднъж да го слушам!”

Аз обаче отидох в издателство “Народна култура” при бай Димитър Добрев - най-смиреният човек на света, който говореше на "вие" дори и с кучето на директора, и поисках преводите на Нино.

Не се учудих, когато невероятно хубавия стих Красива безчовечност бе превел: Наоколо няма никой (“Зимна вечер”). Защото то и това си е безчовечност, особено в стила на Сталин: като няма човек, няма и проблем. Когато обаче видях, че прекрасните метафори, издигащи до космически измерения образа на починалата майка перачка: сивата й коса се рее в небето, /синка разтваря в небесната вода, за които Кроче написа отделно есе със заглавие "Едно цвете на поезията", е прескочил, по-скоро ги е размазал, просто косата ми се изправи. Така ги е превел: простира бели облаци в небето, /от синката й то е чисто, светло. Къде е отишло сивата й коса се рее в небето? И откъде е взел белите облаци и чистото, светло небе? Защо обяснява, интерпретира метафората, защо не я запазва? Гръцкото метафора, латинското транслация, означава пренасяне, думата е най-съществената особеност на процеса, изразява пренасянето, духовното движение. В превода на Нино точно това е изчезнало...

Далчев пише, че “поезията се гради често върху нищо и никакви дреболии, достатъчно е да отнемем една дума, за да угаснат изведнъж всичките цветове на дъгата й. Махнете например думата “нейде” от тоя стих на Ботев: Жетварка пее нейде в полето, и вие ще изгубите едновременно с нея перспективата, ясния и дълбок простор на тоя балкански пейзаж, един от най-българските, които притежава нашата поезия.” (Бих добавил, че понякога е достатъчно да се смени някоя архаична или диалектна дума с книжовното й съответствие и стихотворението губи цялото си очарование. Нека да сменим ази с думата аз и да видим резултата: Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин.) Унищожаването на метафорите е още по-голям грях от пропускането на “нейде”, напр.: Сребристо свистене на брадва/ играе в листата на трепетликата, на български: Под брадвата трепти сребристо/ едва разлистения бряст, или: Сърцето ми е седнало върху клона на нищото,/ телцето му беззвучно трака зъби,/ наоколо му се събират кротко/ и гледат ли гледат звездите; на български: И Нищото е клон - там кацна,/ там сви се моето сърце./ Звезди от тъмните сокаци/ ме гледат с кротичко лице.

Лошият превод е като малинов плод, полазен от вонещица. Колкото и да го миеш, за ядене не става, вкусът и ароматът на плода са се загубили завинаги. Не можеш да измиеш от него миризмата на вонещицата. Изглежда, директорът на издателството не бе изплювал нито едно отвратително малиново зърно, полазено от вонещица, затова изпрати Нино Николов в Будапеща, за да шлифова и пооправи преводите си.

Лаци ми донесе преводите на Нино и още при съпоставянето на “Скреж” затрещя като градушка: “Направил е шкембе-чорба от Атила Йожеф” - каза.

Скреж

Къдриците ми бяха като гроздове,
сега в шушулките им гние грах.
Черните му зърна падат
и се смесват с капещите ми сълзи.

О, мое мъчително, чепато отмиране,
прекършен от вятъра, бял поклон!
Порива на пулсиращия ми гръб!
Зарастването на сакатата ми любов!

О, костелива чистота на небосвода -
от студ сковани жертви на глада!
Спокойно, без дори да мигне!
И с вяра в моите дела!

Живея със сребрист и хладен херинг,
с мебели от небесни светлини,
ноктите ми стават все по-твърди,
а подноктието им - все по-бяло.

(подстрочник)

Слана

Ах, лози косите бяха,
ала вече оредяха.
Черно грозде от лозите -
капят ми сега сълзите.

Злият вятър ме прониза,
скъса бялата ми риза,
спъна ме, по гръб ме смъкна,
с нокти той в душата бръкна!

Вън небето вкочанясва
като труп на куче бясно,
то не мига, то ме гледа -
вярва в моята победа!

Риба-цаца ям и крея,
спя под звездни полилеи,
ноктите ми побеляват,
ала все по-твърди стават.

Превод: Нино Николов

Как “от студ сковани жертви на глада” стана “труп на куче бясно”? Това и за шкембе-чорба не става!

Вечерта отишли с Нино в “Печалният чобанин”, преглътнали шкембе-чорбата и я поливали до сутринта, после написал, че може да се поизглади още някой ред, но и така може да се издаде. Името му се появи и в томчето като запазена марка: “Консултант: Ласло Наги”.

След няколко месеца, като се върнах от София, Лаци ме попита: “Какво прави Нино?” “Тебе превежда” - отговорих. “Не може да бъде! Не е способен на това!” - каза ядосано. “Ами, Лаци, както преведе поетичния гений на века ни Атила Йожеф, така ще преведе и тебе.”

Ако се върнем на въпроса на Павел Матев какво толкова намираме у Атила Йожеф, със сигурност не шкембе-чорбата, забъркана от Нино. Нея и стомахът на Ласло Наги не можа да я смели.

Българската литература

© 2000 Литературен форум