Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Изтичат 120 години от рождението на големия австрийски писател Роберт Музил (1880-1942). Още неговият първи роман “Лутанията на възпитаника Тьорлес” (1906)му спечелва уважението на австрийската културна общественост с нравствено-етическата проблематика на битието към съвременността. Следват психологически новели, разкази, пиеси.

Особено подходяща форма за творчески натюрел на писателя се оказва есето. Неговата есеистика е тематично богата и иронична. Но негов “опус магнум” е романът “Човекът без качества”, над който работи две десетилетия, до последния си ден. Първите две части излизат (1930-1932) преди изгнаничеството на Музил в Швейцария, където умира; финалната е публикувана посмъртно в два варианта - през 1943 и 1952 г., с допълнения, плод на проучвания в архива на автора. Поради наличието на тезисно разработени пасажи в романа, което го прави незавършен, макар надвишил две хиляди страници, той бива наричан роман-торс. Но това е торсът на колос, изваян от огромен осъзнат и изстрадан разнороден материал, който с аналитичните си прозрения извисява твореца Музил, а дълбочината на произведението го прави неоспорим пример за интелектуализацията на повествователното изкуство. Може би и затова днес авторът е по-съвременен, отколкото когато и да било.

Н. П.

Роберт Музил

Роберт Музил

Един културен въпрос

Можете ли да скицирате какво представлява един поет?

Този въпрос трябва веднъж да се обяви както някога въпросите за турнирите по просветеност, при които състезанието се води за отговор на питането: “Кой е убил господин Щайн? (В романа, който от утре почва да излиза в нашата притурка за забавно четиво) или “Как би играл третият играч, ако първият не спази препоръките, дадени на последния конгрес по бридж?”

Но не може да се очаква, че някой вестник незабавно ще прояви интерес към подобно предложение, ако ли го направи, ще му придаде по-привлекателна форма. Най-малкото тази: “Кой е любимият ви поет?” Също и въпросите: “Кого смятате за най-големия съвременен поет?” и “Коя е най-добрата книга за тази година (също и за месеца) и намирате ли, че може да бъде препоръчвана заради вълнуващото й въздействие?”

По този начин човек от време на време научава какви типове поети има, а те винаги са най-големите, най-значителните, най-истинските, най-признатите и най-четените. Но какво е поетът без съизмерване, кога едно скромно пишещо същество е поет, този въпрос изобщо не е поставян. Несъмнено светът се срамува от него, сякаш той има някакво призвучие от пощенската тръба на Бидермайер. И все пак може да се случи някой да е в състояние да обясни на едно внуче точно какво е кафе “Хаг”, какво ролс-ройс, какво безмоторен самолет, ала да се смути, когато детето попита: “Дядо, по твое време все още трябва да е имало поети. Какво значи това?”

Тогава той навярно ще се опита да разкаже, че поетите са толкова малко необходими, колкото и дяволът. Макар и строго определено да си казва: Ама че дявол! По дяволите! Свадлив дявол! Клет дявол! и още много от тоя род, без изобщо да вярва в съществуването на дявола. Това е свързано с развитието на езика, а за живота на немския език не е поело грижа дори и най-незначителното застрахователно дружество. Едно оправдание, което лесно може да бъде оборено. Защото дори думата поет да означава още толкова малко в историята на духа на нашето съвремие, идните поколения неочаквано ще открият незаличимата й следа. С разсъждението колко много хора днес живеят от думата поет едва ли бихме стигнали докрай, даже да не обърнем никакво внимание на чуждата лъжа, че самата държава твърди: нямала никаква друга грижа освен да доведе до божествен разцвет изкуствата и науките.

Тогава бихме могли да подхванем професорите и семинарите по литература, да преминем и към всички университетски занимания с квестори, университетски разсилни, секретари и други, за чието препитание имат дял и поетите. Можем да започнем и с издателите, да минем към издателствата със служителите и комисионерите, да стигнем до книжарниците, печатниците, фабриките за хартия и машини, до железниците, пощите, данъчните учреждения, вестниците, до министерските референти, до ръководителите на театри - накратко всеки според търпението си би могъл в течение на един ден да очертае тези взаимовръзки надлъж и шир и това, което винаги ще остане неизменно, би било: всички тези хиляди хора ту добре, ту зле, ту изцяло, ту частично преживяват от присъствието на поети, при все чи никой не знае какво всъщност означава поет, никой не може да каже твърдо, че е виждал поет, а всички академии, удостоверявани с награди, връчвания на хонорари, тържества за първенците още не доказват, че са приемали жив поет.

Преценявам, че днес в целия свят действително съществуват още няколко десетки от тях. Дали те могат да живеят от това, че други се препитават благодарение на тях, не е сигурно. Неколцина навярно са в състояние, други не, отново всичко е неясно. Потърсим ли сходни отношения, за да ги съпоставим, вероятно ще е оправдано да кажем: безброй хора преживяват от това, че съществуват кокошки и риби, поради което тези твари не живеят, а умират; и още би могло да се отбележи, че нашите кокошки и риби известно време живеят, защото се налага да загинат. Ала цялото сравнение пропада без смисъл, тъй като хората знаят що за същества са това, че наистина ги има и че сами по себе си не нанасят никаква вреда на рибното стопанство или на птицевъдството, докато поетът безусловно и решително означава, че се накърняват занятията, основаващи се върху поезията. Ако той има пари или щастие, към него няма да са особено придирчиви, но щом без горните две неща смята да претендира за своето лично право на първородство, където и да се появи, въздействието му не е друго, а на призрак комуто е хрумнало да ни напомни за начина на живот, присъщ на нашите прапрадеди, възприет по времето на древните гърци. След няколко безобидни идеалистични уверения в издателствата биха го запитали дали вярва, че може да приготви поетична книга, чийто тираж най-малко от трийсет хиляди екземпляра е сигурен, в редакциите пък биха му предложили да пише кратки разкази и напълно естествено да ги изпраща за потребностите на някой вестник. В случая той следва да отвърне, че не се вижда в подобно качество и че оправдано би предизвикал лошо настроение в театрални трупи, книжарски обединения и други културни общности. И тъй като поетът навред е желан и приет, ала неподходящ както за касови пиеси, така и за развлекателни романи, също и за говорящи филми, с мрачното чувство, че ако се събере на едно място всичко, което не е в състояние да направи, може би наистина му остава само да бъде необикновено дарование. Но и тогава е невъзможно да му се помогне и няма да е човек оня, който най-после не му се разсърди, за да се отърве от него.

Веднъж, когато един такъв умиращ от жажда призрак мина край берлинските извори за печалба, млад обигран пробивен писател, който имаше най-далечната възможност да извоюва заслуги, но и чувството, че нему също не е лесно, потресен изрече: “Боже мой, ако талантът ми беше толкова голям, колкото на това магаре, какво ли бих постигнал.” Той се заблуждаваше.

 

1931

Демонстратор на картини

 

Когато човек на много години е принуден да посещава художествени изложби, естествено е един ден да открие понятието демонстратор на картини. То се отнася за художник, както писател към поет. Думата внася ред сред обърканите явления. От началото на нашето летоброене писателите живеят от вариациите върху Десетте Божи заповеди и няколкото сюжета, оставени им в наследство от античността; сама по себе си е вероятна и хипотезата, че живописта също живее от десет основни художествени идеи, а те съвсем не са малко; защото ако тези десет хрумвания се модифицират правилно - ще рече, в променлива последователност - се получават 3628800 различни комбинации. И тъй излиза, че може да се запълни изложбена площ от много километри и да се брои: 1, 2, 3, 4, 5,...2, 1, 3, 4, 5...3, 2, 1, 4, 5... и т.н. - всеки път ще бъде нещо различно, но и винаги същото.

Това се потвърждава от впечатлението, което оставят художествените изложби. Като че ли именно по тази причина приблизително след първия си милион демонстраторите на картини стават твърде глупави и сменят “течението”. Какво е “течение” се вижда от пръв поглед, с пристъпването в някоя изложбена зала. Човек би го познал много по-трудно, ако се изправи пред отделна картина; ала така още от вратата открива без усилие, че цялата стена е еднороден тапет. Тогава теченията се различават само по тапетната шарка. С това не искам да обидя демонстраторите на картини, те влагат оправдан труд, могат много и са все индивидуалности. Статистиката обаче ги изравнява.

Общо взето, за демонстраторите на картини съществува неудобството, че те открито излагат по стените; книгите разполагат с предимство, че - подрязани и подвързани - остават прочути за по-дълго време. В замяна за излагащите на показ картини е запазено преимуществото, че биват търсени и получават оценка на борсата. Ако не съществуваше търговията с изкуство, колко трудно би било да се разграничи дали картини от варианта 1, 2, 3 или от 2, 1, 3 се харесват повече. Навремето Христос изгонил търговците от храма; аз обаче съм убеден: ако за някого е възможно да притежава истинска вяра, тогава защо да не я продава или да се кичи с нея; така на света би имало далеч повече вяра, отколкото сега. Друго предимство на живописта е нейната техника. Всеки умее да пише. Наистина и да рисува може всеки, но не го знае. И техниките биват измислени, за да направят рисуването тайнствено, понеже не всеки е в състояние да рисува като някой друг. Това трябва да се изучава. И с право обичаните сега рисунки на деца от началното училище биха претърпели неуспех в академията, а почнат ли да променят начина си на работа, академиците ще трябва да положат големи усилия, за да усвоят вместо своята условност детското рисуване. Историческа заблуда е да се вярва, че майсторите създават школите - правят ги учениците.

При по-точно наблюдение става ясно: съвсем не е вярно, че всеки е в състояние да пише; напротив, никой не може, всеки просто преписва или съпреписва. Днес е невъзможно на света да се появи стихотворение от Гьоте и дори по някакво чудо това да се случи, то прелестното старо би било анахронично, непонятно, дори лошо ново стихотворение и действително по никаква друга причина, освен че не е препис от някоя съвременна декламация. (Едновремеността всякога е преписване.) Нашите прадеди са писали проза в дълги, красиви и завъртени като къдри изречения, макар в училище и нас да ни учеха така; сега си служим с кратки изречения, изясняващи бързо нещата и по цял свят никой не може да освободи мислите си от точки, точки и запетаи, запетаи и всички техни следствия, от думите и начина, по който неговото време носи езиковата си дреха. Ето защо няма човек, който знае колко точно от това, което се мисли, пише и преиначава при разговор на хората отдавна, преобразява повече тях, по-малко думите.

Навярно едва ли всеки умее да рисува? Съвсем правилнo, и аз вярвам - художникът не може. Той се отнася към демонстратора на картини както поетът към писателя; поетът също е оня, комуто е трудно да пише, щом по някаква причина просто не знае как да се справи с преписването, докато космополитната му дреха е с друг фасон и изглежда нова. Според възгледите на съвременниците си той всякога е само този, който не умее това, което може писателят. Това e и мотивът толкова писатели да се смятат за поети, а демонстратори на картини - за художници. Обикновено разликата проличава чак когато е твърде късно. Защото тогава се е появило ново поколение демонстратори и те вече знаят всичко, което художникът и поетът току-що са научили.

Допустимо е тук още да се каже: художникът и поетът принадлежат на бъдещето или на миналото, те винаги биват очаквани или оплаквани като мъртви. Но ако някой някога мине за жив, то той рядко е истински.

 

1923

Превод от немски Недялка Попова

Българската литература

© 2000 Литературен форум