Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Янис Райнис (1865 - 1929)

Самотността на света

Всеки народ проявява пристрастие, когато отрежда място на своите първенци в духовната история на човечеството. Опазени от това чувство и отделени от времето на Янис Райнис, можем да отсъдим: той оставя творчество, което го нарежда между най-големите европейски писатели от първите три десетилетия на двадесети век.

Ала величието е и самотност, особено при личности като Райнис. Дълги години той прекарва в заточение, още по-дълги в емиграция. Но по-важно е “изгнаничеството на духа”, белязало целия му живот.

Дори и когато поетът е най-приобщен към социалните неволи на човека или тънките, неуловими движения в природата, идва отдръпването, което не намалява съпричастието, а засилва осмислянето. Докато е още в Русия, заради цензурата, си служи често с алегорични средства. В неговия арсенал са и вечните теми на изкуството.

Важно място следва да се отдели на две ключови стихотворения в поезията на Райнис - “Голямата родина” и “Самотността на света”. Мотива за световното отечество Райнис подхваща и развива без особени усилия, с небрежност към изказа. Но колко творци си позволяват подобни изповеди - отрицания на малката, тясна в своите духовни граници, родина. “Самотността на света” пък е венец на книгата “Край и начало”, в която човек-природа-вселена са в пълно единение, но същевременно и отделени в своето съществувание. Така е в “Причинител на тревоги”, “Залог за вечност”, “Вълча дупка”, които представят земния свят.

Космополитизмът на Райнис е предположен от самото му естество. Затова негов постоянен лиричен герой е самотният човек. Той присъства навсякъде - и в творбите, посветени на детството, и в най-зрелите размишления.

Получило известност в много страни на Европа, творчеството на Янис Райнис остава осъдително дълго непознато на българския читател. А той самият е познавал българските народни песни - факт, изтъкван от неговите изследователи, и си е отделил една от тях - “Ангел войвода”, която е включвана в неговите събрани съчинения.

Й.П.

Голямата родина

От всичко мило ние се отделяме,
тъй както водораслите, отнесени
от речното русло, с вълните плуват.
Дори и те със свойте дълги пипала
не могат повече да се задържат
ни в острата баластра, ни в твърдата
острица,
ни в пясъка, заседнал на брега любим -
отплуват те завинаги.

От своето русло сме ний отнесени,
за нас родина своя няма вече -
какво ли още ни остава?
Ний търсим себе си къде да приютим,
къде да работим и да растем отново,
ала това не е родина вече.
Не ще я има нея никъде -
дори да е по-хубава от всякъде,
с повече ярко слънце и земя зелена
и хора по-човечни -
това не е родина.

И нищо друго няма нас да ни хареса,
местенце никакво,
тежко ни, ако ни хареса друго.

Тежко ни повече, ако ни хареса,
ако ли още би могла да ни хареса
Тя - нашата родина.

И този малък слънчев ъгъл
ни отнеха,
но вместо него ний сега
цял свят ще ви отнемем,
доколкото го има.

Премного тясна е родината,
отечеството трябва да е по-голямо:
а нито една мисъл повече не се побира
и нито едно чувство повече не се
разгръща;
стобори тесни дишането
притесняват,
сърцата тесни биха се разкъсали,
ако поискаха да пазят едно чувство
само,
което, зреейки, се уголемява.
Ах, тясна си, родино мила!

Вместо отнетата родина
ще построим ний нова и красива,
и по-голяма да е тя от всички.
Ще я издигнем величава,
като самия дух човешки -
от върхове, дълбочини и ширини,
доколкото човешката душа да
чувства може;
ще я издигнем ний от братства,
от всички земни раси и езици,
от всички родословия и класи,
ръце и умове съединили
в единна работа.

Тъй те, които да се преклонят не искат,
които от руслото свое се отделят,
които без отечество остават -
те само могат над света да се
издигнат;
отхвърлени, те могат да засеят
браздите на големите идеи
и в мислите си те, страдалци на духа,
живота бъден с много мъки ще
създават,
потомците от него да се наслаждават.

Отхвърлени, далече от отечеството,
ще раснат мислите за друга
жадувана родина, която ще заченем
от златосветещи въображения,
от сини сънища, зелени пориви,
от бели сълзи;
от капки алени в сърцата
след толкова беди, стенания
ще се издигне поясът небесен,
света отвред съединил
в единно щастие.

Причинител на тревоги

Кой тъй крещи и стене?
- Сега аз ясно различавам:
ако гори шумяха,
аз силно бих ги чувал;
ако треви шептяха,
аз тихо бих ги чувал.

Познавам тоя подбудител -
то езерото е, то вика:
надигат се вълни, утихват,
но дълго още скритом скитат
и дълго още бури чакат;
дори когато всичко мине,
покой то още не намира
и свойта дълбина изпълва
с тревоги - тоя подбудител.


Залог за вечност

Аз ти отдадох последното,
което от детството в себе си нося:
свойта самотна радост от дълбините
и здравия кълн от живота;

ти опази този залог за вечност,
уголеми го и го върни на двама ни -
който от нас във самотност остане
сили да има да го носи.



Вълча дупка

Вълкът наобикаля често там,
отдето е пролазил.
Така и ти обичаш силно туй,
което си намразил.

По планини и долини вървиш -
от тях ли ще избягаш?
И бури страшни чакаш ти,
Слуха си пак напрягаш.

И тук, и там все себе си съзреш
и свойта дупка; зная,
ще влезеш в нея някой ден
и ще стоиш до края.



Самотността на света

Винаги отлъчен, сам -
в глъбините на небето слиза моят
поглед ням,
покрай него хиляди звезди блестят,
но от тях столетията го делят -
Винаги отлъчен, сам.

Винаги отлъчен, сам -
в кръг въртят се световете и се
смесват там,
скърцат оси и светкавици опъват лък.
Хоризонтът е за ветровете като стрък
и мъгла чертае съдбоносен кръг -
винаги отлъчен, сам.

Винаги отлъчен, сам -
пуст се шири синият небесен храм,
Падат слънчеви снежинки над света,
мятат се над тях звезда подир звезда.
И мъгла покрива всичко без следа -
на ръце нощта понася целия живот,
мръзне слънцето възстаро като скот
и животът гасне, но духът намира брод -
винаги отлъчен, сам.

Винаги отлъчен, сам -
живинка мъждука в бездната едвам:
черни са слънцата, гаснат в тлен и прах,
ала взривове отекват, подир тях
други светила ще грейнат, ей, без страх -
небесата пръскат с шепи рой звезди,
мелницата на живота се върти
и слънца вселената ще прероди,
но дочувам - чужди светове скриптят
и земи изчезват, а животецът без път
тлее, но искри духа ще осветят -
Винаги отлъчен, сам.

Винаги отлъчен, сам -
Лъч тъй тънък, влакънце в света голям,
стига до звездите с моя поглед ням:
нишко златна - лъч сред висини,
моят дух с теб ще се съедини,
щом отхвърленото слънце се сниши,
щом прекършената клонка се склони,
щом запее моят поглед, а е ням -
щом съм неотлъчно сам.

Превод от латвийски Йордан Палежев

Българската литература

© 2000 Литературен форум