Литературен форум  

Брой 12 (435), 14.11. - 20.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йонка Найденова

Новородената душа Христова
Майсторско пресъздаване на трима трансилвански поети от Унгария

 

Ново средновековие. Трима унгарски поети от Трансилвания. Лайош Априли. Йеньо Джида. Аладар Ласлофи. От унгарски: Н. Никлов. Изд. “Лице”. С., 1999

Ново средновековие. Трима унгарски поети от Трансилвания. Лайош Априли. Йеньо Джида. Аладар Ласлофи. От унгарски: Н. Никлов. Изд. “Лице”. С., 1999

Унгарската литература в съседните страни винаги е била неразделна част от унгарския литературен живот, от историята, фолклора и изкуството на страната, а нейните представители така многобройни и така същностно важни, че самата тя би била немислима без тях. Интересът към тази литература и нейните създатели се засили особено в последните години, когато в Унгария зачестиха книги, изследвания, отделни форуми, занимаващи се с близкото минало, с историята на унгарците и унгарщината, останали извън границите на страната след Трианон. Трианон от 1918-та и неговият мирен договор-диктат от 1920 г., накъсал на парчета земите на голямата, на историческа Унгария, така, както се къса плът от жива плът и майка се дели от рожба. Остава потресът, трагедията, съзнанието за разпокъсаност. И езикът, майчиният – като свидетелство за националната принадлежност и възможност за самосъхранение. Онзи език – казва писателят Дежьо Костолани от началото на века, сам родом от Сободка, днешната Суботица – “който е дълбоко в мен, в лимфите на кръвта ми, във възлите на нервите ми, като метафизическа загадка”. А заедно с езика – и всичко онова, което определяме като историческа памет и съзнание – традициите, фолклорът, изкуството, но и пейзажът, местните имена и реалии, регионалното. За унгарските писатели зад граница това е пъпната връв с майка Унгария. И те ревниво я пазят. Не просто като хвърлят мостове към олтара на отечеството, като посредничат между него и чужди езици и култури. А като родни синове със собствени корени, стъпили здраво на своя земя. И понесли десетилетия наред своето поетическо разпятие.

От цялата обща литературна продукция на попадналата в малцинство унгарщина, най-плодоносна, а и многообемна, е тази на сътворената в Трансилвания. Онази Трансилвания (унгарците я наричат Ердей), където унгарската традиция е пуснала дълбоко своите корени, а специфично трансилванското векове наред се отъждествява с дълбоко народностното, с унгарското.

Именно тази литература – а тя е част от общата унгарска литература и духовност – виждаме представена в неотдавна излязлата стихосбирка на български език “Ново средновековие. Трима унгарски поети от Трансилвания”. Поетите са Лайош Априли, Йеньо Джида и Аладар Ласлофи, избрани на принципа “по един представител от три поколения” с надеждата, че именно тази “поезия е може би по-преводима, чието звучене е може би по-близко до звученето на някои български поети”.

Първият и най-забележителният от тези представители, Лайош Априли (1887-1967), принадлежи към големите обновители на традицията и формата, начело с Ендре Ади от началото на века, към литературното движение “Нюгат” (неговото първо поколение), въпреки народностно-романтичните интонации и класицистичната изчистеност на стиха.

Роден в Брашов под името Йекели, той учителства в Ердей (там издава и първата си стихосбирка “Селска елегия” през 1921 г.). От 1929 г. Априли се установява да живее в Будапеща, където и умира. Но с поезията и сърцето си той остава докрай там, в родния Ердей. Той ще възпее Марош и нейните брегове, ердейската природа с нейното пъстроцветие и типични багри, осиротелите сенки на родовия опит и непосредствено заобикалящата го среда, “продуктивната болка” – символ на силата на страданието и устоите на новата ценностна система. Всичко това го характеризира като нежен и чувствителен опит на по-минорните и интимни настроения. Но и като творец, който открива отрано драматичните обрати на унгарската съдба, неутешимия път на човека между греха и Христовата святост. Творец, който деликатно обновява традиционните форми на унгарската словесна култура.

За разлика от Априли, който живее до преклонната 80-годишна възраст, другият представен в “Новото средновековие” поет, Йеньо Джида (1907-1938), не достига христовата възраст. Но още приживе за Джида се говори като за младежа-класик, детето-чудо, най-голямата поетична надежда. Литературната наука го причислява към третото поколение на модерното движение “Нюгат” – заради виртуозността на неговия стих и пиетета към формата, което го прави пряк продължител на бравурните майстори Бабич, Костолани или Арпад Тот. Повечето от стиховете му са родени от една сдържана вътрешна напрегнатост и болка, от метафизичния страх от смъртта. В тях сякаш се крие поразяваща тайнственост като досег до безнадеждното битие. Джида сочи разпадането на предишните хармонични състояния, при него природата е като второ човешко аз. Тя е отпечатък на модерното отчуждение, което откровено прекъсва възможностите за цялостно обхващане на света. Така се налага естетиката на фрагмента и парадоксално-подчертания езиков изказ. Но Джида запазва съзнание за целостта на света, за целостта на неговата трагедия – чрез силата на вътрешното зрение, чрез разтърсващата емоционалност на болезнените си морални критерии.

Аладар Ласлофи (род. 1937 г.) е третият и най-младият сред представените на български поети. Автор на петнайсетина стихосбирки (вкл. стихове за деца), на няколко романа и сборници с разкази, превъзходен есеист и преводач от румънски, носител на престижни награди, той учи, живее и твори в Коложвар, сега Клуж. Онзи Коложвар, който и днес, след сложните лъкатушения на историческата съдба, си остава основно културно и научно средище на унгарската общност в Трансилвания.

На български Ласлофи е представен с единайсет стихотворения. Но те не са вече нежно-въздушните стихове и лека романтика на предишните поетични поколения. Поезията му е изпълнена и със сложна символика, и със знаци на интелектуалната ирония, в нея нарочно редът на жизнените неща е главоломно променен. Защото светът е станал друг – само маска на истинските образи. И настоящето е неуютно – защото от него миналото е изтръгнато и подиграно. И езикът е сплав от естественост и модерни негови трансформации, защото звената, самата почва и атмосферата на дните ни са разклатени, рязко влошени и компрометирани. Може би си въобразявам, но, струва ми се, че идеята за несъстоялия се свят, който си заслужава нашата насмешка, извира от същата скръб по разломената унгарска съдба. Не ще и дума: на Ласлофи повече му приляга техниката на абсурдите, която реже с банциг емоциите и ги коментира като новополучени сегменти, част, изгубили възможността да се превърнат отново в органично единство.

Интересно е обаче, че независимо от оригиналността и спецификата на тримата поети, те в нещо вътрешно и дълбоко характерологично си приличат. На първо място става въпрос за драматичната тема: родно място и изгубено отечество.

На второ място става въпрос за особен тип “девственост” на поетичната природа, независимо от “флиртовете” с модерността.

На трето място става въпрос за факта, че различните уклони към съвременното новаторство - асоциативност, символика, метафорични мостове, интелектуален коментар - се мотивират, доказват и утвърждават чрез върховната роля на непосредствения чувствен изказ, чрез силата на страстта, чрез емоцията, която проговаря за човешката истина.

И Априли, и Джида, и Ласлофи отдавна вече имат своето незаменимо място в модерната унгарска литераутра. Ето защо ни радва, че те намериха място в самостоятелна стихосбирка у нас. При това в проникновения превод на поета унгарист Нино Николов, появил се в издателство “Лице”.

В преводите си Нино Николов с респектиращо майсторство постига красотата на поетичния слог, неговата естественост и сложен смисъл, неговата синкопна музика. Преводачът ни изненадва и с намерените редки или сътворени думи и съчетания, близки до оригиналната обагреност, и с конструирането на думи - смислови блокове, и с одухотворени конспекти на отделните картини, и с графичната пестеливост на детайлите, които по-релефно и по-внушително изразяват движенията на езика като смисъл и философия. Само майстор на българския стих като Нино Николов е в състояние да запази не само духа, но и кръвните клетки, мозъчните вещества, крехките костички от лириката на всеки един от отделните творци.

При Лайош Априли, у когото романтичното видение се съчетава с вярност и класически усет към формата и стиха, Нино Николов запазва характерните за автора формални компоненти, символични уклони, музикалност, алитерации.

Подобна музикалност и сила на внушението откриваме и в преводите на творби от Йеньо Джида. Но в този случай предишният хармоничен свят се трансформира от преводача в едно съчетаване на несъвместимите езикови стойности, израз на взривеното благозвучие.

При превода на Аладар Ласлофи Нино Николов далеч по-откровено оркестрира езиково многообразие като сбор от класически традиционни стереотипи и тяхното фрапиращо актуализиране: “В порой от кръв потъна златно мостче. / Земя ли се тресе, отвън ли раснах? / Сърцето, златна рибка, гъне кости, / потънал, ще изплавам ли прекрасно?”

За мен тази книга хвърля допълнителна светлина върху респектиращото преводаческо дело на Нино Николов в продължение на близо пет десетилетия. (И тук не става дума за отделни пропуски в “буквата” на превода, за които педантът може винаги да се заяде.) Благодарение на неговия преводачески талант днес познаваме по-цялостно духовното великолепие на унгарската поезия, нейната неповторима емоционална сила и човешка истинност. Но и такова мащабно произведение като “Калевала”, побрало митологията на колективната народна общност. Нино Николов е една от най-значителните личности унгаристи заедно с Невена Стефанова, Георги Крумов, Александър Миланов. На фона на този принос в нашата унгаристика рязко отрицателните оценки на българиста Петер Юхас в анекдотичната му книга “Смъртта не е алиби” прозвучават като крайно несправедливи и едностранчиви.

Нещо повече - като злонамерени. Юхас отрича със замах цялото поетическо дело на Нино Николов. Отхвърля преднамерено и като използва манипулационни техники преводите на българския поет на Атила Йожеф и Ласло Наги. Макар да е прекалено нескромно един чужденец да си приписва качествата на тънък познавач на българската стихотворна реч. Авторът на “анекдотите” стига дотам да твърди, че книгата “Ново средновековие” не е излязла у нас, въпреки финансовата подкрепа на унгарската държава и след като изданието видя бял свят още през септември миналата година във връзка с Панаира на книгата във Франкфурт.

Стихосбирката е снабдена и със съвсем бегли биографични бележки, също и с послеслов на консултанта Дьорд Арато, доскорошен директор на Унгарския културен институт в София. За съжаление, послесловът не е адекватен на равнището на представяните поети: преобладава историческата информация за сметка на представата за художествения свят и мисловност на застъпените творци. Пак там стана дума за “дълга на българското книгоиздаване”, като се игнорира фактът, че през годините у нас бяха представяни - самостоятелно (А. Шютьо) или в антологии (А. Тамаши, Ш. Мараи, З. Йекели и др.) отделни именити представители на унгарската литература извън границите на Унгария. В стремежа към търсене на “всеобщото”, извън изданието са останали и някои основни и представителни за тримата поети творби.

На български стихосбирката е озаглавена “Ново средновековие” - символ на свят, колкото отминал, толкова и конкретно същуствуващ, съчетание от ранимост и вътрешна сила, от “безсловие” и устрем, време - начин за възвръщане на невъзвратимо загубеното, на “убитото време”, време, в което ни обладава новородената душа Христова. Време на разнебитеното освестяване и затъгувания светлик, време на неприятното събуждане в един груб, мрачен и непреодолим свят.

Поезията на тримата трансилвански поети Априли, Джида и Ласлофи - с мотивите на унгареца, който търси своя роден край, с драматизма на източноевропееца, изгубил центъра на съществуванието си, с идеите на европееца, разтърсен от студа на отчуждените реалности - не може да не намери отклик и сред нас, българите. Не може да не предизвика вълнение и съпричастност.

И тя, тази поезия, действително ни вълнува и ни прави съпричастни - на смисъла, вложен в унгарската съдба.

Българската литература

© 2000 Литературен форум