Литературен форум  

Брой 13 (436), 21.11. - 27.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анастас Стоянов

Самоубил ли се е Бенковски?

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Доколкото ми е известно, Захари Стоянов на два пъти описва гибелта на войводата. Но в две различни версии.

ПЪРВАТА:

“На 12 май 1876 г., часът 10 по турски, когато преминуваше с тримата си останали другари - игуменът поп Кирил от манастира “Св. Никола” в Т. Пазарджишкият окръг, един далматинец на име Стефо и долуподписаният по един мост над Свинарската река, близо да Кървавия извор, в тетевенските колиби, приготвената нарочно от предателят българин потеря, състояща се от 20 души, изведнъж изгърме върху ни. При всичко, че Бенковски беше ударен с 5-6 куршума, видях го, като си изтегли револверът и бързо се застреля в главата, от десна страна, в самото ухо. Тая негова дръзка постъпка очуди башибозуците, и предателят им (вероятно “предводителят им” -А.С.) хаджи Люзгяр, не можа да се стърпи да не изкаже своето съжаление към подобен един бабаит...”

Така пише на 24.IV.1881 г. във вестник “Работник” Захари Стоянов, пет години след събитието. Нека читателят запомни тези думи: “... видях го като си изтегли револверът...”

ВТОРАТА ВЕРСИЯ,

появила се пет или шест години след гореописаната, вече в том II на “Записките...”: “Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим изпълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепенен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержва Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери... Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.”

Нека читателят си отбележи и тази фраза: “... повече аз нищо не зная...”

И така, самоубил ли се е Бенковски, както ни уверява З.Ст. през 1881 г. с категоричното: “... видях го като си изтегли револверът...”? Или е погинал от турските куршуми, треперейки, с разперени ръце, за което ни разказва същият З.Ст. пет или шест години по-късно в “Записките...” Отново все така категорично: “... повече аз нищо не зная...”

Коя версия е вярна?

Ако е първата, защо я изоставя З.Ст.? Какво му го е наложило? Та в нея няма нищо оскърбително за героя. Напротив, тя е в пълен унисон с духа на времето и с морала на тогавашния човек. Нещо повече: тя напълно отговаря на свещения клетвен кодекс, залегнал в Устава на Българския революционен комитет от 1872 г., за което също ни напомня З.Ст.: “... всеки един от действителните членове, а особено апостолите, в случай на нужда, когато видят, че ще влезат в ръцете на неприятеля, да убиват сами себе си. По тази причина, всички ония, които се скитаха измежду народът, да проповядват словото на свободата, заклеваха се най-напред, че ще изпълнят горното свое обещание...”

Тогава?

А може би първата версия е измислена тъкмо за да обрисува хероя в най-благоприятната светлина? Но възможно ли е да си позволи да послъгва тъкмо онзи наш летописец, чието слово с доверие са поглъщали поколения българи като самото слово Божие?!

Доверил му се е дори такъв колос на перото като Вазов. “Най-прям повод да възпея “забравените” - споделя той пред проф. Шишманов - ми даде обаче Захарий Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци на въстанието.” И в поемата си “Бенковски” от “Епопея на забравените” народният поет почти дословно пресъздава версията на З. Ст.:

“Тогава ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както пада роба,

гръмна се в челото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!”

Самият З. Ст., както посочих и по-горе, никога вече не се връща към гибелта на войводата Бенковски, нито пък търси друг повод, за да ни обясни двете си противоречиви версии за тази гибел.

Нека тогава ни бъде позволено ние сами да потърсим отговор на загадката, колкото и това да е дръзко и рисковано.

И така, ако се върнем два века назад, във времето, когато бившият овчар и хъш започва да пробва перото си, ние ще забележим някои доста любопитни неща. Като това колко много е държал и правил З. Ст, за да привлече вниманието на по-широк кръг читатели. Дори и в тази първа ранна публикация в “Работник”, озаглавена “Имената на българските възстанници, които са посегнали сами на живота си”, З. Ст. отбелязва: “... ако се интересуват читателите, готов съм да ги запозная и с други подробности по българските възстания.”

В много от своите писма до близки и приятели той не престава да се вълнува от интереса на читателя, от тиража на издадената книга, от нейния успех. “Левски хвръкна вече! Само в Пловдив се продадоха 2000 и не стигнаха даже”, пише той на Никола Обретенов. А жена му, Анастасия, е още по-откровена: “Записките Захарий мислеше да издаде на един том, за да може нещо да капне... Хайде дано ударим кьоравото да не излезе трудът на Захарий напразно. Да можем си купи барем една къща, та да не ходим на кирия” - споделя тя на брат си Никола Обретенов.

И така, интересът на читателя, тиражите, хонорарът - са все въпроси, които дълго време сериозно занимават З.Ст. Но с овладяването на занаята, след постигнатите първи успехи, летописецът все повече отдава значение на нещо друго: верността на фактите, истинността, достоверността на написаното. Отминал е завинаги, изглежда, периодът, когато той е правил всичко, за да привлече вниманието на читателя. Пак Никола Обретенов разказва в своите спомени: “Когато отпосле, след напечатването на Биографията, го запитах, защо е написал, че Ботев е ударен в челото, той ми отговори: “За по-голям ефект”...

Може би тъкмо в това е и нашата разгадка на двете версии за гибелта на Бенковски: в търсене на по-големия ефект? Но ефект има и в простото, но истинското, достоверното, неизмисленото слово? С течение на времето, изглежда, Захари Стоянов сам разбира тази азбучна истина. И тогава изоставя всички свои опити да привлича читатели чрез “големи ефекти” и се връща при точния, при истинския факт, който, оказва се, често пъти е по-вълнуващ и от най-необикновената художествена измислица. Нека си припомним твърде краткия живот на З. Ст. - той умира едва 39-годишен - и неговия още по-кратък творчески път: непълни десетина години. Може би ако съдбата му бе дала малко повече време, тогава и щеше той да се върне към някои свои ранни писания. Като това от 1881 година.

Българската литература

© 2000 Литературен форум