Литературен форум  

Брой 13 (436), 21.11. - 27.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Красимира Близнакова

Нормалният срещу средния

 

Стефан Бочев: Тройният портрет на Мария-Магдалина

Стефан Бочев. “Тройният портрет на Мария-Магдалина”. Изд. Фондация Българска наука и култура, С., 2000

“Които са живели живи, живи и ще си останат” - евангелската простота на тази фраза ни отвежда към един необикновен роман. А неговият автор е добре познат на читателите от последните години преди всичко с интересните си политико-исторически анализи, с възстановения и издаван от него вестник “Мир”, с документалната книга “Белене”. Този път го откриваме в съвсем различни измерения на творческите му интереси, за да ни предразположи към по-пълното общуване с една личност, пренесла през десетилетията огромна култура, дълбоко осмислила многобройните си контакти с видни политици от миналото и не на последно място - изненадваща с проницателния поглед за сегашното време. Днес, вече на 90 години, но по-млад от мнозина млади, Стефан Бочев ни среща с творба, която задава колкото етични, толкова и философски въпроси, успоредно с разгънатата тема за любовта - чувствена, изпепеляваща и предпоставена трагически в две толкова различни и отдалечени епохи.

“Тройният портрет на Мария-Магдалина” е едновременно историко-философски и съвременен роман. Може би недалечното минало е повече рамка на произведението и тя огражда онази недостатъчност на човещина или по-скоро нормална човечност, която съпътстваше живота на днешните по-стари и средни поколения. Така двата пласта на романа - историята на една млада жена с нейната неординерна, силна (покоряваща и покорна любов) сред стените на каучуковия зяавод, по своему въстанала срещу скудоумието, арогантността и табутата в личния живот, и пътят на Мария-Магдалина в любовта и състраданието към страданията на Исус - взаимно се допълват.

Чрез своя главен герой - художника, който се стреми да нарисува портрета на Исус, чрез вдъхновението и страданието на Мария-Магдалина - авторът задава оня нерешен, недоизказан въпрос - как и защо тя изчезва? Защо жената, която първа ще види чудото, ще възвести Възкресението, е забравена, съдбата й е неизвестна? Но това не са въпроси от религиозно-канонически характер - те се отнасят до онази забравена, “друга” половина на човечеството. “Той не дава на половината от човечеството - на жената, на главната, на главната животопродължаваща половина на човечеството - решението как да живее тя...” Всичко земно е добро - проблемът е “как” да живеем. Авторът се пита не какви сме били, а как “ние сами себе си сме направили”. Подобна дилема занимава обществото вече векове и това “какви сме” е провокирало и оправдавало - от позициите на статуквото - не едно насилие. Докато моралната позиция “как”, чужда на ригоризма, е отрицание на неподвижното, на статуквото, тя е и надеждата, че може да се живее по-добре, по-човечно... Но в разсъжденията си Ст.Бочев се разпростира и по-нататък - акцентира върху “нормата” за човечност. За главния герой на неговия роман - художника - понятията “норма” и “нормалност” не са игра на думи. “Не Исус е нещо “неестествено”, а ние. Защото ние като не можем, като - по-точно - не се залавяме да изпълняваме изискванията за “нормалния” човек, оставаме един човешки ... субпродукт. И тук идва именно значението на Исус като личност-прецедент. В този смисъл “Тройният портрет на Мария-Магдалина” ни обръща към безкрайната самота на всяка личност-прецедент в обществото, което се самооблащава със собствената си колективистична еднородност и нивелация. А двата пласта на романа са органично свързани и взаимопроникващи: разказът за Исус и Мария-Магдалина, споделила неговия път в страданието, и другият - самотността на художника и на младата инженерка сред един колектив, прикриващ своята аморалност зад фалшивите норми на така наречения социалистически морал. Двата плана на романа сякаш дават възможност на читателя да намери своя роман, своята история, съобразно вкуса си към определена фабула. Но докато евангелската история ни изпълва с моралистичния патос на автора, приобщава ни към вълнението на някои вечни, неразгадани въпроси, то другата, съвременната, ни разкрива една недалечна реалност, където гротескното провокира трагедийна ситуация. Стефан Бочев успява убедително да изгради редица образи на примитиви в тяхната антропологическа същност. Припомним ли си обаче, че своите книги Стефан Бочев е писал преди повече от десет години, разбираме каква проницателност и вътрешна енергия, воля за духовна победа е притежавал авторът през онова трудно за него време. Езикът на “Тройният портрет на Мария-Магдалина” ни респектира със своята вътрешна монолитност на фразата. Дори е учудващо как двете полярни реалности - дългогодишният му престой в чужбина и по-късно годините, прекарани в лагери, принудителният тежък физически труд - не са накърнили усета му за гъвкавост в българската словесност, за художествена мярка.

Възприеме ли се романът с неговия истинен моралистичен патос, читателят не може да не се запита как такива личности като Ст. Бочев са съумели да оцелеят, да се съхранят в ада на страданието, да надмогнат примитивната омраза и да извоюват своя реванш в битката с онова време. В един разговор Ст. Бочев с хумор си спомняше за бетонджийската бригада, когато през дългите зимни принудителни почивки се усамотявал и пишел. “Може би си мислеха - усмихва се той, - че пиша доноси...” Хубаво е все пак, че такива силни личности в нашия дребен свят запазиха своята щедрост на интелекта, за да ни предадат доскоро забранявани идеи, визии, проникновения.

Българската литература

© 2000 Литературен форум