Литературен форум  

Брой 13 (436), 21.11. - 27.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Дойнов

Из "Истински истории"

 Пламен Дойнов

Багряна в автобуса

- Тази жена ми прилича на Елисавета Багряна...
- Нали Багряна умря - се чуди един приятел.
- Нищо не разбираш, Багряна умря, но това е Багряна...
И аз викнах с глас на черен животоизпитател:

- Виж прическата! Виж очите! Виж хълмистата скула!
Виж косата изпъната с този кок - абаносова кула!

Как? В автобуса Багряна?
Как Багряна със мрежите?
Как Багряна без грим?
Как Багряна без багри и с репички?
Багряна ме гледа с очи на уплашена мряна.
Багряна дошла от отвъдни безбрежия.
Багряна с усмивка на обеден мим.
Багряна пристъпва тъй крехко, тъй лекичко...

И ето я - слиза Багряна. Звъни автобусът
в това стъклено, меко, сапфирено шествие
на прашната вечна и свята история.
И аз вървя след Багряна, не виждам ни руса,
нито черна жена, а само гърба на поетесата,
и повтарям: Аве, Лиза Багряна, глория!

И там - в алъш-веришкия ад на Илиянци
започва великата историческа криеница:
аз бягам след нея, но Багряна все се изплъзва
и по някакъв улей от потни тела се хлъзва,
и изчезва Багряна в усмивки на цигани и араби...
Запъхтян се обръщам... И кого виждам? Дора Габе!

- Нали Дора Габе умря - се чуди същият ми приятел.
- Нищо не разбираш, Дора Габе умря, но това е Дора Габе...

Но няма да я преследвам, нека с мрежите между хората плува.
Пантеонът е гладен и е тръгнал да пазарува.


Моята азбучна молитва

I
Вгледан в мокрото пране, той срича
азбуката на семейството отсреща:
ризата - огромно А - изтича
в послепис от дълги водни свещи.

Сластно В в издут корсет се крие,
панталонът между Л и кратко И трепери,
правата пола е тясно П - фуния,
през която гледа тънко Г от жартиери.

Нещо леко жартиерите поднася
и опъват ластичното Е, то капе,
потникът във дълго М израства
между запетайките на черните чорапи...

Съхне азбуката. Вътре - хора ситни
газят дъното на стаята, говорят -
говорът през гъсти гласни струни литва,
но се блъска в одимения прозорец.

II
И не ти, Боже на разума,
защитниче на сухите,
не ти, Боже на празните,
големите и глухите.

А ти, Боже на малките,
на пещерите в робите,
тоз, когото не празнуват
семействата и народите.

Вдъхни в устните им, Боже,
глас кристален - до небето,
да премине кой как може
кривините на сърцето!

Да излезе вън - да викне
в азбуката от коприна
и гласът му да изникне
като облак над пустиня!

III
Но пак пристига вятърът, разхвърля надалеко
всички букви - целия език отвява.
Мъчен Кирилиметодий е човекът,
който азбуката на съседите си съчинява.


На спирката край гробището, късно

Девет вдовици на черния път,
някъде по Задушница
чакат червения стар чавдар -
той да ги вземе от близката смърт,
той да им грабне душите задушните,
да изфучи с тях димящия звяр.

Само да дойде общинския рейс!
Бързо, че става мръкнало!
Мраморът гасне над гроб и брод,
някой припява: - Оставате днес
между фенерите млъкнали!
- Най-после! - почва повторен живот.

Зъзнат вдовиците, сити от прах,
гледат за рейса от стръмното.
- Как да си тръгнеш! За мене се дръж!
ни да потеглиш през гъстия страх,
ни да останеш да гаснеш във тъмното
между дъха си и мъртвия мъж...

...............................

Но викват жените с незапомнени гласове,
и се омесват в гробарската пуста
мъката по чакащите в земята мъже
с мъката по автобуса.

И всяка ридае като дете,
и всяка нарежда със ситна вяра.
А ти чуваш: заплакали са и деветте
все заради чавдара.

Накрая тръгват в редица пеша,
като в картина на Сирак Скитник
и след всяка въздиша по една мъжка душа
с пламъци любопитни.


На спирката с една цветарка, късно

- Бог да я поживи четворката, Бог да я поживи! -
нареждаше една бабичка блага и ниска.
В тоя момент последният трамвай откъм пазара
                                                             зави
и ни огря със жълти очи на невярна мотриса.

Приготви бабичката непродадените цветя,
но трамваят подмина, откънтя под лунната арка...
- Боже, къде отлетя четворката, къде отлетя -
задърпа ме старата полунощна цветарка.

Тогава какво ми стана - сърцето ми прекипя:
- Какво викаш по мене, нивидима бабо!
Аз съм четворката! Славейков-син със баща,
Петко, Пейо и Доктора, и на Фурнаджиев хляба!

Мога да бъда и Вазов - с една Сливница и бастун.
Да имам очите на Мина и Гео Милев,
и Кирил Христов да бъда - с пенсне и клюн,
а Ботев у мен да тътне: О, майко мила!

Мога да пея Йовков, да пия Елин Пелин,
през Далчевия прозорец да видя Геров в таверна,
да бъда конник на Смирненски, у сем. Белчеви - скрин,
мога да съм Вапцаров - с тая пролет бяла и вярна!

От този хълм мога да сторя Балкан,
да гледам към всеки мъж с очи на Багряна,
с априлците на Захарий да пея заклан
и с друго априлско поколение срещу себе си да
                                                     въстана...

- Добре, синко, добре, само не ми каза кой си ти.
Чакай малко така - очилата да туря...
Но аз хукнах и хванах първото лисиче такси,
а бабичката ме изпрати с далечни очи,
с очите на цялата закъсняла българска литература.


Картини от едно семейство I

Той обича да гледа мъжете, които заглеждат жените,
да потъва във слепи капани между леки жени и съпруги.
Там ги иска жените - да ги има в очите на други
мъже - в някой ъгъл на старо око, между клепка и мигла,
да ги има една по една: стара чанта и кльощава пикла,
първо - тъмна жена, после - светла жена, после -  всички,
да ги жъне сред мъжки сълзи - пантери, женички,
на райета, съблечени, пухкави, апетитни...

И накрая, когато на всички жени се насити,
той обича да моли мъжете:
- Затворете очи, затворете!
И мъжете завиват жените с прозрачни клепачи,
и поемат навсякъде - сомнамбулни добри минувачи,
той минава над тях, по клепачите тихо почуква
и жените от сънните процепи рукват -
тротоарът звъни от телата им и се плисват жените...

Той си тръгва към къщи и любовния град дирижира,
с крак отваря вратата, задушава с целувка жена си,
после търси очите й - и се вижда там - яхнал пегаси...
Но жена му затваря очи - и го няма... замира, умира...


Картини от едно семейство II

Тя обича да гледа мъжете, които заглеждат жените.
В кръг - очи на ловци и на жертви.
Те се гонят по ретини, в хладни дълбоки дъна
и се стигат, и пак се разделят, оплитат
него с нея и другата, после втора със трети,
малък мъж с дебелана, звяр със крехка жена.

Тя преследва лова, тя измисля лова, тя разплита
гъсти мрежи от погледи, снопи от сладки жила,
разпределя - умник със глупачка, убиец със прима.
Тя чрез други жени се отдава - в бързи образи в сластно кълбо...
Тя избира къде да изпрати жените
сред безкрайната оргиастична мъгла
и къде тя самата да падне и всичко да има -
силни челюсти, римски погледи, звънки мускули - от до!

И така е през целия ден - тя хвърля очи след очи като пояси,
вечер бързо влетява през прага, мъжът й я среща с очи,
пълни с други жени от деня, в зениците с белези.
Тя: - Така ми се плаче! Той: - Недей, не плачи!
Чакай, дай да те видя, любима! Добре ли си?
- Да, - отвръща му тя. - Но дай да затворим очи!
                                           Хайде, твоя съм...


Джин
или
изкуството да се поддържа лайнер



На масата - мъж и роза,
жена на трийсет и нещо,
започва - бавна, гореща,
в прозрачна ритмична проза:

Толкоз джинове съм изпила
че тука ми викат Джина
някои ми казват Лола
в смисъл Лолобриджина
Мъжът ми го няма почна
на някакъв мазен лайнер
лайнер натъпкан догоре
с презокеански боклуци
и моят със тях го няма
по цяла година мърсува
през седем-осем морета
Голям лайнер е с извинение
на деветото го забравям
Ако не пия джина си
трябва да легна със тебе
Не че не искам обаче
тъкмо съм си поръчала


Но кой зад лунната кожа
гали-пали магнезия?
Някой хвърля светкавица.
Мъжът на няколко гласа
жан-жин - с наздравица
дъха-лъха, приглася:
- Ако ме слушаш, може
да пробвам с малко поезия!

Искам те зла, пияна - в тъмни градини, в усойни
облаци сред кентаври от богове и птици.
Дива и натежала да се топиш от слънце като
                                            сърце на прилеп,
жална и пожелана в гълъбови порои
да ме валиш, да никнеш в празните ми зеници,
да ме напълниш догоре с вяра и богомили.
Твоите устни ми трябват, моя студена Джина!
Моя гореща Лола! Само ми дай да чуя
кой непоискан свири в скръбните ти трахеи,
в твоята гръд да видя ябълкова родина!
Само да влезем двама сред часовете буйни -
и лайнерът ще изчезне в бури и суховеи!

На масата - мъж и роза,
жена на седем големи.
И няма ни стих, ни проза,
а само край от поема:

Нещо не ме усещаш
инак си нежен южен си
Ама аз искам лайнера
защото си искам джина
Ако не пия джина си
няма да има лайнер
и ако няма лайнер
джина ми ще е празен
Затуй ми гори душата
Налей! Или млъкни махни се
или ми сипи догоре
че лайнера ще потъне...


Жената поклати само
кристално, лениво рамо -
и нежна луна засвети
над кораби и морета.

Българската литература

© 2000 Литературен форум