Сара Коен - Старият Барт и няколко нови книги

Издателска къща "Жанет-45" - Пловдив, Поредица "Поетики". Редактор и съставител Георги Господинов. Георги Станков - художествено оформление

Лора ми ги пробута тези книги, ама не беше съвсем насила. А така: “Ще ти ги дам, казва, да ги прочетеш, а ти после напиши рецензия”. Друг път рецензия, си викам, ама взех книжките да си ги прочета и после цял ден се радвах. И в трамвая, и в клозета – навсякъде с тях. Много обичам да си врачувам на поезия, отворя напъти сутрин, напъти вечер някоя страничка и гледам. Ако е например “Кама Сутра” или “в случая е важен Строганов”, разкрива ми се бъдното денонощие амурно и сладокусно. Забележих обаче, че Бойко Пенчев винаги отварям на “Деяния”, а Надежда Радулова - независимо къде - не е много показателна. После започнах да цитирам някои стихотворения на разни познати.

Питах ги как се пише рецензия. Това се учи в първия месец (sic!) на първия семестър, в курса по филологически практикум на специалността “Българска филология”, после едни асистентки те запознават с тънкостите на библиографията, а други - с поставянето на препинателните знаци. Намери се една колежка, доволно съзидателна, запазила си въпросното указание:

Рецензия - актуална оценка на новоизлязла книга. Оценяват се творческите постижения на автора. Съдържа два момента:

Не става, казвам, Лора си търси рецензия, която в най-лошия случай да прилича на топъл Биг Мак, а не на вчерашна баничка. Сигурно критиците ги отглеждат в чужбина и после ги пускат гримирани като нахъсени български интелектуалци. После си спомних, че като малка (когато обичах да чета рецензии), навсякъде срещах името на Ролан Барт и то ми звучеше като Бьоф Строганов (на Георги Господинов, не този на Елица Великова).

Тук му е мястото да ви кажа заглавията и авторите на книгите от новата поредица “Поетики” на ИК “Жанет 45”, същите, дето си врачувам по тях: Надежда Радулова, “Алби” (розовка корица), Елица Великова, “Много лека нощ” (тъмно-лилава), Бойко Пенчев, “Слизане в Египет” (светлосиво-тъмносива), Мария Радулова, “Плюш по решетките” (налице сива, наопаки тъмнолилава). Мънички едни такива, изящни книжки с много хубави стихотворения вътре. Те изобщо не са първи, далеч са техните списователи от детските лепети и дебютантски трепети. Иначе са млади, обичат и да порисуват, да потанцуват, да пофриволничат със света, езика, със себе си, ако щете.

Особено Мария Радулова - има едни малки островчета в найната книга, там дълго стоях: “Дните / са матови / от облизване. / Нощите – /сити.” Леко стипчиво, като подкана да напишеш писмото, което отлагаш, като подредба на пасианс или почивка във варненските общежития, наместо в хотел “Одеса”. Струва си да я дочетеш, да я доизмислиш тая книга.

Различна от разточителните, по своему прекрасни “Алби” на Надежда Радулова. Тела, които не били метафори и метафори, които може би няма да станат тела: “лежиш в пустинята / от вчера мъртво тяло / деветият меридиан пронизва слабините ти”. Храната насъщна, храната за душата “извадени от духа на събота”, прожектирани в картина, спастрени под завивките. И аз предпочитам нещо по-леко.

Книгата на Елица Великова “Много лека нощ” ме разсейва в опита да напъхам останалите книжни телца в калъфчета и после цял ден да пия кафе. Смига тя на други автори, на редактора смига (абе, я смига, я друго) и после разказва едни работи, дето на всеки може да се случат, “но този беше по-специален случай”. Та на мястото на обекта-субект може да се постави всякакъв друг, а лирическият говорител да ви изпрати на кино. Времето между леле какво правят тези и хлопване на врата, извинете.

“Слизане в Египет” на Бойко Пенчев иде да покаже, че авторът не бил се отказал да пише поезия поради рвението в науката. Нему писателството е присъщо и върши го с мурафет. Миналото носи в пазва, а бъдещето чете в “чашката капучино” и на приятелите си стихотворения посвещава. Има в едноименното (с книгата) стихотворение и оная скверна за постпостмодерните дума: “…тъгите ни пристъпят като морни биволи, / стълпени край реката на душата.”. Аплодирам.

Аз Барт не съм го забравила и сполай на Г. И., дето ми отстъпи “Въображението на знака”. На моя въпрос: “Какво е литературата?”, мъдрият Ролан отговаря:

- Неизбежна поредица от принудителни вариации, т. е. хитрост.

“Всеки писмен текст, допълва той, става литературна творба само когато може да изменя, при известни условия, първичното си послание, което може би е: обичам, страдам, съчувствам. Същността на литературата е свързана само и единствено с оригиналността на вторичното послание. В литературата, както и в частната комуникация, ако искаме да бъдем колкото е възможно по-малко “фалшиви”, трябва да бъдем колкото е възможно “по-оригинални” или с други думи по-непреки.”

А хората сами разбират книгите и критиците са непотребни, ми каза веднъж един приятел, който е брокер на недвижими имоти. Май има право.