Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Божидар Богданов

Хекзаметри

 

* * *

Но идват дни на бягството от вещите. От свършека
с предчувствие пророческо, че мравките и сламките, и зърното
са струпани размирици в главата ти за друг живот.
За друго питане към космоса студен метафизически.
О, мигове на изцеление от болести.
Страхът от времето бинтова раните.
Привързани стрелките на часовника, заспиват във апория.
И ахилесови пети напряга костенурката да сбъдне мисълта.
Да, има дълги дни като митически опашки,
които никога не свършват с назоваване, с настигане.
А се проточват във видения и спомени
като пролуки в земната история.
Като попукани от жажда думи между обръчи,
които търсят глас да ги отприщи в словото
не с пирова победа на обречени.
А с капитолии на царствено завръщане
след битки със вълни и слепи варвари.
С такива дни препълнен е часовникът на твойте сетива.
Измислица е всякакво летоброене.
Защото нищо тук не се променя,
а само ъглите на всички махала, които мерят тежестта ни.
И камъкът, захвърлен от Давид.
И думите на Соломон с везните на ума,
предчувстващ библии от дъждоносни облаци.
Света залива нашето говорене
с несвършващ ек упойващо присъствие,
че наште стъпки, наште хекзаметри
са изцелителни морета за удавници.


* * *

Морето, което не е никога самото море.
Морето, което е фикция.
Фиксация на твоя бяс по невъзможни ширини.
По дължината на вълните и вълненията.
Морето, което сам си съчинил като утеха.
Солена участ в твоя глас,
поел гласа на гларусите осенени,
които се разбиват някъде в речта на морските вълни
или в дълбочините на небето.
О, приливи на отчаяние и вдъхновени отливи
в крайбрежни кръчми,
пълни с албатроси и весла.
Гребат из облаците на стиха прокълнати кормчии
на пияни кораби.
И алкохолни пътници почиват в койките
на титаници с отказан бряг.
Не си ли ти събрат на воя им
и на очакването без платна.
На хвърлилите котви нерви
в екстаза на забравата.
Морето е голямо, огромно е сред алкохолите,
изпити със поети и безумци.
Абсентът зеленее във главата ти -
световен океан за търсещите корабокрушение.
И винтът на фантазиите ти гребе печал
от страниците на прочетени морета.
От страниците на ума, почернен от мастило,
което слага точка в края на пиянството.
И грабва те вълната на съня
като непонятна реч на раковина.


* * *

Благословени тези думи, благословени тези редове
като браздите на орача, като пяната след вълнореза,
който разбива немотата на неназовимото море.
На морската си сянка, вдадена в мъгливи брегове.
Благословен е този пир на огъня и вятъра в кръвта.
На дъното с звездите на ума и опашатите лъжи на чувството.
От кратера препълнен на главата си аз пия отлежало вино,
от древните наречия събирам мрак, за да вилнее тази реч.
Да се огъва, да клокочи и да съска, да се разлива и опива,
да се пръска в солена пот по челото на философа.
И после да притихне и да замълчи като история
с напиращи отвътре митове, ала без глас.
Без пълководец с волеви анфас да поведе в разгром
или във славно поражение
шлемовейците си в строен ред към залеза.
Към мантията на имперското завръщане, към първородния
и към последния ни глас.
Благословени тези тежки чаши, тези трюмове на кораби,
препълнени със вино - галерите на нашето робство.
И нашата свобода на пилигримство между вълни и времена.
Между възторзи и горчивини на всички пътища
тъй сътворих отново всички стари богове
и впрегнах ги за оран.
О, всичко тука е възможно, реално като блясъка на думите
в Ахиловия щит и както сенките Платонови на пиниите
и платаните, потънали в зеленина.
И тези думи, този глас са всичко, което тук ни ражда и помита,
което идва, без да ни попита. И ни оставя насаме със вечерта.
И словото, което мами с болярското си потекло и памет.
Със свойте гъстоти и свойте паузи
Аз само благославям тези думи и опита горчив
Да ги изгубя в назоваване.


* * *

Мене ми минават дните...
Томас С. Елиът

И мене също ми минават дните,
препълнени с мъгли, димящи въпросителни.
Ако държа на римата, ще следвам този глас
тъй както пушекът ми от цигара небесния анфас.
Но всичко лесно се забравя.
Не искам стройни зидове като зидаря,
градил по своя си отвес.
Аз искам да се спусна. Накъде?
Ме питат бродените улици,
улуците с дъжда и почвата,
попила гласове от толкова ковчежници
на мисли за вълните и за вятъра.
Ела, ме кани капката сапфир на пръстена.
Морето люшка свойте брегове
и риби махат със опашки на удавника.
Аз искам да се спусна. Но къде?
Във огъня, говорещ на езици древни,
или във гривата на коня,
пришпорен от бича на вятъра.
Една античност е необходима, но не стига
да назовеш нещата не по имена.
По нещо друго, изплъзващо се все между кафето или чая.
Между очакването ни и края.
Между гласа ми в мене и стиха -
еснаф трудолюбив след продължителна вечеря.
Аз искам други царски двери.
И друга простота.
Която отговори няма да намери.
Но ще се спусне с вечерта да ни открие хората и вещите.
Планетите, звездите и слънцата,
които движат ни не там, а тука.
Какво посява семето на скуката?
И как кълни мигът в стремителен въпрос.
А отговора разводнява после времето.
Реката му тече, мъглива повече от Темза.
Налива отчаяние на близкото дърво,
което гледам през прозореца.
И мисля си за сладки ябълки,
които знам по спомени на прадеди,
които помнят чужди спомени.
А мене вече тъй ме грабват дните.
Не чакам от света да ме открие, нито вземе
от мъдростта на други, писали чрез мене.
Французин някакъв очаквал слава на четиресет.
Не я познавам и до днес.
И нищо друго не познавам, освен размера,
в който пиша по белите полета с бледи думи.
А искам друго - да се спусна като саждата на Елиът
във есенна привечер,
когато виното си пиете,
корема си когато гладите доволно,
преситени от сладост и небесни пари.
Защото съм размирник ненаситен за живот
и думи тежки за говорене.
Невероятен сластолюбец на синтаксиси.
На речи и пиянства посред нощ.
Когато всички спят, остават сенките,
мъглата и неясните видения,
които - цял живот рисувани -
ми се изплъзват някъде към утрото.
Обичам слънцето и слънчеви поети,
но мен ми трябва мрак, сгъстяване на багрите.
Но мен ми трябват притчи от горчивини,
вълни помитащи и други заливи.
И други гробища.
С димящите лули на други пътници по палубите титанически,
които пъдят със един замах акулите, озъбени в ирония,
или стадата китове, нелепо бълващи фонтани от идеологии.
О, рано или късно свършват дните ми.
И няма да се храня с чер хайвер от неми по рождение.
Аз търся само слово читаво.
И няколко опорни думи - да преобърна своята Вселена.
Но всичко лесно се забравя.
Ще дойде друг след мен да я оправя.

Българската литература

© 2000 Литературен форум