Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борис Рубашкин

Европейци сме, ама не баш

 

Рубашкин Борис. Оперен певец, интерпретатор на фолклорни песни, създател на модерни танци. Роден в София, 17.06.1932 г. Родители: Симеон и Теодора. Фолклорен танцьор, класически балет-танцьор. Учи пеене при проф. Мария Бранд във Виена, в Италия при Марио дел Монако. Танцува в България и Чехословакия, дипломира се в Прага като икономист. 1962 г. емигрира в Австрия - общ работник, танцува в Театър ан дер Вин и Фолксопер във Виена. Започва да пее руски романси в ресторант. Композитор и текст-автор на модерния танц “Казачок”. Постъпва в операта в Залцбург, пее в Стаатсопер във Виена, Америка и цяла Европа. Много композиции - издателство Шнайдер - Виена. 15 плочи и около 5 сингъла. Пише текстове за песни. Награди - Печат на град Залцбург в злато, получена като единствен певец, носител на наградата “Залцбургски бик” от дърво, порцелан и злато. Член на съюза на авторите в Австрия и на организацията с благотворителни цели “Наренсенат”. Хоби - плуване и туризъм.

Енциклопедия за Австрия,

9-о издание 1990/91 г., стр. 955

Не ни достига точно толкова, колкото да се почувстваме обидени, и да ни загорчи от лъжичката катран в кацата с мед. Онова малко, което хвърля в лошо настроение от недомислени постъпки и пропуснати изгоди, докато други, по-съобразителни от нас, по-енергични и мислещи напред все ни изпреварват, а ние все ги одумваме, одумваме и себе си, понякога с думите на Алеко, изведени като заглавие на настоящия текст. Не ни достига малкото, дето все преобръща колата и все ни отнася встрани от вятъра на промените, от добрите маниери на по-честитите народи. Синонимите на това “малко” са много: акуратност, коректност, добросъвестност. Синонимите на новата, европейска идентичност, към която и ние сами си се числим. С какво право, това пак самите си решаваме и сами си отсъждаме. При това, забравяйки, че и нас ни обсъждат и осъждат. Една тежка забрава, за която още дълго ще плащаме - с накърнено национално достойнство и с много лична обида.

Кои сме ние, българите, заплюли някога комунистическия режим в лицето и напуснали Родината си с болка в сърцето? Първоначално бяхме заклеймени като “емигранти”. След много години на някой от безбройните “теоретици” по върхушката на Политбюро на ЦК му хрумна, че “емигрант” е човек, който търси материално подобрение на живота си чрез емиграция в друга страна. После бяхме ту предатели, ту невъзвращенци или направо “врагове”. (Забелязвам, че напоследък номенклатурната скудоумица си е изобретила нов термин за своите множащи се “врагове”, сега те са “отродители”). Това ли сме ние? Ние ли започнахме след ноември 89-а да се бием за постове и политически кариери? Ние ли ограбихме чрез финансови пирамиди наивното население? Ние ли създадохме фиктивни банки, източихме народни пари, кръвта и потта на нашия народ, за да се разхождаме после неосъдени и богати в чужбина? Ние ли организирахме нечувани по мащаби мулти-мафиотски лъжеорганизации, регистрирани в световните мошенически центрове и ние ли направихме странно безсилни всички български правителства пред тези ракови образувания? Ние ли живуркаме като старите комунисти в палати, построени върху голия гръб на народа и още непобутнати с пръст? Принадлежим ли ние към най-корумпираните митничари в света, българските, цитирам думи на един от тях, кого познавам лично: “3000 ДМ на ден не ги харесвам”? Най-после ние ли сме инертните, безсъвестни и туткави чиновници на държавна служба, повдигащи тлъстите си дирници само при вида на “зелено”?

Още дълго може да продължат въпросите от този род. А отговорите са прости и кратки: ние сме хора, предпочели пред всичко свободата си. Пристигнали на Запад с по един куфар, без връзки и без пари. И най-често постигнали професионална кариера и финансова независимост пак сами, без корупция и бандитизъм. Защото в новите общества, където се установихме, научихме (по-скоро, си припомнихме) отдавна забравени добродетели като дисциплина, честност, ред. Всичко това ни помогна да не загубим вярата си, че все някога и България ще се освободи от комунизъм, помагахме за това свято дело, защото не преставахме да я обичаме.

Радостта ни след падането на кървавия режим беше неописуема!

Събирахме средства за закупуване на компютри, ксерокси, храни. Д-р Борис Петерс от Мюнхен натовари един микробус със събраното и го откара в София. Последваха го мнозина. Всички тръпнехме в мъчително очакване, че скоро ще бъде установена връзка с нас, за да можем да помагаме БЕЗВЪЗМЕЗДНО на младата демократична държава. Професори, лекари, инженери, специалисти в най-различни области, всеобщо признати на Запад, заемащи високи и отговорни постове чакаха, чакаха... Чакат и до днес! Никой от нас не желаеше да заема каквато и да е длъжност, тъкмо обратното, всеки беше готов да помага БЕЗКОРИСТНО. Уви, никой не се интересува от нас, не са ни потърсили и до този ден!

Нещо повече, държавни чиновници от старата номенклатура започнаха по стар инстинкт да ни създават неприятности. Да спомена само гангстерското племе на митничарите, които започват да се гаврят с нас още на границата: тарашуват ни като престъпници, опитват се да конфискуват камери, фотоапарати и дори пари. През октомври 1999 в рамките на една хуманитарна акция закарах цял камион с дрехи в България. Наградата за моя труд и добронамереност, както и тези на австрийския депутат Герхард Хьогерл, беше една 8-часова одисея на срама заради български митничари, чиято единствена цел бе измъкване на пари от нас, които, благодарение на каления ми инат, не получиха.

Дойде и най-лошото - нашето прозрение, че ни бойкотират чиновници, спъващи развитието на самата демокрация в България. При срещата си с българи от Залцбург през юни 1999 г. на въпрос докога ще се търпят провокатори по министерствата, президентът Стоянов заяви, че ако се уволнят всички “кадри” от миналото, висшите служби ще престанат да съществуват. Линията на демократичните сили сега била за приобщаване на тези елементи към процеса на демократизацията. А мъдрата, стара приказка за вълка, козината му и неговия нрав? Малко ли изпати бедна България от това, че всеки се сили да забрави най-древните поуки? Колко още приказки за чугунения комунистически характер трябваше да изслушаме, за да ни просветне, че по-скоро вълкът нрава си ще промени, нежели комунистът на демократ да се обърне? С пълно съзнание за непосилната задача искам да приведа още един тежък пример на тази комунистическа немара към репутацията на нашата страна в чужбина, тежаща върху раменете на бездушния висш чиновнически апарат.

През 1992 г. на прием в НДК се запознах с г-н Василий Такев, “началник-управление международно право и консулски проблеми” в МВнР. Разказа ми как като студент в Москва, заедно със свои приятели тайно слушал моите песни, по онова време забранени в СССР. Реших, че случаят е удобен да го информирам, че в Залцбург, където живея от 1967 г. има 39 почетни консулства, които развиват икономическа, политическа и културна дейност в полза на своите страни. Г-н Такев заяви, че за България би било чест, ако аз поема длъжността на почетен консул. Веднага бързам да обясня, че тази длъжност не е свързана с нито един лев разходи от страна на България, тъкмо обратното, всички евентуални харчове са за сметка на самия консул, тук се включват пари за една секретарка, съобщителна техника, намиране на помещение и т.н. На 26.11.1992 г. написах съответното изложение до него, както ме беше посъветвал, в което изявявах готовността си и удостоверявах възможностите, които имам да заема този пост. Не последва отговор. В началото на 1993 г. посетих България само за да установя, че г-н Такев е заминал като посланик в Аржентина. По стара кагебейска традиция, предаване на пост и задължения у нас не се предвиждат. Заместникът му, разбира се, “не знае нищо”. После се върна комунистическата власт в България и аз “замразих” този въпрос. Едва когато небето над България пак се проясни, го “размразих”, т.е. обърнах се с въпрос към посланика ни във Виена, г-н Кирил Калев. На 17.07.97 г. получих от него писмен отговор, който ме стъписа: “На този етап на развитие интересите не налагат бързото откриване на почетно консулство в Залцбург”. Коментар - излишен за мен, за всеки, но може би не и за тези, които би трябвало да се грижат за международния престиж на страната си.

Ще продължа още малко странната одисея на един проблем, за чието положително решаване всяка нормална страна би положила дипломатически усилия. През май 1998 г. по препоръка на г-н Иван Куртев, заместник-председател на НС, се срещнах с Константин Димитров, тогавашен заместник-министър на МВнР. Представих му проблема, ето реакцията: “Напишете всичко и го предайте на г-жа Радоева, началник-отдел “Кадри”. (В развитите демократични страни, когато поставят въпроси от държавна значимост, пише не този, който поставя въпроса, а онзи, който го приема, за да го придвижи. И още - докога ще съществува въведеното от комунистите понятие “Отдел кадри” по министерствата?) Както и да е, на 30.05.98 всичко е предадено на г-жа Радоева. Отговор до днес няма. Безрадостни и безплодни останаха всичките ми опити да се свържа с митичната госпожа по телефона или “по телепатия”. Най-после се реших да обезпокоя лично министър Н. Михайлова за предадената от мен документация в “Отдел Кадри” на МВнР. Отговор?! До ден днешен го чакам.

При споменатата вече среща на българи от Залцбург с президента поставих отново въпроса. Президентът не е информиран. Все пак след тази среща, посланик Калев обеща да ме покани на разговор в посолството ни във Виена. Кога, г-н посланик? На 16.09.99 Ви попитах писмено, кога?

На 20.09.99 получих изненадващо съобщение от посланик Калев: “Бих желал да Ви информирам, че въпросът за разкриването на почетно консулство на РБ бе поставен като приоритетна задача от страна на МВнР и бе обсъден на високо ниво през юни 1998 г. на работна среща с ръководството на федерална провинция Залцбург. В съответствие с направените препоръки ... бе дадено началото по одобряването на вече номиниран кандидат за почетен консул”.

Няколко питания на всички адреси:

Как така заявената липса на интерес от страна на МВнР да открие “на дадения етап” (на кой етап?) почетно консулство в Залцбург, това изведнъж се превръща в “приоритетна задача”? Кое е “високото ниво”, на което се е обсъждал въпросът? “Вече номинираният кандидат за почетен консул” е г-н Малата, австриец, собственик на търговска фирма. При случайна среща с него на 28.06.2000 научавам, че последният е писмено уведомен от г-н Калев, че... ”България няма да открива почетно консулство в Залцбург”. Очевидно отхвърлянето на моята кандидатура се е състояло в някой луксозен кабинет от някой, който не познава нито мен, нито г-н Малата, нито самия проблем. Въз основа на какви доводи? По кой точно въпрос размишляват вече 8 години отговорните лица в България, кого от своите (кои свои?) да турят на този пост или колко “приоритетен” е проблемът за МВнР? Не може ли поне веднъж, поне за пост, за който държавата няма да плаща нищо, да се постави човек с неопетнено име и с практически неограничен достъп до всички висши институции в Залцбург, човек, който да постави своите връзки в услуга на своето отечество?

При едно от посещенията при болната си майка в София се опитвам да се свържа с МВнР и да попитам кога е приемният ден на министър Михайлова. Троснат женски глас ми отвръща: “Няма такъв”. Не са познали, чак толкова не съм забравил в каква страна израснах. Заговарям високо на немски език, обяснявайки на троснатата, че току-що съм предал отговора й на съпровождащия ме немски журналист, който е изпратен да вземе интервю от министърката. Троснатата: “Ама, моля Ви се, веднага ще го приеме”. За диваци, наричани по-просто, обикновени граждани, приемен час няма. Има по една тросната. А секретарките във всички тези отговорни и по-отговорни министерства? Чух, видях, засрамих се: прости, нахални късополи момиченца, сякаш току-що изскочили от някоя дискотека с маникюр (как ли пишат писма?), некомпетентни и неучтиви. И те ли се приобщават към процесите на демокрацията? Какви са тези кафкиански пътища от чиновнически абсурди, през които с кръв и пот трябва да се промъква българският гражданин, за да му се обърне внимание? Няма ли най-накрая кой да обясни на недоучени, нелюбезни, криещи се, кафепиещи, разговарящи и комупеещи служители, министри и посланици, че техните заплати и всекидневни удоволствия са заплатени от същите презрени граждани?

“Българският Великден” в НДК през април. Огромен лозунг: “Имаме нужда от вас”, т.е. от нас, емигрантите. Предпочитам да не преразказвам срамната история пред ТВ камерите и успявам да се добера лично до министър Михайлова. Представям се и обяснявам по какъв въпрос я търся. Тя определя подходящо място за среща - кабинета й в министерството на 28.04.2000. Присъства г-н Стоянович. Г-жа Михайлова не е информирана по въпроса! Дава ми задача да събера препоръки за себе си и да й ги изпратя. Тълкувам това като положително отношение към проблема. В Залцбург се срещам с г-н Митермайер, началник на управлението на града, и го питам дали там ще имат нещо против, ако аз поема длъжността почетен консул. Отговорът е, напротив, те ще се радват да открият 40-тото почетно консулство в града. Искат от българската страна само едно официално запитване. Обрадван, написвам всичко това до министър Михайлова във факс и й го изпращам на 30.05.2000. Изпращам още 6 факса и едно писмо. На 12 юли 2000 г. дочаках факс-отговор: “МВнР проучва възможностите и принципната необходимост от откриването на почетно консулство в провинция Залцбург”. Желаят ми още “успешно лято”. А аз желая едно - някой да ми каже колко е разстоянието от “имаме нужда от вас” до “европейци сме, ама не баш”.

Българската литература

© 2000 Литературен форум