Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Богдана Зидарова

 

Сплетни от отвъдното

Съседката, която ме следеше
иззад пердето отсреща
отмина в отвъдното.
Нещо действително или въображаемо
отнесе от моя ден
към бреговете на Стикс.
Останаха прозорците празни, -
несклопени мъртвешки очи.
Какви ли сплетни за мен
от присмех, от завист или състрадание
се заплитат вече отвъд
едва ли някога ще узная аз,
ябълката нахапана
от издъхнала дните си студена уста.



Без празнодумство

Мълчат и наблюдават и слушат и мълчат
край мен предметите:
столове, скринове, картини, свещи
лишени от дар слово,
те нищо, никога, в излишно празнодумство
не разпиляват.
И затова навярно
от нас по-дълго оцеляват.
Но подозирам, че някога и някъде
и те най-неочаквано ще проговорят
и някому
от нас видяното и преживяното
със свои думи ще разкажат.
Това навярно ще им бъде краят.



За хората и за мишките

Произнасям трудно думата
- отрова, и то там, където
хората търсят спасение, изцеление.
Зървам образа си, отразен във витрината,
Месалина същинска, макар и само за мишки.
А в нозете ми постоянният мой придружител
ме гледа с умиление в очите,
маха опашка одобрително.
За него съм Бог вездесъщ,
най-малко ангел пазител.
Нима съм станала Янус двуличния?
Тръгвам обратно срещу погледи
мнителни, насмешливи, въпросителни
и аз във всеки от тях различна.
Кой ще познае коя съм всъщност?
Най-малко аз самата.



Лекомислие

Пропя, зазвънтя въздухът
с гласовете на еднодневките.
По моравата прохождат дърветата
и посягат към обещания прощъпулник.
Прелъстени от стария непрокопсаник - вятъра -
помахват за сбогом пердетата.
По небето се плъзгат с танцови стъпки
и къси полички облачно бели момичета.
А денят се издува,
ще се пръсне от самочувствие
преди смалената до точица нощ
да отбележи края
на самомнителното му лекомислие.



Подражание

Вече те виждам само насън,
но винаги усмихнат, подмладен,
привлекателен.
А защо ли те бях запомнила
натежал, посърнал и огорчен?
Ах тази моя измамница памет
и тя ли е почнала да ме мами
както ти го правеше
някога?



Иди го гони

Немирното и палаво дете
- времето -
върви спокойно и чинно
когато не свалям от него очи.
Но река ли
да го забравя, да се замисля
с поглед зареян безцелно
хуква неудържимо нанякъде -
сега иди го гони.

Българската литература

© 2000 Литературен форум