Поетичните превъплъщения на дипломата. Чавдар Ценов разговаря с бразилския поет Марсио Катунда

Поетичните превъплъщения на дипломата
Чавдар Ценов разговаря с бразилския поет Марсио Катунда

Марсио Катунда е дипломат, заемал е длъжности в Лима и Женева, а от февруари 1998 е съветник в бразилското посолство в София. Зад строгостта на дипломацията обаче се крие чувствителността на поет, есеист и музикант. В това си лирично превъплъщение Катунда е издал внушителен брой книги, четири от тях - в България.

Първата от тях, “Под сянката на часовете”, излезе през 1999 г. Тя е двуезична - на португалски и на български. Тази година я последваха три други стихосбирки: “Растяща месечина”, “Въображаемо слово” и “Лондонски градини”.

“Растяща месечина” съдържа четиринадесет стихотворения на португалски и компактдиск на “Балкантон” с песни по тях, изпълнени от дошлата у нас специално за случая бразилска певица Жулиана Ареяш. Седем от мелодиите са на самия Марсио Катунда, а аранжиментите са на Кристиан Бояджиев.

“Въображаемо слово” е подборка от петдесет и две стихотворения на португалски, придружена от копмактдиск с авторски рецитал на всички тях.

“Лондонски градини” е не по-малко любопитно за нас издание. Представлява антология от седемдесет и три работи, преведени на английски поотделно от Донка Мангачева и от Катунда. За пръв път българин превежда стихове от португалски на английски, което говори за растящите възможности на португалистиката ни. Между заглавията срещаме “Самовглъбение в Рилския манастир”, “Височини в Боровец” и “Зимна вечер в София”, което недвусмислено говори за важното място на България в поетичния свят на Катунда.

Всичко това, както и творбите, писани в нашата страна и посветени на нейни градове и природни хубости правят Марсио Катунда най-тясно свързаният с нашата страна бразилски литератор и един от хората, основателно наричани космополитни националисти, сред които са Песоа, Борхес, Пас, Кортасар.

Марсио Катунда: Смятам, че двете страни имат еднакъв принос за разпространението на португалския език. В това общо дело Португалия участва главно с традициите си, с имена като Камойш, Еса де Кейрош, Антеро де Кентал, ала е дала на света и големи съвременни таланти като Фернандо Песоа, Жозе Сарамаго, Жорже де Сена, Фернандо Намора и т.н. Бразилия, с нейното далеч по-многобройно население и изключително динамичен литературен живот, също подпомага съществено разпространението на португалския език. От Машадо де Асис, Жозе де Аленкар, Кастро Алвес до Гимарайс Роза, Жорже Амадо, Карлос Друмонд де Андраде, Пауло Коелю и много други, Бразилия има достойни представители на световната литературна сцена. Не бива да забравяме и португалоезичните страни в Африка с техните също значими изявители. Статистиките показват, че португалският език е на шесто място в света по говоримост. Друг е въпросът дали заема същото място и по брой на читатели.

М. К.: През XV век двете кралства на Иберийския полуостров, Португалия и Испания, разделят континента Америка с оглед имперското съперничество да не прелее във война. Непосредствено след това разширяват своите владения, като за Португалия остава тази част, която днес отговаря на Бразилия. Въпреки опитите от страна на французи и холандци да се установят в Бразилия, португалците задържат своите земи. След обявяването на независимостта през 1822 г. испаноамериканският вождизъм раздробява териториите на републики, ала Бразилия учудващо запазва целостта си чак до наши дни.

В миналото, главно по време на диктатурите, е имало исторически обстоятелства, пораждащи напрежение и съперничество. Понастоящем, с изучаването на съответните езици в околните страни от континента и обмена на хора, се наблюдава далеч по-голямо единение. Езиковите различия не са пречка за Бразилия, напротив - те са предизвикателство. Освен това португалският и испанският език имат многобройни сходства, което сближава латиноамериканските народи. Като романски езици те имат общ корен и това предразполага към лекота в общуването и овладяването им.

М. К.: Движението за литературно обновление в бразилската литература възниква едновременно с появата му и в останалите латиноамерикански страни. Бразилия се отърсва от академизма и чуждите влияния през 1922 г., която бележи началото на модернизма, носещ заряда на магическия реализъм (Макунаима на Марио де Андраде е създадена през 1928 г.). Едва десетилетия по-късно в останалите страни в Латинска Америка изкристализират феноменалните търсения на магическия реализъм в лицето на Гарсия Маркес, Карпентиер, Рулфо и Астуриас. Все пак това явление обхваща целия континент, най-вече заради мистицизма, свойствен на основополагащите култури - доколумбовски, испанска и португалска - както и заради приказната тропическа природа не само в Бразилия, ала и в Перу, Боливия, Колумбия и Еквадор, където по-голямата част от териториите е заета от амазонската джунгла.

М. К.: Радва ме това, че литературното призвание е устояло през целия ми житейски път. Смятам, че самото битие, тъй неповторимо прекрасно, ме подтиква да опиша с думи преживяното. Жаждата за знания, също дар божи, може да бъде задоволена посредством изучаването на писаното слово. Освен това словото представлява извънпознаваемия потенциал на човека. В този смисъл за мен Поезията е най-висшето изкуство, тъй като учленява и разгръща най-високия полет на мисълта в съвършено конкретна форма, защото думата е разковничето за осъществяването на художествения замисъл и поради това е плътна, осезаема, решаваща. Търся вдъхновение най-вече в живеца на естеството - както в съкровената същност, което ме подтиква да съзерцавам и да търся път към проумяването на всички явления във вселената, включително и метеорологичните. Затова моят идеал е да се отдам на установяване на братското чувство по света, оттам и моята любов към водата, към въздушното пространство, към луната и слънцето, чиято светлина прави възможен живота на нашата планета.

М. К.: “Дъждът от поезия”, който направихме в град Форталеза, бе по идея на един мой приятел, поет-мечтател (май да си ексцентричен или, както казват, откачен, е много важно качество за твореца). Само на един “откачен” би му хрумнала толкова гениална идея. Един такъв почин като “дъжд от поезия” е несъмнено нещо доста необичайно. Не знам другаде по света да е правено подобно нещо. Това събитие положително би било благословено от Сантос Думон, бащата на авиацията, който е бразилец, понеже разпространяването на тази поезия не вреди никому. По-скоро зарадва населението на града, което в чест на поетите устрои голямо празненство за поетическо побратимяване на същия този ден на централния площад във Форталеза. С въображение и вяра всичко се постига. Не бе трудно да се разпръснат 160 000 стихотворения над центъра на града. След като убедихме пилота на вертолета да пръсне памфлетите, трябваше само да ги отпечатаме и да чакаме “дъжда”.