Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Мишев

Абсурдно четиво или действителността, в която живеем

 

Станислав Стратиев. Вавилонска хроника, ИК “Жанет-45”, Пловдив. 2000 г.Поначало избягвам чуждиците, но този път не мога без тях: тези, които ми трябват, или нямат нашенски еквивалент, или ако го имат донякъде, е слаб, изтощен от употреба. Нямаме еквивалент на уникална. На виртуозно. Нямаме синоним на шедьовър; понякога се опитваме да го побългарим, като му пъхваме отпред прилагателното малък. Малък шедьовър. Т.е., да не се изсилваме толкова: шедьовър може да е, но не е чак дотам... Книгата, за която искам да говоря, е уникална, написана е виртуозно, сякаш е изсвирена с думи от един Паганини на словото. Спокойно можем да я наречем шедьовър. Не малък, а истински. Уникална, защото не може да бъде сравнена с никоя от книгите в нашата литература, отпечатани досега. Преди нея има само две-три заглавия, близки до нейната изящна форма: “Българският модел”, “Упражнения за другост”, “Стоян”. Авторът им се оказва един и същи. Нищо друго да не беше написал Станислав Стратиев - дузината пиеси, киносценарии, книгите с разкази и новели за възрастни и за деца - само с тоя цикъл художествени есета, достигнали своя връх във “Вавилонска хроника”, името му щеше да остане сред най-големите имена на българските писатели. За него важат напълно думите на Лев Толстой, казани някога за Чехов: “Той създаде нови форми за писане, подобни на които не съм срещал никъде”. Станислав Стратиев създаде нови форми в модерната българска литература, създаде ги на наша почва, с наш материал, без да прибягва до чужд лиценз, без побългаряване и всичките алхимии на постмодернизма.

Природата обикновено работи с изпробвани модели, тя възпроизвежда, щампова, мултиплицира. Но понякога създава и уникати, шедьоври. Природен шедьовър е пчелната пита, която тежи само 39 грама, а побира хиляда и петстотин грама мед. Шедьовър е тръстиката, устояваща с четириметровото си тънко стъбло на всички бури и зли въздушни течения - тя се вие и превива, но оцелява, за да се извиси след кризата. Наблюдавайки я, вероятно, преди четири века Блез Паскал я оприличил на човека, оцеляващ след всичко, въпреки всичко. Единствената разлика между двата шедьовъра на природата философът видял в мисленето, човекът е тръстика, но мислеща. Главният герой в книгата на Стратиев също се казва Паскал; той също се гъне, извива, скърца със стави и зъби, но е жив и продължава да мисли, следователно съществува. За разлика от половината негово село, което се бъхти до мрак, строи къщи, тича подир добитък, и вечер, като се прибере, удря двеста грама и заспива, и хич не му се съществува. Всичко е въпрос на гледна точка, казва Паскал от нашето село; от негова гледна точка клането на прасе по Коледа е традиция; от гледната точка на прасето това си е истинско убийство... От гледната точка на нас, читателите, петдесетте разказа-есета на “Вавилонска хроника” са глави от роман, с един герой, с неговите семейни, роднински, приятелски, съседски, социални, политически и културни връзки със заобикалящия го свят. Една широка панорама, изградена изключително пестеливо като текст, а преливаща от багри, звуци, шумове и аромати, пулсираща от смях, остроумие, на места от поезия и светла печал. “Светла”, казано според клишето; не ни се иска да я наречем горчива, скептична, отчайваща, а няма вече и кого да попитаме: авторът се отдалечи от нас, отнасяйки и тази тайна “на отвъдния бряг”...

И тъй, Паскал, нашият съвременник, все още живее на село, до което няма мост, а военните строят нещо понтонно, винаги когато госпожа Клаперман докарва по два тира хуманитарна помощ - сетне си го прибират, понтонния мост, когато госпожата се прибере в Европа. Икономиката на селцето закъсва и кажи-речи единствените свежи пари идват от играещата мечка на площада. След завързалите се дебати за мечките и туризма на площадната мечка й е забранено да играе и притокът на свежи пари секва. Сега надеждата е да се внесат, по примера на Германия, компютърни специалисти, които да оправят моста, да окопават царевицата, да насипват чакъл по шосето - тъй като в селото няма компютри... За компютърните специалисти държавата ще построи къщи, ще открие магазини, болница, училище, ще построи хлебарница и стадион; селото ще се възроди и жителите му ще заживеят най-сетне като хората...

Какво е всичко това - абсурдно четиво или една действителност, в която живеем повече от половин век?!

Паскал и неговите съселяни са убедени, че са вавилонци; че аспаруховите българи са минали Дунава някъде при Виена, а тук са отседнали вавилонците, след разпиляването на народите при строежа на несполучливата вавилонска кула. Явно е, че с кула не може да се стигне до Бога, казват си те, трябва да се построи друга кула - и я сковават от мертеци, набързо - от нейната вишка се вижда надалеч, кога ще се появят ония от “Енергото”, та селото да изключи “байпасите” на електромерите...

Смеем се, за да не плачем. И в този смях няма злъч, няма огън и жупел; има само полъх, който прочиства душите ни и оправдава съществуването ни все още на този свят. Но този смях не е за всички, той поражда раздразнение и съпротива у така наречената политическа класа - управляваща и готвеща се да управлява. Управляващите не обичат смеха на Станислав Стратиев - за тях той изобличава индиректно демокрацията през годините на прехода. Опозицията пък не го одобрява, защото не воюва директно с демокрацията, докарала Паскал и неговото село до днешното положение. Двуполюсният модел, изгубил чувството си за хумор, ако изобщо го е имал някога, се оказва в края на краищата на единия полюс. На другия са интилегентните читатели, доколкото все още ги има. Уравнението е решено, балансът на силите - възстановен и вавилонската хроника на живота ни може да продължи...

Текстът бе прочетен на прремиерата на книгата, състояла се в Сатиричния театър на 16 ноември т.г.

Българската литература

© 2000 Литературен форум