Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мариела Киселкова

Баркодът на паметта

 

1

2

Вместо предисловие, изреждащо дипломите и изявите на Катарина Матиазек, бих искала да обърна внимание на нещо, което смятам по-важно за възприемание на артвълната в изкуството - еволюцията във възприятията и човешкото поведение. Сетивата, привикнали с острите дразнения на киното и телевизията, качествения звук от уредба или силния шум на улицата, не могат да бъдат впечатлени без провокация и агресия, а от своя страна изкуството винаги е било отражение на жаждата за просветление на автора, предизвикващ своята публика с крайно диференцирани възприятия. Често инсталациите остават неразбрани, закодирани в личното виждане на твореца или извън закостенялото виждане на зрителя, или просто нямат какво да кажат, изгубени в лабиринт от подражателство, мода и самоцелност. Не очаквайте да са нещо революционно или гениално, защото физическото им присъствие се изразява в дзен-будистката простота на нещата, които винаги ни заобикалят и, както е в конкретния случай, паметта и белите стени.

“Мемориама” на Катарина Матиазек показва възможността да се съберат в едно проявление спомени и панорама, като във всяка от трите части те носят своето значение по различен начин. Докато се прибирах от изложбата, си мислех за какво ми напомня първата част и това натрапчиво усещане се избистри във фразата “Баркод на паметта в панорама… или баркод на панорама в памета, или от двете по малко”. Подредените фрагменти от снимки на типични американски крайбрежни къщи, накъсни от ивици бяла стена, които сякаш превземат пространството, се асоциираха в моето съзнание с познатите лентички с информация върху опаковките на стоките, като разликата им като информационни носители е в това, че белите части са аспекти от панорамата, които са забравени, изтрити от паметта. Основният детайл на панорамата е хоризонтът и в конкретния случай той е компютърно моделиран, за да бъде точно твоят хоризонт, за да бъдеш активна част от съзерцанието, дори от експозицията.

Втората част се основава на спомените за движения, изразени чрез движения. Прожекцията, запечатала танца на две ръце (на хореографката на танцова трупа), в спомена за танца на тела, преминаваща в идея за бъдещо движение, монотонно преповтаря кратка поредица от кадри на фона на звуковия ефект от разговор между прилепи.

И накрая се озовавам в третата, последна част, вече не толкова агресивна. Дори бих казала, че ми се стори леко романтична – малки късчета заснежени планини, запечатани в прозрачни полусфери, за да ни кажат чрез брайловото писмо, че това, което не виждаме, са “снежинки падат”.

Инсталацията можете да видите в Центъра за съвременно изкуство “АТА” до 1 декември 2000 г.

Българската литература

© 2000 Литературен форум