Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Аретов

Авторитети и пристрастия
Проблеми на критиката 1998/1999

 

Продължение от брой 13

АВТОРИТЕТНИТЕ ТРУДОВЕ

 

Един от белезите не само на критиката от последните години е кризата на авторитетите. Този израз може да се разбира по различен начин, а и да се търсят различни аспекти на явлението, което той назовава. Някои биха предпочели да говорят за “срутени кумири”, но ако си сложим ръка на сърцето, ще признаем, че и по-рано авторитетът им беше съмнителен и поддържан с изкуствено дишане. Затова и отсъствието на много от най-активните доскоро фигури не се забелязва. Други се отказаха да пренесат реалния си авторитет от миналото, напуснаха критиката и се занимават с други, по-престижни неща. Никола Георгиев и Богдан Богданов са от няколкото съвременни български литературоведи (изброявам ги наум и те не надхвърлят пръстите на едната ми ръка), които успяват да намерят своя гледна точка към някакъв значителен дебат, който се води в световната наука. Те са и сред малцината, които по-младите охотно обявяват за учители, друг е въпросът доколко основателно.

Б. Богданов публикува второ допълнено издание на важния си труд “Мит и литература”. Това, което го прави необходим на широк кръг литератори е не толкова проблемът на “типологията и поетиката на старогръцката литература”, колкото по-универсалният въпрос за същността и взаимодействието между мита и литературата - две структури, които не просто влизат в диалог, но и се припокриват частично, а въпросът за границите и спецификите им винаги остава открит. Със заслужено внимание се следят изявите на Б. Богданов извън областта на литературознанието, част от които са събрани в книгата “Промяната в живота и текста. Реторични есета за преобразуването”.

Н. Георгиев продължи поредицата си от блестящи анализи в книгата “Пропасти и мостове на междутекстовостта”. Възприеман от всички като образец на висока академична критика, Н. Георгиев отново демонстрира блестящо актуалността, дори злободневността й с книгата “На повратки в село - или към света?”. Дали не е излишно да се предупреждава, че следването на подобен модел може да се окаже доста рисковано.

Към групата на критиците с несъмнен авторитет принадлежи и М. Неделчев. Неговата книга “Краевековните тъги на България” навлиза в дълбините на важна литературноисторическа проблематика, а “Раздробяване на наивния консенсус. Критика на политическото и неговите медийни образи” е изцяло потопена в актуалните политически страсти.

 

ЦЕНТРАЛНИЯТ ДЕБАТ

 

Най-сериозният дебат, който днес се води в българското общество, е свързан с националното, с неговата същност и начините за осмислянето му. Ясно се очертават два подхода: есенциалистки, който акцентира върху уникалността на българското, и релативистки, който търси универсалните закономерности и историческата ограниченост и вариативност на националното. Не мога да скрия, че вторият подход ми е по-близък. Най-ярката проява на това разбиране е сборникът “Новата публичност”, съставен от Иван Еленков. Той е и един от авторите, който успешно се придържа към него. Ив. Еленков ни е познат от ценната антология “Защо сме такива” (1994), в която, заедно с Румен Даскалов, търси “българската културна идентичност”. Проблемът в новото му изследване “Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия “десен проект” в България от времето между двете световни войни” е сходен. Плътното следване на текстовете от миналото (Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Янко Янков), разглеждани в европейски контекст, рационални наблюдения върху генезиса на идеите, които изграждат “несбъднатия десен проект в България между двете световни войни” го отвеждат до важни наблюдения.

Р. Даскалов също издаде две книги. В “Между Изтока и Запада. Български културни дилеми” той продължава историческите си анализи, а в “Нещата наоколо. Наблюдения и размишления за промените” се насочва към съвременността.

В сходен теоретически код е изградено и ценното изследване на Инна Пелева “Ботев. Тялото на национализма”, което ни сблъсква със същностни проблеми, които са оставали недовидени от традиционните прочити на Ботев. Пространните и прецизни текстуални наблюдения променят оптиката към проблема за националната идентичност не само от разглежданата епоха. Същата продуктивна методология присъства и във “Възраждания. Българистични студии”.

Безусловната тенденциозност на учебниците (наши и чужди), както и въздействието на стереотипите, които те налагат, сякаш е нещо, което се разбира от само себе си. И все пак запознаването със скромното на вид, но важно изследване “Образът на “Другия” в учебниците по история на балканските страни” хвърля нова светлина върху проблема, при това не на последно място - и по отношение на българските учебници. Заедно с авторите на сборника и аз вярвам, че си заслужава опита ако не да се победи образа на “врага”, който винаги някой охотно ни внушава, то поне да се рационализира неговото съществуване.

Широко място в медиите намери сборникът “Българската мяра в литературата”. И тъй като най-често това ставаше чрез интервюта и представяния, по някакъв начин свързани с авторите, то естествено отношението бе безкритично. Книгата е част от мащабен проект (наскоро излезе и вторият му том), който заслужава уважение, но и по-аналитично разглеждане. Още повече, че основната теза съвсем не е безспорна. В този си вид тя принадлежи на Енчо Мутафов, който я разгръща доста последователно през последните няколко години. Всъщност става дума за вариант на отколешни идеи, за които наивно си мислех, че са окончателно изживени. Казано доста на едро, българската словесност е уникална, за разлика от другите литератури нашата носи спомена за един древен космос, който е помръкнал поради външни набези и сляпо подражание. И за да разберем литературата на Българското възраждане, за да разберем себе си ни е необходима нашенска “мяра”, иначе... чакат ни все лоши неща. Подобни “почвенически” идеи са лансирани многократно, но историята на спора дискретно е подмината. Забелязва се, че въпреки завидната монолитност на сборника не всички автори се придържат строго към общата концепция и отклоненията понякога водят до интересни находки.

От сходен теоретичен фундамент тръгва и Антоанета Алипиева. “Националната идентичност в българската литература”. Другият й сборник статии “Четене на себе си” също не стига особено далече. В дълбините на българската литература се опитва да навлезе монографията на Любка Липчева-Пранджева “Бързият сън на митовете”. Замисълът е респектиращ, проблематиката е актуална. За съжаление витиеватостта затруднява общуването с тази книга, замъглява тезите на авторката. При това интересните й наблюдения не винаги водят до неоспорими и убедителни изводи.

Специално внимание заслужава трудът на Марко Семов “Българска народопсихология. Размисли върху това какви сме били и какви сме днес”, който всъщност се опитва да предложи някакъв “научен фундамент” на споменатите идеи. Това, че критиката деликатно се въздържа да види какво се крие зад подобни трудове не говори добре за научните ни нрави. И не само за научните.

Книгата, заради която дръзнах да се компрометирам с определението “вредна”, е “Религиите и сектите в България” от Бойчо Асенов. Странно е, че май никой друг не реагира. Този автор поне не се радва на високия социален статус на проф. д-р М. Семов.

 

ТРУДОВЕ ПО ВАЖНИ ПРОБЛЕМИ

 

Няма как да не започна със съставения от Елка Трайкова, Вихрен Чернокожев, Пенка Ватова и Юлия Обретенова пети том на много полезната поредица “Периодика и литература”, която се радва на заслужен авторитет сред литераторите, които се отнасят сериозно към професията си. Две неща могат да се пожелаят на програмния колектив - томовете да излизат по-бързо и да станат по-синтезирани. Сходни амбиции има поредицата “Литературни кръгове и издания” на издателство “Слово” (В. Търново). В последно време излязоха полезните книги за “Литературен лист “Развигор” от Елена Налбантова и за “Списание Българска мисъл” от А. Алипиева.

Споменатите трудове като цяло се стремят да съхранят паметта за миналото. Сборникът “Българският канон?” предпочита да навлезе в “кризата на литературното наследство”, да проблематизира класиката, да достигне до същността на понятието, а не до по-конкретните проблеми. Авторите на сборника - Ал. Кьосев (който е и съставител), Бл. Златанов, Алб. Хранова, Б. Пенчев, Г. Тиханов, Вл. Трендафилов и Д. Камбуров - не са пълни единомишленици, те често разпалено спорят помежду си (в сборника, а и извън него), но успяват да го правят на един до голяма степен общ език. “Българският канон?” наистина провокира традиционните представи, малко неочаквано не толкова за българската литература, колкото за представите за българското, вградени в словесни произведения. Или поне за мене това бе по-интересната му част, въпреки че сборникът несъмнено е много полезен и като представяне на един голям дебат, който тече в съвременната хуманитаристика.

Изследването на Алберт Бенбасат “Българската еротиада. Из историята на литературната ни еротика ХIХ - ХХ век” е сериозен, а същевременно и достъпен литературоведски труд, който представлява солидна методологическа и фактологическа основа за цялостно разглеждане на темата.

 

КОНКРЕТНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

 

В подобни трудове, често варианти на дисертации, нерядко се крият важни наблюдения и обобщения. Добър пример в това отношение представляват оценените по достойнство изследвания на Галин Тиханов “Жанровото съзнание на кръга “Мисъл” и на Бойко Пенчев “Тъгите на краевековието”.

Поне две изследвания се насочват към жената в българската литература - “Българската мадона” на Стоян Илиев, трета част от разгърнати наблюдения, и “Българските поетеси между двете световни войни” на Людмила Малинова. Читателка на “Книжен свят” нареди втория труд сред “20-те български книги на ХХ век” и така ни подсказа проблема за обективността на подобни класации, били те читателски или на “експерти”. Споменатите изследвания стоят встрани от феминистичния тип анализи, който е засвидетелстван в сборника “Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм”, съставен от Ралица Мухарска. Може би е време феминизмът да излезе от ерата на манифестите и да се докаже с конкретни изследвания. По-други и не напълно реализирани амбиции има мащабното изследване на Дора Колева “Лириката на 60-те години. Стилови тенденции и многообразие”, а “Книжен свят” наскоро ни представи в отделна рубрика “Две книги на Калина Лукова” - “Петко Ю. Тодоров - концептизирането на междужанровото пространство” и “Морис Метерлинк и българската утопия за символистична драма”.

Дебютното изследване на Владимир Донев “Фолклор и наративно моделиране в белетристиката на Любен Каравелов” е отличено на национален конкурс, организиран от издателството. Без да предлага непременно нещо ново и неизвестно, авторът спокойно и компетентно коментира несъмнено важни процеси в българската литература.

Наблюденията върху чужди литератури и особено върху контактите с тях са важна област от критиката. За мен Иван Павлов и Величко Тодоров са сред немногобройните изследвачи не само на чешките, но и на славянските контакти на българската литература, които успешно проблематизират стари схеми и пристрастия и същевременно не се уморяват да ни припомнят постиженията на своите предходници и учители - от Иречек през Б. Йоцов и Хр. Гандев до наши съвременници. Воден от амбицията да наложи у нас нова хуманитарна дисциплина В. Тодоров продължава своите “етюди по славянска имагинистика”. Без подобни теоретични амбиции е писана книгата на Ив. Павлов “Литературни предизвикателства и славистични търсения”, която разнищва различни детайли от чешкото присъствие в българската култура. В. Тодоров е плодовит и деен автор, в последно време той разширява обхвата на своите търсения с интересния и високо оценен труд “Общуване с церемонии или българските образи на Полша и поляците”.

Встрани от вниманието на критиката остана съставеният от Никола Стоянов и Клодин Кине “Речник на френскоезичната литература”. Мога да си обясня защо трудът на Емилия Алексиева за поетиката на Ал. Куприн остана незабелязан, но жанрът речник на чужда литература, при това френска, предполага по-голям интерес.

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум