Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ришар Ронье

Мизансцен

Роден през 1942 г., Ришар Ронье е един от най-оригиналните поети от своето поколение. Той не робува на формални признаци; от елегията до заклинанието, от разбунтуваната песен до лирическото внушение, той се движи в диапазон, който му позволява да разгърне богатата си дарба. Дисакретен по природа, обзет от дълбоко мегафизично безпокойство, Ронье не е чужд нито на фантастичното начало, нито на леката ирония, още по-малко на горчивия сарказъм. Встрани от всякаква мода, той е в центъра на модерното. Тези мисли е породил Ришар Ронье у издателя на "Разпоредителката на Парнас" - неговата дванадесета книга.

* * *

Дали с по-друга голота,
и от нощта по-гладка,
ще бъде непознатата?

Мираж -
склонената над мен звезда ми казва,
мъгла,
превърната в потаен враг.

И планината се затваря пак.



* * *

Понякога и ангелът от пътя си ще свърне.
Денят не е тъй вял,
прозореца разтварям,
в алеята ни шум, ни звук,
наслада времето разлива
и се разстилат върховете -
това е моят роден край.

Градината - затворена отново,
а корените й са в мен
и тъпчат крехкото пробуждане.
На крак е ангелът и носи светлината.
Ръце протягам аз,
те хвърлят сянка,
една звезда, останала и през деня да грее,
изчезва с него.

Падение необяснимо на надеждата
сред центъра на самотата.
И ангелът, пристигнал в този миг,
издигна ме извън самия мен
и ме остави наранен
сред сивотата на простора.

Макар че слънцето
клони на залез сред покоя,
едно дете играе зад плета
и неговият вик, промъкнал се през клоните,
изпълва пустошта и бъднините.



* * *

Откакто съм на тоя свят,
не съм надигал глас.

Настъпва есента, небето тътне,
тревите пак, без капка жал,
съсипват моите следи.
Зад челото ми нещо бие,
отдалечава се, изчезва,
остава в мене натрошеното пространство само -
да отразява думите, които никога не съм изрекъл.

Изтичай, моя кръв, изтичай,
аз съм пресъхнало корито на огромна, непозната река.



* * *

Бих искал тая страница
да е написана без мен
и да прилича на дома, където
отрича ме това, което съм.

Бих искал мойте думи,
слетели от менливия лазур,
смъртта да отразяват само,
лишена от завоевания.

Бих искал да подкупя времето,
което не е нито нощ, ни ден,
което - с вид на придружител -
сърцето ми ще вкамени.

Бих искал да руша отвъдното,
от вътрешните гласове подтикван,
и сам да се възпирам на завоя,
потеглил - на шега - за никъде...



* * *

Потъвам в свойта кръв,
макар че все тъй верни са ми птиците
и никакво небе не ляга
по техните криле, по моите владения.

Самоизяждам се в покоя,
когато вечерта се утаява
в последните случайни плодове,
да гние там сред тъмнината,
където всяка дума се разпада.

Все пак спокойствието на полята
струеше от баирите наоколо
и трепетите на мъзгата избуяла
описваха безкрайния си път.

Не, нищо не е задържало тук вълната
на миналото, коренът души възникващия образ,
преди самия себе си се будя, идвам си на срещата -
като изчезнала река, дошла от бъднините.



Мизансцен

Дойдох да търся тук деня след спящите ливади,
въставания, избори, които нищо хубаво не носят,
дойдох да беся свойте викове по клонищата оголели,
на прага на насилието сам да се подхлъзна.

И нека слънцето, дордето пие светлината си в
простора,
да открои предметите, които никога не падат
по пътя извървян, където избуялите треви
земята и плътта изсмукват, а и мойто раждане.

Но идвам аз и спирам пред стъписания вход
и пред един нечестен жест на часовете
в решетките на вятъра - събрат на мъртви птици.

Аз идвам с мойто име и го връчвам тук на тия думи -
да ме лишат от бреговете, по които чезне
обратното на моето пробуждане под знака на съня.



* * *

Менливи сенки,
зовящи чистите води,
където мойте устни се разбиха,
какво очаквате от изгрева, престанал
да вярва в нови брегове?

Снегът накрая ще извърши свойто престъпление,
ще скрие стъпките
на всички спомени,
които похабяват мойта кръв,
снегът, просторна мисъл,
ще укроти - като ръцете ми - и тоя ден.

И сенките ще си предложат
безкрайни ходници от белота,
без изход в дъното на мойте фрази,
ще съпровождат собствената бездна
до празнотата чак, където аз разпенвам
ония думи - няколко на брой - с които си приличам.

Превод oт френски Кирил Кадийски

Българската литература

© 2000 Литературен форум