Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Станчо Пенчев

Бездиханно и тръпно

 

В димната светлина на утрото оголените дървета в парка прозираха тъмни и безжизнени. Елея потръпна боязливо и впери поглед в пустата алея. Някъде над короните се чу накъсан грак и рязко изсвистяха криле.

Елея усили ход.

Алеята се раздвояваше и спускаше между стари кестени, преплели гъсти клони.

Тревата между едрите напукани стволове бе още свежа. Елея видя как я прегазиха мокри военни обуща и едва не извика.

От мъглата изплува пълен гологлав полицай.

- Пътят за гарата е затворен - каза прегракнало, без да поздрави.

Елея отстъпи и го погледна неразбиращо.

- Станало е убийство - продължи без желание полицаят и разтри с пръсти едрото си зачервено чело.

- Кого... кого са...? - попита на пресекулки Елея.

Полицаят въздъхна:

- Има ли значение?

- Ами... съпругът ми, бившият... трябваше да ме чака на изхода на парка...

Полицаят поклати успокоително глава:

- Трупът е на възрастна жена.

Свилен я посрещна пред широките каменни стъпала и пепелявото му, отпуснато лице се разведри за миг:

- Аз ли закъснях или ти подрани... - рече закачливо.

- Добре ли си? - тя се вгледа в уголемените му зеници.

Той вдигна вяло рамена:

- Каквото и да кажа в този миг, няма да е вярно в следващия...

Бледото й миловидно лице замръзна боязливо.

Свилен взе мълчаливо пътната чанта от ръцете й и тръгна приведен към гарата.

Елея усети дъх на сухи рози във въздуха и извърна глава. Три възрастни жени изкореняваха с бавни сигурни движения розовите храсти край алеята. Стори й се странно, че е минала покрай тях без да ги забележи. “Мислите ми са като стени...”

- Студено ли ти е? - попита Свилен на перона и докосна с разтворени пръсти бузата й.

- Цялата съм в тръпки - призна тя.

- Лястовиците вече отлетяха - усмихна се несигурно Свилен.

Елея го погледна, той отмести гледци и попита:

- Имаш ли часовник?

Тя поклати нямо глава.

Небето се наливаше със светлина и димните дъна на облаците изтъняха. По радиоуредбата на гарата съобщиха, че влакът има закъснение.

- Разбра ли за мъртвата жена в парка? - попита Елея.

Свилен кимна, преглътна и каза:

- Полицаят, кой знае защо, не ме спря...

- Видя ли я?

- За миг... две зелени стъклени очи... после някакъв плешив, изпит като постник, мъж ме блъсна в гърдите...

Елея си пое дълбоко дъх:

- Защо каза... това за...

- Кое?

- За лястовиците...

Той присви смутено устни, но не отвърна.

Елея погледна към влажните покриви отвъд релсите. В ниското имаше мелница и над сивите, опушени сгради кръжеше пъстро ято гълъби. Тя протегна ръка и докосна слабото му рамо:

- Сега... добре ли си?

- Колкото мога... - усмихна се насила Свилен.

- Боли ли те?

- Не ми се говори за това...

- Само питам...

- Извинявай! - каза глухо той.

- За какво...? - клепките й трепнаха по детски.

- Не знам... Винаги съм те наранявал, а сега се тревожиш за мен...

Елея отмести очи към покривите. Гълъбовото ято се издигна високо в небето и се разпиля.

- Странно - рече шепнешком Свилен, - не мога да си спомня чертите на мъртвата жена. Опитвам се, а лицето й сякаш бе потопено във вода...

- Защо ти е да си спомняш?

- Защото ... защото споменът е мой... не искам да се разделям с нищо... - очите му блеснаха премрежено.

Елея пристъпи напред и погледна към посоката, откъдето трябваше да дойде влакът.

- Няма закъде да бързаме - каза Свилен. - Ще сме заедно още най-много час...

Тя не отвърна. От вратата на гаровата чакалня излязоха шумна група младежи с раници. Едното от момичетата - крехко, смугло, с паднал над очите кестеняв бретон - огледа любопитно пустия перон. Елея срещна погледа му и се усмихна неловко. “Защо, Господи, сме най-безжалостни към невинната си наивност, защо...?”

- Как бе името на лекаря? - попита пресипнало Свилен. - Лицето му бе посивяло. - Пак го забравих...

- Милозников, но нали ще дойда с теб...

- Не искам... - Свилен облиза нервно напуканите си устни, - не искам да идваш...

Влакът приближи. Елея каза нещо, той махна с ръка. Тя извика по-силно, но шумът на скърцащите релси и човешката глъч удавиха гласа й.

Българската литература

© 2000 Литературен форум