Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Филип Давид

Грехът на равнодушието

 

Сърбия, пробудена от съня на собственото си величие, потънала в ежедневието на съдбата и голото оцеляване. В ранните утринни часове пред магазините се подреждат дълги опашки за мляко и хляб, раздадени са талони за основни хранителни продукти, но магазините са празни, чакането е напразно. Все по-често се случват сбивания пред унизителните опашки. Но това ограничение е безпосочно и краткотрайно; основните чувства са апатия и равнодушие. Мизерията и гладът не предизвикват бунт и гняв, а само силно усещане за зависимост пред властниците на нашия живот и господарите на нашата съдба. Един икономист описва така: “Цялата система се преобразява малко по-малко в загубена балканска държава, затворено общество, в което всеки опитва да преживее ден след ден под все по-авторитарен режим.”

Катастрофата присъства във всичко, което ни заобикаля. Нашият “Титаник” потъва с всички, които се намират в него. На палубите междуособно измешани заедно: републиканци и монархисти, националисти и либерали, зависими и независими интелектуалци. А в салоните на кораба, осъдени да умрат, както е и обичайно, свири музика. С нея се показва равнодушието пред очевидната пропаст, равнодушието към действителността и бъдещето.

Само няколко години по-рано този същият народ от опашките пред магазините изпълваше големите градски площади, скандирайки името на новия национален месия. Вееха се знамената на миналото, изнасяше се на дневна светлина хералдиката на минали времена. Изплуваха от мистична мъгла минали времена, митове и раси, кърви от юнашки войни, най-старите народи. Злото се откриваше само у другите. А е трябвало да се търси и у нас самите - в собствената ни митомания, в заблудите, с които е пълна историята на лъжливите месии. Родолюбието не се мери с мегаломанията на националните проекти. Това днес е закъсняло съзнание. Голямата еуфория се превърна в голяма трагедия. Националната утопия се разля в кървавата действителност на военните полета. Не се касаеше до диаболично световна завера срещу интересите на един народ, както упорито се опитват да разгадаят днешната ситуация в нещастната Сърбия. Съществуваше само вътрешна конспирация на една система, един начин на мислене и действие, насочен против здравия разум. Така накрая се оказахме в един свят, обърнат с главата надолу. Етичните ценности, съдържанието на живота - всичко доби обратен образ. А този изопачен образ се представяше като блестящото лице на новата реалност. На думите беше иззет истинският смисъл или те го загубиха в този изопачен свят. Животът значеше смърт. Лъжата бе прогласена за истина. Криминалните типове станаха родолюбци, родолюбците предатели. Борбата за истина в този нов код означаваше прикриването на истината. Демагози станаха палачи на държавата, крадците пазачи на държавните трезори и хранителните магазини.

Бягството от действителността се превърна в начин на оцеляване на тези, които нямаха сили за съпротивление на този чудовищен свят. Този остров на спасение носи името равнодушие. До този остров не достигаха вестите за унищожените градове, за страданието на хората, за ежедневните злодеяния. Истината беше така страшна, че беше непоносимо да се живее с нея, но това бягство не освобождаваше от моралната отговорност; накрая греховете на предателството към собствената съвест са по-тежки и разрушаващи от всяка икономическа беда. Равнодушието рано или късно се очертава като главен съучастник на големите злодейства.

Въртопът на страшни престъпления и немилосърдие въвлече в своята буря народите на бивша Югославия. Сега вече трябва да се приготвим и за времето на покаянието, когато представители на тези народи ще трябва да се поклонят пред тленните останки на жертвите, но ще трябва да търсят прошка и от тези, които са оцелели. Но този ден не е близо. Военните режими не могат да съществуват без война. Те слагат разни маски: на националните интереси, на националното достойнство, а когато трябва и на мира. Но винаги в ума им е войната. С помощта на мафията, на разни печалбари, на полуинтелигенти, на слугинажката интелигенция, на многото хора с усреднен или с малко ум и слаб характер, те здраво държат властта в ръцете си. Стабилността на тази система почива на безхаберието и равнодушието на поданиците си. А това равнодушие, подхранвано от изопачеността на системата, води до опасни пътища, които не водят до никъде.

Величаенето на смъртта е непосредствено свързано с милитаризацията и криминализацията на обществото. Целокупният живот се организира върху военната икономика. Смъртта стана най-печелившата стока. Изопаченото схващане за патриотизъм, основано на смъртта, а не на живота, на мита, а не на реалността, на колективизма, а не на свободната воля на индивида, указва приближаването на онези опасни обществени организации, които са увод към истинска национална катастрофа.

Това е опасност, както историята на ХХ век ни учи, на която не са устояли и по-големи, и по-културни народи, с много по-дълги демократични традиции.

Намираме се на кръстопът, от който зависи бъдещето. Да бъдеш равнодушен по един от хилядите начини, по които това може, значи да се примириш със съдбата, да се съгласиш пред сигурната пропаст. Нашето бъдеще се създава днес. Това, което посадим, това ще поникне. От страха се ражда само страх. От омразата - омраза. От беса и отчаянието - нов бяс и отчаяние. Ние имаме само едно оръжие - думите. Но ако думите бяха достатъчно силни, за да разпалят старите страсти и нова омраза и да ни въведат във война до пълно изтребление, те не са толкова силни да обуздаят насилието. Най-лошото от всичко е да се съгласим с равнодушието. Ако искаме да запазим здравия си разум, последен остатък от морала и цивилизацията, трябва всеки ден, всеки час да говорим за някакъв друг живот, за надеждата за някаква друга Сърбия - европейска Сърбия, уважавана в света, в мир с другите, но и със самата себе си. Може би сега такава Сърбия е само недостижим сън. Но без този сън не могат да оцелеят нито народите, нито гражданинът.

Пред нас е зима на неспокойство, с трепети и неизвестност. А вече от много време този мраз, това предсказание за сурова зима се е настанило в нашето сърце.

 

1994 г.

Превод от сърбохърватски Нина Антова

Българската литература

© 2000 Литературен форум