Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Харис Влавианос

 

Харис Влавианос (роден през 1957 г.) е един от най-изящните и продуктивни съвременни гръцки поети. Първата му стихосбирка излиза през 1983 г. Оттогава той е публикувал още пет стихосбирки, книга с афоризми за поезията (във формата на “Адажиа” на Стивън Уолъс, която е превел на гръцки) и множество преводи на водещи англоезични поети като Уолт Уитман, Езра Паунд, Джон Ашбъри, Уилям Блейк. Също така той издава списанието с двугодишна периодичност “Поезия”, което публикува гръцка поезия, статии, прегледи и есета за поезия, както и преводи на чужди поети. Стихотворенията, поместени тук са от неговата последна стихосбирка “Сбогом”, издадена през 1996 г. “Сбогом” представлява лирическо сбогуване на поета с неговото семейство, особено с майка му, със студентския му живот в Оксфорд и миналото му изобщо. Посредством разговорите с любими хора, места и поетични гласове от миналото, стихосбирката представлява преосмисляне и препотвърждаване на любовта, поезията и човешките състояния.

Gloriana

“Don’t love me, but if you love me don’t take your arms
away”
Рита Хейуърт в “Дамата от Шанхай”

Животът – е превъзходен –
върви по следите ни
и бавно се изгубва
в дълбините на сънищата ни.

На сънищата ни.
Винаги има начин
да говориш за тях
сякаш скритият им смисъл
е бил разкрит само на теб,
при все че само изразява
достатъчно лаконично
колко не е.

Отначало всичко изглежда лесно
- почти неизбежно.
Например, на едно крайбрежие
със стиховете на Томас Харди в ръка,
шепнейки многозначително в ухото й:
“I have lived with Shades so long”,
а по-късно в хотелската стая
след последните неловки уверения:
“Колко крехка е тази свещ...
Сбогува се с нощта,
бършейки сълзите си”.

Има ли вече някакво значение, дали ще признаем
договора?
Дали ще кажем или ще напишем
“една любов може би не е нищо друго,
освен обмяна на речник”,
когато полагащата ни се празнота
вече се отразява в строшения блясък на очите ни?

Обръщането на страницата.
Звездният мрак на книгата
и агонията на прозрачния човек
в един преведен свят.

“Думите не се страхуват от думите:
страхуват се от стихотворението”.
Краят винаги е началото
на едно ново великолепно опровержение.


Сутрешна археология

Все пак по-поносими дни.
От един момент нататък
няма връщане.
Тази точка бе целта
и всички отлагания бяха
не от нерешителност, а от тежко сърце.

Нито брачна пролет,
нито омайното пеене на сияйна хетера
нито розови венчелистчета пропити от сълзи
и пръсти подпалени от вятъра.
Нито “благословен е идващият”
или “съкрушен е следващият”.

Дъжд вън
и вътре.
Болезнено разтоварване на природата
и загуба на цвят,
която ме връща назад към първоначалната суровост.
Зад цъфналите бугенвилии
любовниците вкусват от насладата
обявени за издирване в мрака.
Думите укрепени от нетърпеливостта
на закъсняващата нощ
изскачат от тялото
с буйността, определена
от нежната прозрачност
на предвидения декор.
Зад бугенвилиите,
зад ликуването на заситената плът -
отмъщението на плодородието върху земята.

Отсъствието на любовта винаги има едно и също
лице.
Бих искал да заплача за теб,
за вярата ти в образа на твоето сърце,
но суетата на една оголена гръд
не стига за да запази кръвта топла.

Няма справедлив край.
Няма нищо,
нито Райска градина с лъжовно име, която да оплачеш.
Нека възпеем телата, които пулсират,
съзерцавайки наситеното безметежие на глъбините,
нека възпеем ослепителния блясък, който гасне,
нека възпеем,
защото думите не са по-измислени
от онова, което измислят.



Триумфално

Тънък хартиен пеплос
предпазва от фотогеничния следобед,
вече забравен от всички,
а още и от лицата,
изобразени на безценната – за нас – снимка.

Едното, това с наивната усмивка,
отдавна мъртво,
отстъпи, както полът му повелява,
пред собственото си очарование;
другото продължава да съществува,
потопено в белотата
на непреднамереното си мълчание,
всъщност двуизмерен образ,
натрапващ се в ониричния модел на паметта.

Ако можеше да си припомниш момента,
в който двете влюбени лица
- тъй като какво друго би могла да означава
тази визуална прегръдка –
са пожертвали чувственото си безсмъртие
пред ненаситността на обектива,
в секундата, когато
сгъването на ръката
или свеждането на погледа,
са диктували вечността една поза,
историята на тяхното общо минало,
може би ти щеше да намериш думите,
които въплъщават това невинно уверение:

как един живот полиран, балсамиран,
е способен да увековечи тази страст
във въздишката на настоящето
в блясъка, който ме държи затворен
завинаги в очите ти,
любов моя



Нашата персона

Така става винаги:
живеем между два мига,
чиято фамилиарност осъжда
всеки опит за определяне на това чувство,
още прекалено ярко,
за да го погребем в едно неотдавнашно минало
и твърде бледо,
за да го изтръгнем от едно близко бъдеще.

При все това ти продължаваш да съществуваш
в негатива на собственото си аз –
старомодно лице,
проникнато от носталгията
на една различна красота.
Шумоленето на листата
(обръщането на страницата)
те връщат обратно към избраното от теб
пространство
за този изтънчен ритуал:
орехови бюфети, лампи “Тифани”,
викториански писалища...
Погледът ти, въпреки очевидната му невинност,
запазва загадъчността
на онзи изгубен блясък,
който пренебрегвайки законите на нуждата,
прогласява, че любовта е тук,
охранявана в ниши неизвестни на мен,
но тук, непримирима, неизменна.

Вазата е пълна с хризантеми.
Този светъл жест без край.
Може би един ангел прилича на всичко, което
не сме забравили.



Умерена памет

Не слънчогледът във вазата,
а цветето без мирис в нишата на паметта му,
излъчваше този чист аромат.
Цветето не разкриваше нито една от тайните,
които слънчогледът – в осезаемото му
самодоволство –
признаваше без да се изчерви,
нито пък би могло по своята природа
да претендира за малкото или многото, които едно
присъствие налага.

Макар че идеята за цветето
не бе свидетелство за живо възпоминание,
а дори напротив,
в пълнотата на неговата красота
имаше нещо оправдано и окончателно.

Нещо в него казваше,
че действителността,
тази непрекъснато обновяваща се банка данни,
не е нищо друго освен автентична измишльотина,
потребността да отречеш образа,
който очите ти с такава убедителност отразяват.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Българската литература

© 2000 Литературен форум