Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Митко Новков

Беззащитните свръхзащитени

 

Керана Ангелова “По-беззащитни глухарчета”, Издателско ателие Аб, София, 2000Странджа, знаем, е шантава, трудна планина. Свят, не Балкан, Вселена, не хълм; необозрима е и непроходима. Нея не можеш току-така да обгърнеш, току-така да опознаеш. Нужно е време, нужно е търпение, нужен е пътеводител. Задължително: ако няма кой да те ориентира, ще се залуташ в уж редките й, ала объркващи съзнанието дъбови гори, ще потънеш в пазвата й и тя ще те всмука така, както хиляди, милиони пъти преди това е всмуквала всеки дързък нахалник, самоуверено наел се да я покорява и завладява.

Аз съм пришълец в Бургаския край и за мен, нямаше накъде, беше абсолютно необходимо да си открия маркери, които да ме упътват в тази поглъщаща всяка разумност чародейна хълмистост. И в цялото си неумело търсене досега открих за себе си три начина да я разбера поне малко-отмалко тая пуста Странджа. Първият е впияняването ми в танца на нестинарите, вторият – хлътването ми в картините на Георги Зайков, третият – третият всъщност е поводът за този текст, а именно – гмурването ми до дъно, чак до подмолите и заглухниците, в словото на Керана Ангелова. И трите носят чара на тая хубостница-планина, на тая палавница-стръмнина – едновременно магична и слаба, приласкаваща и опропастяваща. Вълшебство, което омайва и отпраща човека далеч-далеч от днешния прагматичен, пресметлив и корумпиран свят. Място-другост на цивилизацията.

“По-беззащитни глухарчета” е изграденият от Керана Ангелова поетически образ на Странджа както повестта й “Зана” беше нейният романтичен образ. Пред нас се възправя свят, беззащитен в своята простота, ала и примамващ със своята непосредственост. Ето: “Отскубва перото направо / от златистата гъска на двора. / Топва острието му в мастилото / на нощта / и започва да пише. / Свежо проскърцват думите върху / листа. / На двора гъската грее като луна / и му свети.” (Селски поет). Няма тук хитринки, нито лавирания, лабиринти и меандри пък хептен; чувствата са ясни, усещанията – чисти. Едно изкъпано сякаш след дъжд лице – ведро, лъчисто, дълбоко, където обаче очертанията са не размити, а релефни. Уверявам ви, великолепен ориентир. Но примесен с една носталгия, с една тъга, защото ако и той да се пише в настоящето, то самото писане е за отминалото, за изгубеното. Поне така е в “Река”: “Отмина накрая и златната вода – / изтече приказката, / докато бяхме заспали. / Всичко вече се случи. / Сега реката бълбука различно. / Вечер в гласа й въздиша / някакъв друг живот, / който толкова много прилича / на нашия. / Слушам реката и плача.” Градежът от думи е спомен, не днешност; един простор от другост, от инаквост, който живее единствено в паметта, но може би точно поради това е много по-реален и действителен от живеенето тук и сега. Настоящето е илюзия, химера, губи-време; истината е в миналото – там, където водата е “снежна на вкус” и следата на охлюва е “бляскава”. Поетична носталгия, носталгична поезия…

Ето я всъщност причината това имперфектно писане да прави планината и нещата в нея, животът и нещата в него мили, родни, умилително умалителни. Стиховете са за дребничкото, мъничкото, нищожното, което никой не забелязва и което всеки отминава, ако не с презрение, то с пренебрежение и досада. Не ги виждаме ние тия покъртителни дребосъци, не им обръщаме внимание, дори понякога в своето забързано високомерие ги стъпкваме и смачкваме. Нямаме сетива за тях: глухи и слепи сме, без вкус и обоняние, без осезание; люде без усещания, “човешка трагедия” на роботизирани хора. Но: направили веднъж психолози опит – запрели човек в херметична камера, лишили го от звук и светлина, от мирис и вкусота, от допир; взел да се побърква човекът, миражи и халюцинации му се завихрили пред очите, съзнанието му се разстроило. Емпирично доказателство за истината, че който няма усещания, който е станал безчувствен – подлудява, откача, губи свят, разхлопва му се дъската. И тъкмо като противоотрова на разстроеното наше съзнание от изкушилите ни ужаснотии на градищата и сититата, притъпили до безчувственост съществото ни, можем да вземаме тия “По-беззащитни глухарчета”, да си ги четем като лекарство преди лягане, след ставане, на работа или вкъщи; да се насладим чрез тях на изгубеното, което словото ни връща. Защото “По-силно от думите е онова, / което не може да бъде изговорено. / Наричаме го Слово.” И това Керанино Слово (не зная дали етимологически е така, но на гръцки keras ще рече рог, а keramosглина, земя, тоест подбутва ни към земята, подрогва ни към глината, пръстта, от която сме и която ще станем това Керанино слово) можем да го усетим, може да ни прободе, да ни събуди, не чрез друго, а само чрез поезията – “това най-невинно от всички занятия”, както казва Хьолдерлин. Поезия, невинно вгледана в планината и в живота като дребнички, мънички, нищожнички, но – sic! – микрокосмосът е макрокосмос, учат древните, а те са мъдри, много по-мъдри от всички нас. Така в своята миниатюрност и книгата, и Странджа, и битието са изказани, направени, скулптирани, изфилигрирани с логосна ваятелност като великолепна величавост, сдобита, възнаградена от Словото с щитоносна неуязвимост. Керана Ангелова ги е свръхзащитила с таланта си в малкото да открива ГОЛЯМОТО и по този начин да ги съхрани за нас, убогите.

Българската литература

© 2000 Литературен форум