Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Маргарит Жеков

Уточнения за литературата на 90-те

 

Честно казано, когато в бр. 12 поканих от името на вестника всички писатели, критици, теоретици, историци и читатели на българската литература на 90-те да споделят впечатленията си от нея, не очаквах сериозна реакция. Но надеждата, скатаваща се зад литературния ми песимизъм, за щастие се оправда - в редакцията вече получихме първите текстове, които са поразително разнообразни и разноречиви и които ще публикуваме с голямо удоволствие. Благодарим ви, че ще продължавате да пишете и ви напомняме, че поканата е безсрочна.

Л. Ш.

Благодарен съм на Лора Шумкова за статията й “Добрите, лошите и злите в българската литература на 90-те”(Литфорум, бр. 12 от 14-20. 11. 2000 г.), която в своя завършек е и една покана за споделяне и на различни от тези на споменатата конференция мнения по въпроса “Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 г.?”

Бих искал да допълня, че, именно защото не е изцяло достоверно, твърдението “Българската литература е мъртва” има своето съзидателно значение, предизвиквайки търсене и осмисляне на опровергаващи го автори и произведения.

Би могло да се уточни, включително и като поука за в бъдеще, че мъртва след 1989 година се оказа нравствено несъстоятелната, буквално обвързаната с името на една заблудителна идеология поезия, която, обявена за жива единствено от поръчкови литературоведи, рухна в забвение, когато самият режим реши да се преименува.

Пресилено е да се смята, че съвременната българска литература не се чете от непрофесионалните читатели. Наистина по книжарниците има купища залежали български книги, особено стихосбирки, но, от друга страна, е показателно, че бързо се изчерпват и не могат да бъдат намерени в книгопродавниците новите стихосбирки на поетите Янаки Петров, Иван Цанев, Йордан Палежев, Борис Христов, Владимир Попов и Иван Теофилов например. Същото важи и за издадените през 90-те години книги на писателя и драматурга Станислав Стратиев. Забележително в този смисъл е и второто издание на стихосбирките “Черешата на един народ” на Георги Господинов и “Момино” на Трендафил Василев. Това постижение придобива особена стойност при почти неработещото книгоразпространение, което, заедно с високите цени на значимите и полиграфически издържани български книги, се явява една форма на цензурата в наши дни. За разполагащите с ограничен бюджет окръжни библиотеки например изглежда естествено да не закупят книги като дневника на Чудомир или този на Кирил Христов, излязъл наскоро в два тома под заглавие “Време и съвременници”. Резултатът обаче е цензорски – значителното мнозинство от читатели в по-малките градове е лишено от достъп до свободомислещите разкрития на споменатите книги.

Показателно е и ниското равнище на доверие не само към политическите, но и към издателските среди, щом и досега си остава неиздаден например пазеният като семейна реликва дневник на книгоиздателя Александър Паскалев. Да не говорим за дневника на книгоиздателя Христо Г. Данов, изгорял, както бе съобщено преди няколко години, в запалената в Пловдив къща-музей... Неиздадени остават и писмата на Атанас Далчев (един от най-големите европейски поети, както го определя проф. Санте Грачоти), приватизирани от отделните им получатели и малцината, на които получателите са доверители. В случая, тъй като става дума за писмовното и в този смисъл за съкровено духовното наследство на един от най-големите европейски и световни поети, притежателите на писмата му, ако истински милеят за българската и европейската култура, сами биха ги предоставили на семейството на поета, за да бъдат подобаващо издадени.

Прочее, приватизацията на културни традиции, литературни конкурси и дори на заглавия на представителни за некомунистическото минало български литературни и обществено-политически периодични издания е едно от многозначителните явления, случили се на българската литература през 90-те. Тази приватизация на културата бе извършена главно чрез създаване на фондации или фирми, радващи се на не особено прозрачно, но редовно и достатъчно за целта спомоществователство. Този развой има своята двоякост - може да се яви като съзидателен фактор, но може да се окаже и октоподно обсебване на нишите в културата, за да се осуети свободомислещото продължаване на традициите.

Що се отнася до художествените явления на 90-те, те би трябвало да се разглеждат и като плодове на литературната приемственост. В този смисъл, макар че въпросната конференция не претендираше за изчерпателност и ограничи темата си само до творчеството на неколцина поети, дебютирали през 90-те, нужно бе и едно обръщане назад към усвоените литературни влияния. Важно е например, че с цикъла си “Натюрморти, ок. 2006” в сп. “Съвременник”, бр. 2/2000 Йордан Ефтимов продължава линията, изобразителния подход на Атанас Далчев от фрагмента му “1944 година”. Само че докато Далчев изобразява катастрофичността на бомбардираната през войната София като нещо странно и фантастично, Йордан Ефтимов изобразява катастрофичността на 90-те като позната и катадневна, задълбочавайки я до пророческо внушение.

Влиянието на Далчев се усеща и при Пламен Антов – завършекът на стихотворението му “Малко преди да умре дядо поиска...”, поместено в сп. “Пламък”, бр. 5-8/ 2000, е явно повлиян от Далчевия фрагмент “И на оня свят ще си спомняме”.

Забележителна е с оглед на приемствеността и появата на стихотворението на Пламен Дойнов “Български спомен за унгарската 1956-а” в “Литвестник”, бр. 34 от 1-7.11. 2000, като се има предвид че през 2000 година излезе и книгата на поета Йордан Русков “Цветя на злото – Из хербариума на ДС”, където Русков помества архивни документи и коментари за творческите си и житейски премеждия, включително седемгодишната присъда, наложена му от политическата полиция заради неговото стихотворение “Зов за свобода”, писано в подкрепа на унгарското антируско въстание през 1956 г. Така че художественото осмисляне на исторически събития и личности-табу за официалния български литературен живот от 1944-1989г., на които дебютантите на 90-те не са били съвременници, е основна черта на литературата на 90-те. Интересно от гледна точка на приемствеността е и сродството по натюрел на Иван Желев в дебютната му стихосбирка “Ангел и оазис”(1995) с един поет като Иван Мирчев например.

Катастрофичността, материалната и духовна нищета като знамение на 90-те е художествено засвидетелствана и от автори, дебютирали през 80-те, но изявили се убедително през 90-те. В поезията такива явления са Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Рада Панчовска и Стефан Стоянов, а в белетристиката такова място заема Деян Енев. Съществено е също, че Бойко Ламбовски и Рада Панчовска обогатиха литературата на 90-те с превода на двама поети-нобелисти – съответно Йосиф Бродски и Октавио Пас. Силно влияние върху развитието на дебютиращите поети на 90-те има и приносът на Крум Ацев в превода на старокитайска поезия (виж “Литвестник” от 18-24.10. 1992 г., стр. 7): Не случайно втората стихосбирка на Владислав Тинчев например е в стила на китайската поезия от времето Тан.

Онова, което липсваше на споменатата конференция на Сдружението, бе и размисъл за това какво се случи през 90-те с утвърдените съвременни български поети, при които събития често представляваха не само излезли книги, но отделни стихотворения или цикли – като например посмъртно публикуваните в “Литфорум” последни стихотворения на Иван Николов “Одисея” и “Три танкиста”, стихотворението на Вътьо Раковски “Късно” ("Литфорум", бр. 52 от 30. 12. 1992 г.), стихотворението на Първан Стефанов “Библейски мотив” с посвещение “На приятелите от театър “София”, сонетът на Иван Цанев “Имало едно време”, посветен на Радой Ралин, както и двата цикъла от стихотворения в проза на Владимир Попов, озаглавени “Греховете на миналото” и “Бдение”.

Би трябвало да се отбележат и християнско-молитвените нотки в поезията на Рада Александрова, Вътьо Раковски, Валентина Радинска и Станка Пенчева, където християнското упование е опора на лирическия Аз във вътрешното драматично духовно надмогване на нравствения упадък на 90-те.

Би трябвало да се отбележи като събитие на 90-те и документалният роман на Марин Георгиев “Третият разстрел” с разкритието за пълните самопризнания на Вапцаров пред полицията, предизвикало у някои гневния и напразен страх от злепоставяне на Вапцаровата личност – човек всъщност не може да бъде унизен от свидетелството си за истината и само лъжесвидетелството би го опозорило.

Високостойностно явление в литературата на 90-те е и посмъртно излезлият през 1994 година сборник с документални автобиографични миниатюри на поета Христо Кацаров под заглавие “Второто пришествие”. Въобще публикуването на значими мемоарни книги, над повечето от които е тегнела политическа възбрана, е една същностна особеност на литературния развой през 90-те. Достатъчно е да се споменат заглавия като “Диктаторът” на Антон Страшимиров, “Превратът” на Захарий Стоянов, “Стефан Стамболов и новейшата ни история” и “Спомени от моя живот” на Димитър Маринов, “Корона от тръни” на Стефан Груев, както и двутомният личен архив на Стамболов (за жалост без документите от архива му в Народната библиотека), заедно с двата отделни тома с неговата публицистика и парламентарните му речи.

Литературата на 90-те се характеризираше също и с ползването на уличния език в произведенията на някои автори, чието изброяване по въпроса представлява същата неловкост, каквато и цитирането им. Достатъчно красноречиви по темата са думите на Йосиф Бродски от Нобеловата му лекция: “В днешното време е доста разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езика на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че “сапиенсът” трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата.”

Европейски белег на българското книгопечатане през 90-те е двуезичното (обикновено заедно с превод на английски) издаване на поезията – добър пример за това са няколко добре известни стихосбирки на Николай Кънчев и Борис Христов, както и стихосбирката на Георги Константинов “Дърво и птица”(1999).

И като става дума за превод, нека отбележим и една неуместност на 90-те – опитите за “превод” на македонска литература, които косвено признават догматичната историческа фалшификация на Коминтерна, както и чрез отказа си от кирилицата косвено бихме признали триезичната догма на папството, разобличена блестящо от самия Кирил Философ. Да се надяваме, че в началото на 21-ви век ще се осъществи общ литературен пазар в България и Македония, какъвто съществува в Германия и Австрия, защото и в единия, и в другия случай става въпрос за две независими държави, ползващи един и същ език.

В заключение бих искал да подчертая, че докато “сценарият за литературата на 90-те”, за който с изящна ирония говори Лора Шумкова, може да бъде поправен, то политическият сценарий, за който не на шега писа поетът Едвин Сугарев, не позволи свободни мнения, вследствие на което не българската литература, а българската читателска общност, доведена до недохранване, се оказа мъртва поради финансова невъзможност да купува книги, които иначе не могат да бъдат набавени.

Що се отнася до отрицателните герои на “литературния сценарий”, нека се задоволим с библейската максима “Всичко изпитвайте, доброто дръжте”, както и с “бедността – предимството да слезеш / от дървения праг направо на земята’, стиха на Тома Бинчев – още един поет със свои постижения и през 90-те.

Българската литература

© 2000 Литературен форум