Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Аретов

Авторитети и пристрастия
Проблеми на критиката 1998/1999

Продължение от брой 14

Критически етюди

 

Споменатите дотук изследвания по един или друг начин се опитват да представят обективно и да разтълкуват някакви литературни явления. Доста по-различна е “стратегията” на “етюдите”. При тях акцентът пада върху особената гледна точка и игровостта. Албена Хранова е сред малкото литератори, които са овладели освободеността на постмодерната критика, но не робуват на школите й. Допада ми често използваният от нея в последно време похват, който присъства и в “Яворов. Диалектики и алхимии”. В началото се предлага някоя симпатична, макар и доста странна теза. И когато читателят почти я приеме, Хранова се отказва от нея и започва поредица от уточнения и дори възражения. Те заемат значителна част от текста, но по същество не разрушават тезата. Авторката толкова категорично задава правилата, по които гради своите конструкции, че ти е трудно да изкажеш възраженията си - дори към прекаленото терминологизиране на езика.

Към един от стълбовете на нашата литература се насочва Виолета Русева в новата си книга “Мистичният Йовков”. Заглавието може и да подведе някого - трудът е посветен по-скоро на “екзистенциалната, дори екзистенциалистка” проблематика на Йовковите произведения и ги разглежда като модерни творби, които поставят по нов начин въпросите за родното, за християнската етика, тъмната сила на пола и отношението към българския словесен космос. Стегнато, но стилно написаната книга е не само приносна, но и достъпна.

 

Анализи и анкети

 

Изследванията на Блага Димитрова и Йордан Василев за Багряна са класически за жанра, те са и може би най-четените критически книги. До нас достигна един фрагмент от така очаквания трети том - “Кръстопътна среща. Документална новела”.

Не само юбилейни бяха причините за Яворов да се появят няколко интересни книги, написани от М. Неделчев (“Етюди за Яворов), Цветан Ракьовски (“П. К. Яворов и българските поетически силуети”), оживено обсъжданият сборник “Теменуги. Другият роман на Яворов”.

В малко позната територия навлиза Живка Симова с “Обичана и отричана. Книга за Евгения Марс”. Един рецензент хапливо нарече “Бъди невероятен” на Е. Мутафов “нещо като ремикс” на предишната му книга за Радичков, писана заедно с Д. Стайков.

Не познавам добре анкетите и книгите с разговори, появили се в последно време - “Петър Караангов” на Свилен Каролев, “Моите петъци с Александър Геров” на Марияна Фъркова, “Иван Ненов: много лично” на Г. Каприев и П. Змийчаров, но ми се струва, че между тях няма ярко събитие. Сходно е и впечатлението ми от книгите, пряко или косвено насочени към кандидатстудентската аудитория - съставеният от Симеон Янев сборник “Литературата. Новият поглед”, “От Паисий до Йовков. Анализи на литературни творби” на Иван Радев и малко по-различната книга на Сава Василев “Литературна класика: 13 интерпретации”. Сигурен съм, че има и други, на които и критиката пропусна да отдели внимание.

 

Юбилейните сборници

 

Юбилейните сборници са стара академична традиция, която има смисъл не само като жест на признателност, но и като форма на публикуване на ценни кратки изследвания. Понякога те се оказват твърде различни и по проблематика, и по стойност. От последните години се запомниха сборниците, посветени на Р. Коларов (1994) и Н. Георгиев (1998). Културата не може без своите авторитети. Но те биват различни - едни се стремят да съхранят статуквото, а други - да го проблематизират, да го променят. В някакъв смисъл на втория тип авторитети се дължат значимите промени, било за лошо, било за добро. Впрочем думите “добро” и “лошо” едва ли са уместни, когато се опитваме да мислим по-задълбочено за процесите в културата, те повече прилягат за характеризиране на социалния живот, и то видян от един по-делничен ъгъл.

Трудовете на Клод Леви-Строс от десетилетия са модерна научна класика не само за етнологията, но и за цялата хуманитаристика. Появата на “Безсмъртната вселена”, сборник с български изследвания, посветени на големия учен, е показателен за натрупванията в българската хуманитаристика жест. Съставителката Недка Капралова е съумяла да обедини дузина автори, за които интересът към творчеството на френския учен в една или друга степен прераства в методологическо “родство по избор”, което буди симпатии.

Сходен характер има и “Месемврия” - българо-руски сборник в чест на Сергей Аверинцев, съставен от Ем. Димитров. Участниците тук са по-авторитетни. Но като че ли най-ценна е библиографията. Може би съм се подразнил от свръхекспонирането на книгата в медиите, но и двата сборника ме насочват към въпроса за авторитета, който съставителите черпят от своя жест. Към този тип издание трябва да отнесем и посветеният на Дочо Леков сборник “Възрожденският текст”, съставен от Р. Дамянова, Л. Михова и Хр. Манолакев.

 

Основателно или не, ключова в тези размисли се оказа думата “авторитет”, както и думите, с които авторитетът се реализира - реклама, класация, награда... Освен всичко друго критиката винаги е във фокуса на битките за изграждане на нови и подриване на стари авторитети и трупа дивиденти и пасиви от тях. Наред с това обаче критиката е призвана и да поглежда към читателя, да се пита какво чете той и защо. Не само да му свежда “задължителните заглавия”, според една полуиронична фраза, която напоследък се налага, или да заклеймява провалите, най-често основателно, но и да анализира реалните пристрастия на публиката. Надявам се, че и това ще стане и то ще й донесе друг, може би по-ценен авторитет.

 

Доклад, четен на годишния литературен преглед на Сдружение на български писатели (3. 12. 1999). Публикува се със съкращения.

Българската литература

© 2000 Литературен форум