***
Отчайващо с цветовете си небе. Сутринта
прилича на следобед. Сякаш мрачното
отгоре вечно ще остане. Затова ли усеща
всмукване навътре. И как трепетно изтича
в нищото. Иска да узнае - пълни ли го.
***
Жената носи чанта с малко пари. И тънък
хирургически нож. Ходи с настръхнал гръб.
Разминава се с бледа сянка. Своята сянка.
Иска да използва оръжието.
***
Какво всеобщо безразличие към
щръкналите черни клони. Към унилия израз
на небето. Към разхвърляните дрехи и
захабеното бельо по тротоарите. Какво
всеобщо безразличие към позорния край
на есента.
***
Някакъв чисти улицата. Не мътното в
очите си. Не омагьосващата бавност,
свързала движенията му. Накрая - нищо в
себе си. Чисти улицата човекът.
Наблюдавам как го прави. Запомням
движенията. Повтарям ги в паметта си.
Вдъхвам дълбоко смисъла.
***
Големият звяр си избра по-малък, да го
представлява. Не е толкова страшен. Няма
да плаши клиентите. И работата ще върви.
Така мислеше големият звяр. Поради
същата причина по-малкият избра друг още
по-малък. Така всеки следващ звяр
избираше по-малък от себе си. Накрая
множеството се събра около сиво зайче.
Сивушкото размахваше касапски нож.
Заканваше се, че знае името на
следващата жертва. Сочеше с острието: Ти
си!... Не, ти!... Крещеше превъзбудено.
Както става винаги със зайците, когато
представляват зверове.
***
Запознава се с ново гадже. Възхитен е от
стройните й бедра. След часове вече се
движат над главата му. Не успява да си
спомни името на красивото момиче. После
успява, пита задъхан: Лили, накъде?... Сега
накъде?
***
В задната част на входа пулсът му бие
учестено. Тя припява любовна песен.
Дълго време без думи. После заговаря. Не
го хвърляй тук. Потърси каква да е хартия.
Той опипва, пристъпва наоколо. Иска да
избяга далеко. И гнусливо увива, увива...
***
Сплитат пръстите на ръцете. Напасват
кореми, чашките на пъповете. Разливат
капчиците пот. Превръщат ги в обща влага.
И отново в капчици. Сливат се и се
преливат в събота следобед. След три
изпушени цигари. Веднъж, два, понякога
три пъти. Понякога - и още веднъж. И още
веднъж. Разбрали: чувството е за
безкрайност. А не е безкрайно.
***
Втвърдяваше се постепенно. И вече има
твърда обвивка. Навън животът си върви. И
зад обвивката се случва нещо. Сигурно е,
че се случва. Иначе защо обвивката му ще
е твърда.
***
Песовете озъбени лаят. Ръмжат, хапят се.
Зад тях стопаните спокойно крачат.
Говорят на други теми.
***
Аптекарят кимва с глава: не. Изрича “не”,
още веднъж “не”. Помагат му навикът,
законът, изсмуканото наркоманско лице.
Очаква какво ще последва. Показват му
ръждив пистолет. Изпотен от дългото
стискане. Не личи колко е ръждив. Ръката
на аптекаря не помръдва. Заедно с
погледа, изражението. Отсреща
показалецът трепери.
***
Сетих се за него неочаквано. Не помня как
му беше името. Танцуваше с размахани
пред тялото ръце. Безгрижен като негър в
клип от емтиви. Замина за Канада с
първата екскурзия. Още през 89-а. Научих,
че започнал да се друса. Само толкова.
Какво ли още прави? Дали танцува, както
си танцуваше. И още ли се друса, ако е
започнал да се друса истински. Не ми се
философства колко трае танцът на
някакъв полупознат. И колко друсането.
Но защо ли всичко продължава, след
толкова изминали години.
***
Строи къща и обор. Засява житна нива.
Сади цветна градина с бръмбари и пчели.
Всичко прави за дълго. Тайно мисли:
завинаги. Трае само години.
