Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светла Дамяновска

Разходка с Ноев ковчег

 

- Едно еспресо в пластмасова чашка и два червея, моля!

- Глисти ли?

- Да де - глисти (като че има кой-знае каква разлика - мисля си). Пък може продавачката на будката да е я филоложка, я биоложка, щом толкова държи на точността...

Кафето, както винаги, е скапано, но само тук в градинката мога да се паркирам заедно с количката... Близнаците налапват желатиновите гадории (последен писък на модата в тяхната ясла). Поизвръщам се към виенското колело, надявайки се, че музиката, шаренията и изобщо цялата цигания, ще представляват за тях зрелище поне пет минути. За слизане от количката и дума не може да става - кално е, а и трябва да стана разногледа, за да не ги изгубя...

Отварям днешния брой. Утре съм “дежурен редактор” и след като цяла седмица съм дремала вкъщи от грип, крайно време е да си “сверя будилника”. Минавам по диагонал първите две-три страници - нищо особено.

Докато бърша нослето на Наско, вятърът събаря вестника и чашката с остатъка от кафето ми... Изтръсквам го и продължавам нататък... Уж се съсредоточавам, но в главата ми се върти сцена от някакъв филм, в която на героя му поднесоха мексикански коктейл с три гнусни бели червея на дъното... След драматично колебание той се прояви като стопроцентов мъж и го изпи. Смях на бара... Оказа се, че това са просто макарони. Просто храна. Като лакомствата на децата... Но кому е притрябвало да гони такава отблъскваща достоверност във вида им?! Добре че още не продават шоколадови въшки или захарни тении...

Прелиствам: “Крими хроника”, три листа реклами и обяви, малко мода, дежурните простотии на страницата “Хумор”, програмите на телевизиите (националната и местните кабелни), хороскопи, по-едра кръстословица, спорт... Обръщам отначало: “Общината прояви разбиране, сега е ред на гражданите”, “Сто години читалище “Просвета”, “Три от четирите детски градини без отопление” “ВиК съобщава”, “Почина...” Я, в каре и със снимка - “... хората ще я запомнят като изключително етичен, честен и добронамерен човек. Нейната нетърпимост и гражданска позиция...”

Вероника плаче. Наско й е бръкнал в окото. Цункам я по пухкавите мигли и тя утихва...

“Като съпруга беше стожер на семейството, вярна пазителка на любовта, красотата и уюта. Като майка беше изтъкана от обич и грижа, беше нежна и любвеобилна. А в дни на тревога - силна, борбена и неумолима. Поклон...”

Познах жената от некролога... Тя беше свързана с моя журналистически прощъпулник... Когато постъпих в редакцията, колегите ми я пробутаха за първи обект на материал. Не че горяха от желание да блесна; презастраховаха се. Беше време на гласност, вървеше “перестройка”, но знаеш ли откъде ще те шамароса нещо...

Бях нахъсена и разтреперана. Адски държах да се докажа! Писанието ми носеше претенциозното заглавие “Тротоарни мисли”. И досега мога да го издекламирам наизуст... Макар че след много потене и пъшкане от страна на Главния, излезе някакъв много съкратен, прекалено лиричен и отвлечен негов вариант, в който не бе отразено почти нищо от фактологията по случая... Звучеше така:

“... Затова съм тук, на тротоара. Равнището на улицата. Катедрите имат равнища, креслата, подиумите, мозъците... Улицата също.

Търся. Чакам. Вярвам.

Гледам.

Гледам ги как се изнизват - дните, дъждовете, хората... Хората или човеците? А колко сме човеци и как сме човеци?

Гледам ги и ги лъскам - хората и техните обувки. Кални, прашни, уморени... Тръгнали нанякъде - може би към някоя голяма стъпка, към най-важната лъжа или истина... Или към някое голямо прегазване.

А кой ще изчетка душите ни, кой ще лъсне очите?...

Класически - сандъче, четки, пасти. Класически цигани - колеги от занаята. Едно дърво с капещи листа, под него бабичка с кофа карамфили. Търкалящи се бирени бутилки. Жега. Мирис на бензин. Отминаващи погледи... И аз - една некласическа интелигентна физиономия, избелели дънки и титлата - научен сътрудник, с последна специалност - ваксаджия.

Една стара, петдесетгодишна жена без научно бъдеще. Колежката, скандализирала института с вярата, упорството и непреклонността си. Убедена в правотата си и решила да я докаже по всички възможни начини. Доказах.

И... нищо. Просто ме подминаха. Прегазиха ме по установения ред. Внимателно, малко подличко, но много възпитано - с усмивка, с вдигнати рамене, с любезно неразбиране...

Даваш всичко от себе си заради НЕЩО. Заради онова, най-важното, заради което си заслужава да се живее... И изведнъж разбираш, че всичко това просто не ти е било поискано...

Кой щял да успее да промени света? Как? С какво? С това, че си e повярвал, че е накарал другите да му вярват, с необходимия за това безспорен инат, с дните си, с нощите, с непогледнатите залези, изгреви, звезди... Нека си остана лудата идеалистка, седнала на тротоара. Светът може да се промени!

А някой ден ще лъсна себе си и ще си платя с най-белия карамфил.”

Тя, отдавна доказалата се специалистка, след идеологически спор с ръководителя на института, беше стигнала до улицата. Най-демонстративно лъскаше обувки. Беше си купила от някакъв циганин сандъчето с всичките анджъклами и седнала под една липа на главната улица.

А скандалът беше заради Ботев, нейния кумир. Намекнала на директора си, че никоя идеология не може да си го присвоява... Цитирала му памфлета на Ал. Жендов “Чий е Ботев” от 1931 година, фейлетона му “Техният” и не знам още какво, доказвайки, че нищо не се е променило в отношението на поредната власт към него. И, разбира се, - отказала да преработи студията си за поета в съответствие с “изискванията”... После... После - на улицата.

Там я интервюирах. Тогава много говорихме... За компромиса, като нещо невъзможно и неморално... За залога, за честта... Толкова красиво разсъждаваше за саможертвата, за харизмата...

После това можеше да й се отчете... Фактически си беше дисидентски акт... Можеше да влезе в политиката, да расте... Но нещо не се получи. Беше неопитомяема...

След това ходих да взема второ интервю от нея покрай Румънската телевизионна революция. Така емоционално преживяваше всичко... Току-що се беше върнала - била там във връзка с изследванията си за българските хъшове. Цитираше Ботев: “Свобода или смърт юнашка...”

Беше видяла на практика как се живее и умира с мисълта “или-или”...

Беше екзалтирана... Сънуваше новото Възраждане... Новата Източна Европа...

Междувременно мъжът й беше починал, дъщеря й - запиляла се по чужбина... Жената беше продала “Шкодичката”, ипотекирала апартамента, за да издаде последните си трудове... Никой не се интересуваше от ръкописите - в момента конюнктурата на пазара беше друга. А и надали щеше да се промени скоро...

Потърсих я и когато започнаха първите Албански събития - падаше последният бастион на комунизма в Европа. Вече се бях абонирала за мнението й... Материалите с нея ставаха чудесни - приповдигнати, тревожни - точна кардиограма на времето, в което живеехме... Бяха ми оставили цялата първа страница. Не я открих. В апартаментчето вече живееха други хора...

Застудя... Февруарското слънце е кратко. Хремата ми пак тръгна. Децата са успели да си развържат взаимно шапките... В калта се валят ръкавиците им, синият шал на Наско и една обувка... Реват стерео. Обирам багажа и си тръгваме. Пътьом купувам хляб. И карамфили за утрешната Голяма Задушница преди Месни Заговезни... Отбивам се и в печатницата (целият комплекс с все редакциите е в една сграда).

Колежки наобикалят количката, обедна почивка е. Радват се на децата - щипкат ги, гъделичкат ги... От това те още по-кисело реват.

Отивам да прибера некролозите на една роднина за половин година от смъртта на мъжа й...

Опитвам се да предредя някаква скъпо облечена жена - децата и без това са сополиви, а на течението във фоайето... Тя, разбира се, не се дава... Тутка се, избира:

- Вижте, имам само цветни снимки... Плюс това, държа да е с “любимите й”! Тя толкова ги обичаше... Само не знам коя да сложите?! Ох, тя мама беше, как да ви кажа... Умря щастлива - ето вижте, на всяка следваща фотография е все по-лъчезарна и поне с пет килограма по-дебела... Не знам, не знам... Кажете пък вие!

От снимката гледаше тя, пред нея - една котка и една жаба. Жената, от която се бях възхищавала, поклонничката на “чистата и свята република”, в която всички ще са братя, беше умряла като гледачка на домашните любимци на някаква богата бабичка! Кадърът беше хванал главно изгледа от натруфената вила в околностите на Западен Берлин и животните на фрау... не запомних коя...

На излизане от сградата пак се сблъсках с дъщерята. Маневрирах несръчно с количката, мъчейки се да я сваля по стъпалата. Един карамфил се изхлузи от снпчето... Тя ловко го хвана, преди да е плеснал в калта.

- Вземете го, и без това са ми дали нечетен брой.

- Благодаря, ще го сложа в хотелската стая. А за погребението съм предвидила изкуствени - по-трайни са, почти вечни. Не смятам да идвам скоро. Пък и за какво ли? Толкова по-практично щеше да бъде да си я погреба там... Примерно зад параклисчето на имението... Там е и гробчето на ... Всъщност казах ли ви, че жабката умряла три дни след мама. Не могла да се адаптира към новата жена...

- Може да е искала в родната земя... - предположих.

- Кой? А, мама ли?... Глупости, земята е еднаква навсякъде. Сега всички сме граждани на света. Само дето заради това немско поданство... Все отлагаше да подаде документите... Та сега да се мъкна чак до тук за едно погребение... Да не ви обяснявам пък и колко ми струваше... А Родината... Не ми говорете за Родина! Тук я намерих буквално на улицата... Да вземе да ипотекира жилището, за да си издадяла трудовете! И естествено е загубила по бързата процедура. Оставаше да постеле два картона и да легне на тротоара! Взех я при себе си, намерих й такава хубава работа - лека, приятна. С осигурена храна и квартира... А тя “България, та България”...

Светофарът светна зелено. Жената ми махна и сви надясно. Съвсем навреме. Вече бях отворила уста да й отговоря с оня гаден виц... Та показали се били два глиста на припек на един нуди плаж. Малкото глистче все питало: “Тати, какво е това прекрасно, синьо нещо там?”, “Небе, детето ми.”, “Какво е това чудесно, зелено нещо там?”, “Море, детето ми.”, “Какво е това великолепно жълто нещо там?”, “Слънце, детето ми...” А глистчето, след малко размисъл, пак: “А защо, след като съществуват толкова прекрасни кътчета по света, сме се заврели в тоя гъз, бе тати?!!” На което старият глист философски отвърнал: “Е-е-ех, Родина, детето ми, Родина...”

Мисля си за автора на вица - сигурно е някой като оня, който е измислил глистоподобните лакомства, някой, който се изживява като нелегалния паразит на Европа, някой...

А родолюбието, все пак е чувство възвишено... Макар и мазохистично...

“А тя: “България, та България”... Заедно с ехото от звънливото гласче на жената и болката в слепоочията ми пулсира и една натраплива мисъл... Мисъл чужда, тъжна и, оказва се - вечна - започва с “Бедни, бедни...” и завършва със “защо не умря при Гредетин?!!”...

Белият копринен шал на жената елегантно се дипли след нея, откроявайки се върху тъмния фон на тълпата. Едно сляпо бяло знаме...

Красив аксесоар, а каква грозна метафора.

Заваля. Локвите започнаха да се сливат. Колите порят водата като скутери.

Най-сетне пресичам, тикайки количката като някакъв Ноев ковчег, пълен с хляб, деца и цветя, който трябва да оцелее след потопа. Защото потъваме. Отдавна.

Бутам с мъка цялото си бъдеще, всичките си страхове и надежди към Европа. Защото живея в “Европа” - в квартала и на континента...

Колкото и да не ми се вярва.

Българската литература

© 2000 Литературен форум