СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Вихрен Чернокожев

И втората книга на Петьо Пейчев - “Нататък в прорезите” трескаво съюзява баналното с необичайното, изобретявайки един различен за нашите географски ширини епизъм. Неоправдано снизходително ще е да я нарека стихосбирка; тя не е сбирь от гладко вчесани в правата си вяра стихове, а отглежда наистина нов епизъм. Той е саркастично разрушителен към реалното в търсене на вътрешен стил, който не просто досътворява света, а гради възможни екзистентни светове. Литературният ни пейзаж трудно приема такива поети. (Ироничните антиелегии на Константин Павлов колко години престояха в утробата на кита, а някои са си все още там - неразчетени.) И Петьо Пейчев въпреки признанието, наградите не се вписва лесно в литературния ни пейзаж, защото не се съгласява да бъде част от него, “неразличим в зеленото”, а сам го създава, изтъквайки в “обратен ред” залезното покривало.

“Нататък в прорезите” завладява - без “дано” и “ако” - с неочакваните импровизаторски слаломи на мисълта не в реалното, а във възможното покрай иначе здраво забитите флагчета на баналното. След Константин Павлов тая книга подготвя поезията ни за ново съществуване отвъд думите - непрестанен галоп в безсюжетни неистовства. Тук думите са стъпала към други думи; написани или произнесени, те може би все още значат нещо, но губят екзистентното си ядро.

Петьо-Пейчевите метафизически песенни прорези в досегашната плът на поезията са дръзки и категорични, все по-непредвидими в изригванията си и илюзиите за неизчерпаемост. Крайъгълни за цялата книга са “Вътрешен стил”, “Така”, “И се лющят крайните недели сивкаво...”, “Америка”, “Младонагънат”, “Ненаправен”, “Далечина”, “Свежо”, “Три сърни”. Ако продължа да изброявам, ще се окаже, че едва ли има стихотворение, което може да бъде извадено, без да се наруши тектониката на книгата. Тук словесната флора и фауна вече е извървяла себе си, къса “растителните граници”, развързва “осморките на епитела”, за да премине целия регистър на узряването. Така думите прорастват “в другото течение на времето”,”без излишна клетъчност и чернодробни мисли” (“Прериен в последната си песен”).

Сред толкова много стихоподобия, с които ни залива днешният книжен пазар, Петьо Пейчев е баладично ироничен, даже зъл и до самотност гневен в преследването на песенни прорези към автентизъм. Провокативно изпреварващи и предстоящи, стиховете му ни спасяват (временно) от еднаквите чекмеджета на лиризма, направен по познатата рецепта за дребни сладки. Иронията им предпазва от лесното фалшиво позоваване на чувствата и произвола на деликатностите.

Мнозина млади поети смятат, че да са понятни е повече от неприлично. Петьо Пейчев не изказва хлеба си със стихотворни ребуси. Стиховете му имат свой вътрешен стил, който привидно нехае за стила - “ципест в сферата и предстоящ”, “с име хрипкаво, източено от струната, /подивяла и неоспорима”. Такъв стил, колкото и разчленяващ да е, не се поддава на филологически разчленения. Всяко стихотворение в книгата си има свой независим живот, не му е нужно да се държи за другите; то само си е отворена книга.

Далечен е пътят “Нататък в прорезите”, защото не става за митингово скандиране и категорично отказва да копира пейзажи. Петьо Пейчев по своему продължава бургаската митология на Иван Пейчев и Христо Фотев. Той е наследил не само Христо-Фотевата “скръб, любов и ярост - / да си писател във Бургас”, но и магията от всеки стих да прави далечина. Далечина, която - пак ще кажа - отказва да повтаря пейзажа. Защо й е да го повтаря, щом може да създава нови словесни вертикали, “напоени със памет” и “за факла нарочени” (“Той”). Каква странна сплав от уязвимост и жреческо самочувствие. Петьо Пейчев я е прихванал от въздуха на Бургас, възхитително наситен със стиховете на Иван Пейчев, Христо Фотев, Янаки Петров...

“Нататък в прорезите” е поезия, която дава смисъл на нещата, без да инвентаризира смислите. Така става себе си - поезия, която “гъстата й вътрешност /как навън избива слепваща”. Другото е между страниците.