Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Ефтимов

“Безразличният” и работата на стила

Продължение от брой 14

По-лошото е друго. Романът не може да бъде поправен. Защото това е роман на разочарованието. А в този смисъл е и дисидентски. Не защото героите обсъждат критично, изказват се иронично за комунизма, а защото целият роман е посветен на разочарованието на героя. Както казва Лукач: “При романа на разочарованието смазващата и унифицираща всеобщност на съдбата противодейства на абсолютизацията на субективността на характерите”1. “Безразличният” разказва за смазаната субективност, уникалност, свобода.

Но да се върна отново към Барт. Използва ли Марангозов “херменевтичния код”? Кода на загадките? Бих казал, че почти не. Всяко действие, което може да бъде тайна, бива обяснено, бива осветено. Това е отличителна страна на романа на идеите: героите изпълняват своите скрити в джоба заръки. И читателите рано или късно също получават възможност да прочетат тези заръки. Нищо не остава обвито в мрак. Нищо не може да накара литературоведите да гадаят около разчитането.

В този смисъл “културните кодове” са водещи тук. Както и конотативните. Между тях има значителни съответствия и мога да си позволя дори да кажа, че “Безразличният” би оставил равнодушни читателите, ако не беше толкова гъсто нашарен с културни отпратки и стилови диалози.

Но нека все пак изредя поне основните културни редици: кино, популярна и класическа музика, философия, изобразително изкуство, игри. Всяка от редиците присъства осезаемо и на практика замества слабо интензивния откъм действия и дейности, неблагоразположения към “случайни”, дълженстващи на следвоенния реализъм описания. В “Безразличният” наистина всичко значи. И то значи като цитира. И то цитира ударно, ярко, експлицитно.

Още самото начало на романа казва за какво е всичко. При него няма пет-четири, няма неизвестни. Или, по-скоро, те бързо се разсейват. “Седяхме в “Казака”. Вече се здрачаваше, но само две маси бяха заети. Моят приятел Гавраил, втренчил очи в чашата си, бърбореше. Седях насреща му, посърнал от скука, и мълчах. Скуката бе станала наше ежедневие.”2  Едно въведение в света на излишните хора, които присъстват в българската литература поне от “Тютюн”. Те бърборят, те скучаят. Но което е по-важно – те имат свои визии и тези визии са ясно разграничими. Героите имат своите арии, дори своите лебедови песни, както във “Великият диктатор” на Чаплин.

“Какво значи “свобода”? Да живееш със собствените си принципи! Друга свобода няма! Другото е спекулации...”  Тези думи, вложени в устата на един от марионетъчните герои, така представителни за жанра, звучат твърде общо, но положени в контекста на философския код стават част от на практика общата монологична структура. “В ръцете ми попадна някаква книга. Разтворих я наслуки и прочетох: “Автономията на волята е това свойство на волята, чрез което тя сама става на себе си закон.”  Цитатът е уж случайно видян, но парадоксално точен. Не очакваме, че в един роман цитатът трябва или може да бъде точен, нали? Но тук е. В неестествена положеност сред също толкова конкретно посочени пасажи от песни и отделни стихове от модни автори. Кант. “Критика на практическия разум”, за волята. Цитатът е необходим колкото за да позволи заключението, че дори Кант е неразпознаваем от героите (главният герой Стоименов, който е издърпал тази книга, след прочитането на случайния фрагмент поглежда корицата и се изненадва от името на нея), толкова и за да усили идеологически темата за безволието. Но какво конкретно се случва с цитата? Как работи той? Ами използван е като идеологически маркер – героят изказва идеологията на автора чрез уж културното и/или конотативното кодиране.

Безволието по-нататък ще бъде усилвано чрез конотативните вериги. И най-вече от манекените. Тук връзката на “Безразличният” с “Дилетант” на Чавдар Мутафов, с една радикална визия за новата самота е повече от значима.

Освен Кант в “Безразличният” се появява в силна позиция и Ницше. Още на първата страница. “Ницше е казал...”, опитва се да каже нещо един от живите мъртви, от кухите хора на двойно разбраното време. За едни то е началото на бъдещето, а за други междуцарствие, серия от малко дълго продължили мръсни дни, 29 февруари. “Остави ме!”, отвръща му героят. И продължава със заключението, че “всички ние бяхме дилетанти в мисленето”. Та Стоименов на едно място съвсем ачик заявява, че е последовател на идеята за свръхчовека .

След Кант и Ницше, невъзможно е без Гьотевия “Фауст”, без желанието да спреш мига, без филистерския идеал. Например Юлия Серафимова, която говори с думите на Гьоте . Нервното разстройство на Николай Стоименов е синтезирано във фразата: “Но запалете лампата!”

Но това е само първата редица. След нея идва киното. Киното, без което не можем да си представим нито света на буржоазията, нито този на левите реформатори. Киното в “Безразличният” кореспондира с киното при Вапцаров. То е преди всичко Холивуд, и то Холивуд на мелодрамите. Филмите с Дороти Ламур и Ханс Алберс , мустачките “а ла Спенсер Траси” , Джуди Гарланд , “Америка, лимузини, Метро Голдуин Майер, живот...”. Но киното е и онзи инструмент на промяната, който левите теоретици от 20-те, дори българските 20-те3, превръщат в мит. Румяна, активистката Румяна, “беше почитателка на филмите на Жан Луи Баро” . И още: “На стената висяха портретите на Вапцаров, Вазов и Жан Луи Баро.”  В затвора празнуват годишнината от Освобождението. И естествено това Освобождение е двусмислено. На затворниците прожектират “Калин Орелът” .

Следва кодът за изобразителното изкуство. И при него имаме същата опозитивност. Същата гола противопоставеност – и отново развита с настойчивост и разнообразие от конкретни елементи. От снобския дом на пианистката Ана – с картините на Златю, Мърквичка, Майстора, които символизират един свят на законсервирана култура , през полуироничното оприличаване на “благородница от картините на Ван Дейк”  до карикатурите на Аденауер  и литографиите на Кете Колвиц, които се явяват културни синекдохи на воюващия със старото прекрасен нов свят.

Тази игра на черно и бяло властва навсякъде. Например в игрите. Хората на отминалото, с тяхната неувяхваща снобия, играят покер, докато селяните, в техния абсолютно отцепен регистър пердашат сантасе . Или в конотативното – журовете срещу митингите. На затвореното частно съответства откритото публично. И героите принадлежат на единия от двата свята. Да не забравя музиката. “Лунната соната”, Бах, Бетовен, песните от американските музикални филми (“Звезден прах”), които повече от откровено са хвърлени срещу маршовете на новите хора. Черно и бяло.

Особено интересни в нашия случай са конотативните кодове.

“В стаята беше задушно. Станах и отворих прозореца. Вдъхнах жадно свежия зимен въздух. Пред къщата бе спряла една линейка. На калника стоеше облегнат шофьорът и пушеше. Кубетата на “Александър Невски” блестяха като пожарникарски шлемове. И не зная защо, тези шлемове извикаха в мен първите думи на “Отче наш”, които трябваше да казваме всяка сутрин преди започване на учебния ден. “Отче наш, ти, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, да дойде царството ти, както на небето, така и на земята. Хляба, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес...” Безсмислието на тези думи ме накара да се усмихна. Хлябът за душата, който ни е давал щедрият бог, не ни стигаше вече. Той бе изсъхнал и стар, мухлясал от влагата на годините. Друг хляб и друг съдник за делата ни нямаше, а ние бяхме много слаби, за да се опрем на самите нас. Оставаше безразличието. А то искаше сили и упование в себе си.” 

Блестят като шлемове – да, тук е запазена алюзията за онази битка на Ладожкото езеро, която обезсмъртява княз Александър Невски. Но почакайте – “пожарникарски”? Това снизяване, което може да си позволи само добрата литература. Ироничното кодиране. То ще бъде усилено в този пасаж на няколко пъти. “Да бъде волята ти”? Та нали именно воля не достига на героите на “Безразличният”? И веднага след туй – ницшеанско-левичарската метафора за мъртвия Бог. Господнята молитва е сбор от безсмислени думи, които предизвикват усмивка. Виж и: “Църквата “Св. Неделя” приличаше в здрача на вечерта на огромен мравуняк, неочаквано израсъл в центъра на града.”  Ако културното кодиране разчита много на две спорещи една с друга визии на атеизма – комунистическия атеизъм на второстепенни герои като Румяна и Григоров и декадентския атеизъм на Стоименов, то конотативната кодировка ще насновава нови и нови пластове, следи, напомняния за безсмислието, погнусата, неприютността.

Културните кодове образуват гъсти редове, чиито шарки много тясно се преплитат с тези на конотативните. Там, където срещаме културни отпратки, обикновено попадаме и на стилистически натрупвания на конотативни вериги, нови конотативни възли.

Нека се върна например на манекените. Младият Марангозов е опитен стилист, но писател, който не може да се сдържи да не посочи културен синоним. И стилът му е обигран, а вътрешните препратки – функционални, прекалено функционални. Той често цитира стилове на времето. Важни конотативни редици. “Те носеха стария Коев като счупен манекен...”  – “Безразличният” цитира Чавдар Мутафов-Светослав Минков, всъщност онзи възглед за инструментализирания човек, който перфектно служи на алегорията на романа. Но: “Разрошеното беловласо лице на генерала трептеше в съзнанието ми. То намомняше на една от последните снимки на Айнщайн”.  Героите на Марангозов един по един се оказват в ситуацията на счупени манекени и затова способства един стилистичен рефрен. И както си му е редът, този лайтмотив ще достигне кресчендо в един момент – този момент в романа е предложен като кошмар. Стоименов сънува, че всички сме марионетки. Всъщност, успоредицата между хората и неживите предмети е откритие в рамките на българската литература на диаболизма. И неминуемо се разчита, дори когато става дума за роман от 59-а година, в посланието на диаболизма. “Ние бяхме изхвърлени от събитията стари мебели, които лежаха на тавана.”  Не просто неподвижни, но и легнали като колони на разрушен храм. Но на тавана. В пространството на миналото, ако се позовем на Башлар. Или както твърде директно коментира героят – на “разложението”.

Конотативните кодове работят мощно и овеществяват с плътта на думите това разложение. Светът, видян през очите на Стоименов е полуразложеното описание на наследените модернистични дискурси. В стилистика, сходна с онази на Константин Петканов: “Трябва да се прегледам. Болен съм. Заледената площ на площад Македония приличаше на гръб на огромна риба. Сива мъгла висеше над мокрите здания. Водосточните тръби, полазили по фасадите, бяха странни отвратителни червеи. Уличните лампи мъждукаха в късния следобед като мазни петна.”  Или на сецесиона: “Студът бе изписал красиви нарциси по стъклото. На прозореца се трупаха врабци, които надзъртаха скръбно в топлата стая.” 

Едни описания метафорични и заедно с това прозопопеични: “Зданията, замръзнали, се притискаха зиморничаво едно до друго” . Или картината на колоните от бодри комунисти на Орлов мост – “фантастична гигантска гъсеница” 

Разбира се, всичко в “Безразличният” е стилизирано.

Следва


1. Д. Лукач. “Теория на романа”. – В: Д. Лукач. “Хаос и форми (Из ранните съчинения)”. С., Наука и изкуство, 1989, с.449. [горе]

2. Цитатите и позоваванията на романа са по изданието: Цв. Марангозов. “Безразличният”, второ издание, С., ИК “Христо Ботев”, 1993. [горе]

3. Достатъчен е бърз преглед на течението на “Новис”, за да се убедим веднага в това. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум