Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йорданка Кузманова

... “И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци"

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Питам се - имам ли право да разсъждавам аз за Иван Вазов? А да го обичам или мразя, или тълкувам? Още повече, че не мога да се похваля, че съм го изчела от кора до кора.... Виж, стиховете му съм преобръщала неведнъж, но съвсем не с благородната цел - да се просветя или насладя, а единствено да преценя “стават” или “не стават” за моята изпълнителска дейност, т. е. ще имам ли слушатели, почитатели, аплодисменти... И тъкмо тогава именно, ходейки напред-назад по страниците, започнаха да ми се случват разни интересни неща от рода на това, че започнах да се спирам по-честичко на някой пасаж, зачитах се, развълнувах се, забравяйки за публика, изпълнения, аплодисменти... Появяваше се и странно, леко плашещо ме чувство за чисто физически глад - изпитвах непреодолимо желание да си топна малко топъл хлебец в солчица и чубрица... Е, съзнавах, че хлябът-слово е недопечен нейде, клисав или ронещ се, а пък за моите рецитаторски цели извънредно труден, направо ненаучаем наизуст. Но в крайна сметка оставаше трайното усещане за това, че хлябът си е хляб, а солта - сол! А може ли трапеза без хляб? Трапезата, наречена национална литература? Така че, казвах си наум, уважаема публико, да знаеш, Вазов е хлябът и солта на българската софра, затова смятам да ти го поднеса при следващата ни среща. А ти, ако искаш, добави си после всякакви “екстри” от рода на Славейков, Яворов, Дебелянов и прочее, и прочее. Въпрос на вкус и на избор И ето така постепенно съм си отговаряла - имам право да разсъждавам за Вазов, да го обичам и да го интерпретирам пред теб, слушателю. Можеш и да не ръкопляскаш, но в думите, моля те, вслушай се!

Изненадващо можеш да чуеш и въпроса - класик ли е Иван Вазов? За мен класик е този автор, когото всяка власт и всеки артист могат да префасонират, да употребят за своите цели, с една дума да се “понахранят”. Чакай пак да дръпна чергата към себе си. Доскоро бяха официално разрешени само първите три куплета на “Отечество любезно, как хубаво си ти”, където “ставаха, вършеха работа”, фрази като: “що липсва под синий ти покров”, или “ти сбираш в едно всички блага и дарове: хляб, рози, нектар, цветя и плодове...”, изречени, или по-точно изкрещявани с втръснала до погнуса фанфарност. (Уви, в предизборните митинги на всички партии този маниер на поднасяне на текст продължава “да върши работа” до ден днешен.) Но все пак, струва ми се, че в 2000-та г., уважаемата публика (народът по митингите), би се заслушал единствено в четвъртия и петия куплет на същото стихотворение. И е крайно желателно тонът на артиста (на политика, оратора) да бъде маааалко по-тихичък, по-сърдечен, щото не иде да врещиш патетично: “Отечество любезно, не те познават даже децата ти сами и твойто име свято нерядко ги срами”, да не говорим пък за финалната строфа на същото стихотворение: И НИЕ В ТЕБЕ, МАЙКО, ЩЕ УМРЕМ ЧУЖДЕНЦИ! Дали пък и сега няма да се намери някой умник, който да забрани тази последна строфа? Написано е в 1882 г.! Излиза, че освен класик, Вазов е и пророк. “Отечество, не си ли ти достойно за любов?” - пита пророкът. Питаме се всички. Е, и?

Отдавна се питам и друго - пука ли ни, на мен и на моята публика “де зората ме й огряла първи път”? Щото на 700 000 здрави, прави, изучени българи отдавна не им пука. Защо тогава едно честване на Иван Вазов да не мине под наслов: “Хич да не те е грижа, не се притеснявай, бий хепи, бий хепи...” Както се случи в Народния театър т.г. през месец юни. Аз участвах в този спектакъл и не се срамувам, може би така ще бъдем по-близо до децата си, ние - останалите тук да ни огрява зората. Това не е отрицание или непочит. Ако живееше сега, Иван Вазов би бил един от първите, които употребяват “имейли”. Той е адекватен на времето си човек! И затова ще пребъде. Защо трябва да се противопоставя “речта ти гъвкава звънлива” на думичката “имейл” и още 1000 такива думи? Защо едното трябва да изключва другото? Ако отречеш някого или всичко, ставаш ли автоматично по-талантлив, по-умен? Как и с кого ще се съизмериш тогава? От кого ще кажеш, че си по-велик? Зачерквайки единственото си минало, което имаш или настоящето, което те плаши, рискуваш директно да попаднеш в графата “герой на романа “Чичовци””. И кръгът се затваря. Омагьосани ли сме?

Имам ли право на сантименталност? Тя ще помогне ли при моите срещи с публиката? Израснах на ул.”Иван Вазов”, прогимназията, а сега и театърът ми се наричат “Иван Вазов”. Когато малка книжцица издадох в издателство “Иван Вазов”, си рекох - е, тук има пръст Съдбата... Дядо ми Юрдан, на когото съм кръстена, изглеждаше досущ като Иван Вазов на картинките - същите мустаци, същата осанка, благородството. Моят мил роден дядо - учител от началото и средата на века, знаеше всичките стихчета, песнички от Иван Вазов, подрусваше ме на колене и усмихнато ги редеше. И народни песни много знаеше, много по-късно научих, че и те били от Иван Вазов. Хм, какъв анахронизъм. Долу на сантименталността, пречи на оцеляването, размеква ненужно душата, публиката ще ме освирка.

Имам си още едно питане - кому да предам щафетата? Нормално ли е да изчезне изпълнителското майсторство. Бих се “хранила” - изпълнявала стиховете на Иван Вазов (стига да има кой да ги слуша). Но ето вече 10 години на всяко официално честване по някакъв официален повод липсва българското слово-хляб. Толкова ли сме заситени или затъпели, че е изхвърлено въобще от трапезата? Защо! Заради стария страх ли - да не би да сбъркаш с неподходящ по цвят автор или новите настроения - българският ни просто е неконвертируем? Бяла завист ме гризе спрямо “неутралното” звучене на музиката или “универсалната” приложимост на танца. Безспорно е така, поклон и на двете музи, но поне на официалните тържества трябва да се разбира в коя държава се провежда “мероприятието”, на кой континент, с кого да се индентифицираш, седейки в салона, в чий майчин език да се саморазпознаеш. Че и гостите чужденци да не се чудят в Румъния ли са, в Македония ли, абе, карай, донт уори, да пеем и танцуваме... на Балканите. А и от друга страна - кого да поканиш да изрече съответните свещени слова български? Старите изпълнители измряха, нови просто няма. Десетилетия наред НАТФИЗ се отнася дискриминационно към културата на говоримото слово, пожарът от небрежност и непрофесионализъм по родните сцени е непотушаем. Извод: нормално е да изчезнат изпълнителските умения, следователно няма и необходимост от предаване на щафетата.

И последен въпрос: да ритнем ли сандъчето? Не знам, съвсем се обърках. Оприличавам Иван Вазов на почвата под краката ни, или може би по-точно - на сандъчето под краката на приготвения за бесене. Да го сритаме ли, че било някъде неугледно, недоизкусурено? В чужбина повечето млади българи са го ритнали вече, но чудно, преспокойно си дишат. Има и такива, които придържат още с ръце клупчето около врата си леко разхлабено, борят се със себе си, с носталгията, колебаят се. Докога? А ние тук ще се самозадушим ли, ако го ритнем? Пак въпрос на избор - културен, икономически, политически... Да ритнем ли хляба и солта, историята си, настоящето си от и без това оскъдната национална биография? С какво ще продължим да засищаме чисто българския си глад? Прочее, отговарям си - да го ритнем, гладът от само себе си изчезва. “Ще му дойде умът кога го чукне горният праг, та погледне долния...”

Българската литература

© 2000 Литературен форум