Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елена Михайловска

Митът Париж
Щрихи към интелектуалната биография на едно (и повече) български поколения

Париж, Париж, убиец и баща
на моите надежди тиховейни…

Николай Лилиев

Когато Даниел Рош пише: “Аз съм парижанин, и то пето поколение”, в книга, която озаглавява ”Народът на Париж”, това очевидно става вече свидетелство за провинциализъм…”
Фернан Бродел

При основите на модерната българска култура

Откъсът, който следва, е от книга чийто замисъл ме преследва в продължение на години. Трупах по него бележки и идеи повече от десетилетие, без да подозирам, че ще доживея (за щастие навярно) и до онова, което може да се окаже негово най-неочаквано историческо продължение: социални настроения, свързани вече и с антимита. А те достигат до мене главно чрез думи или реакции на по-младите: тези от поколението на моя син или поредните ми студенти (да уточнявам ли, че последните от тях са вече без ясни и собствени спомени за времето отпреди 1989 г.) В същото време някои от първоначалните чисто изследователски намерения и акценти спрямо темата постепенно се пренареждат и променят. Съзнателно предпочетеното днешно есеистично изложение включва активно биографични (и автобиографични) примери, нишки, позовавания.

Откъсът, публикуван в този и следващия брой, е свързан със съхранения само донякъде изследователски исторически ключ, посветен на социалното конструиране и утвърждаване на един нов поглед на българската култура към Париж и света - най-вече чрез емблематични нейни творци и произведения, създавани през първите десетилетия на ХХ век и между двете световни войни.

E.M.

Изборът на гледна точка, по много точния израз на Ортега-и-Гасет, е винаги начален или важен акт на културата; ако продължим още малко тази мисъл, бихме могли да кажем, че във всеки подобен избор се съдържа често и някакво ново или по-зряло осъзнаване и на своята собствена култура, на нейните отношения или приобщеност към други жизнени и художествени светове, на вътрешно състояние или предразположеност към възможни влияния и бъдещ път. Без всичко това самата избрана (или откроена) гледна точка би оставала незащитена и неинтересна даже. А друг е въпросът, че от събиращите се в нея индивидуални импулси и нагласи, по-рядко ще можем да долавяме или съдим за онези, които принадлежат на по-малките или големи социални групи, към които даденият, бил то творец, деец или мислител, могат да принадлежат.

Смея да твърдя, че гледната точка към Париж, пронизваща ярки български образи и мотиви и съответните търсения на поети и художници, е именно такъв акт на (и във) нашата култура. Той започва със самите начални десетилетия на ХХ век като осъществяването му продължава и се задълбочава през следващите. И този своеобразен избор на (и във) българската духовност, извършван чак до избухването на Втората световна война, очертава някои нейни трайни стремежи и непоклатимо чувство за приобщеност (но и за задължително догонване) на европейските - включително художествени - светове.

Така топосът Париж в българското съзнание (и особено през визирания период) има неизменно отношение към самото окончателно изтръгване от възрожденския и патриархален български ред и бележи втурването към ново социално и културно време и намиране на свое по-осезателно място в европейското семейство (на народи, но и най-вече - на творци и идеи). По принцип всички тежнения към модерността в българското общество остават неотделими от стъпките и идеалите за неговата европеизация; самата тя обаче (наред с всичко друго) задължително протича и през симптоматични процеси в новите български изкуства, изявявайки често и именно най-ярко чрез тях въпросната по-обща и цялостна гледна точка и преориентации на културата ни.

Повтарящите се устреми на наши творци, поети и художници към Париж (и въобще към Европа) изразяват, но и от своя страна формират едновременно, колективни представи и нагласи, участващи в самото социално конструиране на по-новия ни поглед към другите, Европа и света. В този смисъл избраната, но и намерена характерна гледна точка, която по-конкретно ще проследя нататък, остава завинаги вплетена в самите основи на модерната българска култура. А в такъв именно план топосът Париж е без особена конкуренция в българското съзнание.

Съществуват, разбира се, устреми и влечения (през различните десетилетия и по разни причини) към Германия, Италия, към самата Франция. Топосът Париж обаче е като че все над или отвъд тях - единствен и неповторим в качеството си на особен символ и знак. Естествено, че той обема някои възможни отношения към самата Франция и нейната култура, език и традиции. Но не винаги се свежда или може да бъде тъждествен изцяло с тях. С него се визира понякога реалният град, възпроизвеждат се грижливо негови улици, гледки, квартали. И все пак, дори тогава (особено видно е това върху платната на някои български художници) самият този град неизменно е още символично обозначение за друго и много по-изкусително пространство: това на самата европейска модерност, към която се е устремил българският дух.

 

Този град, убиец и баща...

Наистина има силен творчески заряд в самата намерена и отстоявана гледна точка към най-силно привличащия българското въображение град: той може да унищожава, но и да сътворява едновременно пориви и мечти. Затова е още убиец и баща, както гласи най-ярката формула за него, запечатана в новата българска култура.

Вярно е, че знаменитият стих на Николай Лилиев изковава тази формула в самите първи десетилетия на ХХ век. Но в определена степен тя остава характерна почти за цялото столетие по-нататък. Нещо повече - можем да доловим странните й социално-психологически отгласи даже в някои думи или въпроси за това какво е българската културна идентичност, задавани чак днес, и то успоредно със започващите преговори за присъединяване към мечтаната Европейска общност.

Моите спомени, птици в нощта, скитат бездомни, скитат унесени... От този пък - също прекрасен - образ се ражда заглавието на целия цикъл (“Птици в нощта", 1919г.), с който най-силно остава да присъства в българската поезия все същият град, убиец и баща. Тогава, когато и миналото е мечта, както казва още поетът, прозвучават неговите характерни звуково-интонационни асоциации с определена традиция на френския символизъм. В същото време обаче в смислово-философски план Николай Лилиев ни препраща към по-различна и вече постсимволична позиция, чийто дух се задава с името и творчеството на Маларме.

Тези спомени и птици в нощта, които по същество бележат съвършено нова за времето си българска художествена чувствителност, най-органично се разполагат в съответния им общоевропейски поетичен контекст; така привечерният здрач на Сена или тишината на Ньойи, които още ни докосват, са също от особен порядък. В тях душата на поета разпознава най-напред собствените си реалности и чак след това - съществуващите може би в чуждия град и страна, дали физическа рамка на нейните състояния.

По подобен начин се ражда и поетичната игра с мотива на Маларме за ужаса да бъдеш девствен. При това, когато Лилиев го избира, той далеч още няма мястото, което днес заема в историята на френските модерни търсения. J’aime l’horreur d’etre vierge... Оригиналният френски стих се появява най-напред като дословно мото, с подписа на Stephane Mallarme отдолу. Вече на български език обаче същият стих се превръща във вариации и ключов рефрен за цялото Лилиевско стихотворение: утехата да бъдеш сам/ и ужасът да бъдеш девствен; и после отново: за несъбудената плът, пленена в прокълнатий път/ на ужаса да бъдеш девствен… 

Вълнуваща е тази духовна среща, от която тръгва преплитането на мотиви - собствени, но и пораждащи се от асоциациите за онзи град и неговия по-различен културен цикъл. Стиховете, които се раждат, отекват завинаги и със специфична сила в българското поетично пространство. И за мене самият ключов мотив за ужаса да бъдеш девствен остава дълбоко свързан с образа на града, убиец и баща (от другото стихотворение)...

Как само този Лилиевски Париж, вдъхновител и разрушител едновременно на нашите пориви и надежди, се врязва в българското съзание! Нека ми бъде позволена сега съвсем нетрадиционна негова интерпретация, както и на самото му отношение (хипотетично навярно за мнозина) към мотива, зает от Маларме. Ще отида при това в някаква степен отвъд конкретния художествен свят на поета, за да го видя като своеобразен обобщаващ културен символ. Но и като знак за по-дълготрайни български културни нагласи. Да чуем все пак изцяло въпросните строфи...

ПАРИЖ, Париж, убиец и баща
на моите надежди тиховейни,
към твоите отровени басейни
протягам нецелунати уста... 

Ти виждаш сам коварните бодли
на мъката, стихийна и сторъка,
и в тоя миг на пламенна разлъка
безумната ми жажда утоли!

Наистина жаждата, която измъчва поета, е насочена към града, който най-силно я събужда, но може и единствен да я утоли. Дали обаче тя не извира още от някакава по-дълбока негова (но и колективна) потребност? Дали не тръгва по малко и от онези постоянни пречки и исторически изпитания, в които се блъска нашата, често пречупвана воля за облик и европейско културно себеосъществяване, за които говорихме в предишната глава?

Несъмнено Лилиев е между българските творци, усетили най-изповедно и драматично този своеобразен културен кръст. Затова и Париж, който поетът зове в своите спомени и напрегнато настояще, е чувстван като баща, но и убиец на неговите мечти. Градът-символ привлича, съблазнява (включително със своите поетични и художествени светове) и плаши едновременно. Той може да досъздава, но и да заличава напълно нечия културна самоличност. Именно това поетът е почувствал най-добре. И знае, че във всички случаи засегнати при допира с него са понякога самите основи на нашата творческа мощ...

Оттук започва и ужасът да бъдеш девствен, т.е. да се окажеш негоден да създаваш (или раждаш) своите собствени (духовни) деца. Протегнатите нецелунати уста в цитираните строфи имат несъмено отношение към несъбудената плът, пленена в прокълнатий път, за които се говори в другото стихотворение с мотива, зает от Маларме. А стихът ужасът да бъдеш девствен може, според мен, да бъде отнесен към евентуалната недостигната или несъстояла се модерност и собствено културно лице, било на твореца, било на нацията като цяло.

Самият начален стих (Не зная, тоя път извежда/ ли от миражите навън...) ми изглежда също аргумент за подобен прочит. Индивидуалните и колективни проекции на изразеното настроение непрекъсато се взаимопроникват. Срещаме всичко това отново като своеобразна перифраза и извън този цикъл. Ето например: “Градът”: из тоя друм съмненията бродят; или: из тоя друм ти губиш светла памет, из тоя друм не тръгвай, беден син!... Идва предупредителното съжаление: Аз не послушах сърдечни моления, тръгнах из чужди земи...

Не е ли симптоматично обаче, че под първата публикация на горните строфи, стои пак уточнението: Париж, 1911г. Можем да почувстваме как с всички подобни настроения, родени из чужди земи, се задава не друго, а пак ужасът да бъдеш девствен... Затова шумящият свят и градът, който за Лилиев най-ярко го въплъщава, налагат неизменно все същото двойствено чувство: на копнеж, но и боязън пред чуждия културен друм и загубваната собствена и светла памет по него...

Иска ми се сега да се върна само за миг още и към споменатата тишина на Ньойи. Защото тя остава такава само в този Лилиевски стих - съвсем скоро след него от същото парижко предградие до ушите на всички български поколения ще достига само друг митологичен звук - на скърцащото и гневно счупено после перо, с което (според легендата) Александър Стамболийски поставя своя подпис под Ньойския договор...

А колкото до звучащата музика на Лилиевските строфи, тя като че привидно ни отпраща най-напред към уроците на Верлен, когото поетът също превежда; тези уроци имат свои характерни интонационни, но и подчертано асоциативни следи (както ще видим) в българското поетическо въображение. В смислово-философски план обаче Лилиевската езикова мелодия разкрива далеч по-модерно светоусещане и нови хоризонти пред българското художествено съзнание. Стана вече дума за това и за сянката на Маларме, която ги въплъщава също по особен начин. Затова и самият мотив за ужаса да бъдеш девствен, който звучи толкова акцентирано и съвсем дословно на български език, се оказва вече вплетен в по-различна и оригинална поетична изповед.

В този смисъл ме изкушават думите (включително за мелодията на Лилиевския изказ) на личност всред най-верните му и дългогодишни приятели, за когото парижката и френска тема носи навярно най-трайно призвание у нас. Ясно е, че имам предвид Константин Константинов и по-точно - неговото писмо по случай шестдесет и петия рожден ден на поета. То е прочетено само на домашноприятелско събиране (годината е 1950!), но остава все пак и за поколенията. И в него, изказвайки оценката си за поета, Константинов го уверява как стиховете му ще намерят някои от най-възторжените си читатели в 2000г! (Защо тогава да се учудваме, че определена българска социално-психологическа нагласа, свързана с копнежа по града-убиец и баща, може да се възпроизвежда чак до днес?)

“Бяхме млади, бяхме припрени и категорични, макар и винаги искрени, съзрявахме бавно, люшкахме се от наши и чужди ветрове...” - се казва в това четено на глас писмо. И се напомня, че дори за приятелите на поета е било потребно време, за да почувстват цялата му голяма култура и проникне неуловимият дъх на неговата нова поезия дълбоко в тях самите... 

Споменавам обаче сега това есе-писмо и заради още една ключова дума в него: “климатът” (кавичките са на самия писател), който те двамата носят около себе си. Усещането за общност, подчертава Константинов, идва не с някакаво неуместно негово приравняване с поета; това чувство има своите основания даже не толкова в общото им детинство или младост; право за него дава най-вече днешната им възраст и климатът, който носят...

Именно този общ техен климат (без специално и надълго сега да го разшифроваме) включва за мене, наред с трепетното им отношение към Париж, и това - към ценностите на определена българска културна традиция и нейните усилия (нищо, че в този момент те са официално отречени, загърбени или изглеждат забравени) през годините да се чувствува (и по същество да бъде) приобщена към общоевропейски, включително парижки ритъм на творчество и нови търсения.

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум