Разголване
Младата полицайка с мъжката походка
и с дългата жълта плитка -
онази,
дето виждах през прозореца
да регулира пътното движение,
днес седна до мен в кафенето.
Миришеше на мъж и на сладкиши
и не вярваше в своята женственост.
Явно никого не чакаше,
нито я чакаше някой.
Очите й упорито отбягваха
целуващата се в ъгъла двойка,
а устните й бяха без червило.
Голите устни на младата полицайка
с мъжка походка и жълта плитка -
онази,
дето виждах през прозореца
да регулира пътното движение,
а сега седеше в кафенето,
(не)гледайки целуващите се в ъгъла -
леко се отвориха.
Бягства
...всеки път, когато бягаше от
вкъщи
се срамуваше не от
бягството,
а от
връщането...
Таралежите му винаги умираха внезапно
и затова тетрадките му
все бяха пълни с кръв и бодли.
Когато роди
първото си стихотворение
беше прерязал вените си
и пребиваваше в други пространства.
В чантата му
винаги имаше по няколко камъка -
за заземяване.
Данните,
които знаеше
за себе си,
бяха рехави като гребен
с начупени зъбци.
Един ден настъпи лястовиче яйце
и после отряза крака си.
И понеже където един,
там и без него,
успя изцяло
да застопори тялото си,
за да има от какво и от къде
да избяга.
Налагаше се
да се снабди
с бодли.
Счупен прозорец
(не отворен)
на последен етаж,
а отдолу тяло
неразпознаваемо.
А той си подсвиркваше ухилен,
понеже
беше открил таралежите си.
Японска кукла
Пръсна се на малки парчета,
а помежду им -
порцеланов прах.
Един къс -
по-голям от останалите -
се усмихваше с устните на куклата,
но главата й беше другаде.
Когато се опита да изчисти,
се поряза на част от тялото й
и от раната изтече сърцето му.
То тупна на пода,
подскочи объркано
и се намести до самотната усмивка:
беше й обещал, че ще прекарат живота
си заедно.
На следващия ден камбаните биха за
умряло -
два пъти...
Свещ в окото
Пламъчето отразено в очите,
зениците - светещи вертикали,
като на змията - онази, сещаш ли се,
когато почна голямото почване
(единият обработвал почвата,
другият свършил в нея).
Не защото ми пречи тъмното,
не защото ми трябва увереност,
а за да видя сянката на пръстите си
точно преди да размачкат фитила,
точно преди да помръкне ретината ми,
приближаващи се
отгоре.
Напредък
Най-наужким
беше
успешното
изсъхване
на онова гигантско пране
с форма на елипса
(леко сплескана при полюсите)
след онзи път.
После -
помилването на
вещицата,
която си живееше
в кладата -
за всеки случай.
Накрая -
надзърването
отвъд.
Студътт
изгни
и яловите дръвчета най-после цъфнаха.
Избуяване
Първият път -
като никой път.
Първият път -
като никой друг,
като на никой друг
и на нищо друго...
Разкъсва се ципата между
преди и после,
между никога досега...
и след това...
различието се умножава
в конкретно различно,
яйцето се пропуква
изотвътре,
дървото проглежда
с листа,
някой каза нещо...
Някога.
