Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йозеф Мюлбергер

Венценосецът

Краят изненада полковника в Росток. Пред очите му се случваше онова, което никога не би и помислил, че е възможно. Руснаците бяха обкръжили града от три страни.

Полковникът беше минал през Франция, Италия, Русия, Балканите - къде само не беше стъпвал кракът на полковника! Ето защо сега не можеше да повярва, че вече не е полковник и че от всички огромни пространства, които той победоносно завладяваше, сега му бе останала само тази скапана казарма, от която можеше да потегли само за оня свят или в плен. Бе настъпил решителният час. Първата му мисъл бе: само не в плен. Той натъпка джобовете на брича си с армейски часовници, а джобовете на шинела - с патрони, метна автомата през рамо и тръгна. Пробиваше си път напред. Докато захвърли нейде по пътя автомата заедно с всички патрони. Останаха му само часовниците. И полковнишката униформа. Някога той се гордееше с нея, защото стъпка по стъпка бе изминал дългия път от нисшите подофицерски чинове до висшето офицерство. А сега се налагаше час по-скоро да се оттърве и от униформата си.

Пред Бухолц полковникът се добра до една селска къща, свряна в края на ничията земя, и се опита да размени униформата си срещу кат цивилни дрехи. Домакинът обаче се оказа непреклонен. Селянинът сви рамене и рече: “Цивилните дрехи сега са кът, а една униформа аз и на къра не бих облякъл.” Полковникът постави един армейски часовник на масата. Селянинът го погледна и каза: “Краден, разбира се. Но за едно палто стига.” За панталона се наложи полковникът да хвърли на масата втори часовник, след което селянинът великодушно обеща да се погрижи за изчезването на униформата. Няма що: вече никой не изпитваше респект пред униформата. Така да бъде. И това няма да трае вечно. Сега оставаше само да се добере някакси до вкъщи. Той живееше в едно малко южно градче. А тук бе далечният север.

Полковникът се опита да преспи при селянина, но той не искаше и да чуе за това - било опасно.

Като започна да се стъмва, полковникът се вмъкна в селското гробище, поогледа се, пристъпи към един пресен гроб, взе от него един свеж венец и се скри в гората. Легна си да спи. Нощта беше студена и полковникът се покри с надгробния венец от борови клонки. Добре, че бе взел венеца. На другия ден срещна по обяд първите англичани. Те изобщо не обърнаха внимание на човека с венеца, който вероятно отиваше на погребение в съседното село.

Така изминаха няколко дни. Полковникът непрекъснато пътуваше към някакво погребение с надгробен венец на ръце. От дългото ходене по мъките венецът съвсем издрипавя и той го смени в някакво попътно гробище с друг - по-лек и сплетен само от хартиени цветя. Но още на другия ден заваля. Книжният венец се скапа и се наложи полковникът да си набави нов.

Започна да се скапва и полковникът. Дългият път, сънят под открито небе, оскъдната храна, която му подхвърляха тук-таме срещу някой и друг часовник... Един селянин прибра предложения часовник, без да даде нищичко на полковника, заплашвайки го, че в противен случай ще го издаде на англичаните. Слава Богу, надгробни венци имаше бол - страната гъмжеше от пресни гробове.

Веднъж като влезе в едно гробище, за да смени стария венец с нов, попадна на някакво погребение. Полковникът не можеше да се измъкне току-така - положи венеца на гроба и взе участие в траурната церемония. След това на помена за пръв път се наяде до насита.

Друг път се натъкна на една американска военна кола. Колата спря до него и шофьорът го заприказва: “Хелоу! Още ли не си пристигнал?” “Къде?” - запита полковникът. “Там, закъдето си понесъл венеца.” “Как така?” “Видях те преди цели четири дни.” “Мен? Ама разбира се - нали влаковете не пътуват още.” “Ти отново си тръгнал на погребение. Тъжно.” “Тоест как?” “Преди четири дни носеше друг венец.” “Ще пристигна скоро - отсреща вече се вижда селото.” “Well. Дай ми един часовник.” “Часовник?” - попита полковникът като редник, който се прави на чукнат. “Да, часовник. От онези, които разменяш срещу храна.” Наложи се полковникът да се лиши от още един часовник. При което си помисли: те ни победиха и искат да ни култивират, а нямат дори прилични часовници. Той сам се убеди, че американците ламтят за часовници като дяволът за грешни души. Американецът се зарадва на часовника като дете, сложи го веднага на ръката си, извика едно “Окей!” и покани полковника да се качи в колата. Попътуваха някое и друго време, след което полковникът слезе, взе венеца си и продължи пеша. Беше се придвижил вече дълбоко на юг. Това беше добре, но сега и джобовете на панталоните му бяха празни като тези на палтото. Няма що: провървя му с американците. Чувство за хумор да имаш! - помисли си той. Но от него у полковника вече и помен не остана.

Продължи да върви все така от гробище на гробище с венец, преметнат я на дясното, я на лявото рамо. Венецът ставаше все по-тежък, стомахът - все по-лек, краката - все по-уморени. И изобщо колкото по се приближаваше дґ дома си, толкова по-мизерно ставаше всичко. От Балтийско море чак до подножието на Алпите - цяла Германия прекоси полковникът с надгробен венец на ръце. Все от гробище на гробище, от един пресен гроб на друг - като че ли в Германия има само гробища и гробове. Човек, тръгнал така да се прави на маймуна, не е никакъв полковник - дори една дрипава нашивка не красеше раменете му. Никой и нищо не беше вече полковникът - само жалък носач на надгробни венци. Като че ли се беше сраснал с венеца. Без венеца полковникът вече не можеше да си представи себе си, нямаше как и да го захвърли, защото междувременно бе наближил градчето си и някой можеше да го познае. Така с този проклет венец, без който сега едва ли би бил на свобода, полковникът пристигна у дома си.

Жена му цялата пребледня като видя мъжа си - при това нарамил надгробен венец. “Една година!” - промълви тя. Да, една година не бяха се виждали. Една година, равна на цели пет - толкова състарена изглеждаше жена му в очите на полковника. Тя така и не съумя да се превърне в истинска офицерска съпруга - фелдфебелска жена си остана. Но не това беше важното - важно беше, че мъжът й стана офицер. Сега обаче тя не беше и фелдфебелска жена - мъжът й беше прост войник, а днес войникът не струва пукната пара.

“Не искаш ли първо да хапнеш нещо?”

“Какво значи първо? - сърдито запита полковникът. - Разбира се, че съм гладен. Какъв път изминах само!”

“Естествено. След това ще занесем венеца на гробището. Радвам се, че знаеш какво се случи, че не трябва аз да ти го казвам.” Тя закри лице със сухите си длани и зарида. “Аз наистина нямам вина. Тъкмо бях излязла да търся храна. Хорст играеше на двора, когато самолетите налетяха в бръснещ полет. Беше трети май, малко преди петия му рожден ден. Почина на място.”

“Свини! - извика полковникът, като че ли бе фелдфебел, изправил се насред плаца. - Само малко преди края! Каква подлост - да стреляш по цивилни! По деца! Гангстери!”

Полковникът стана и взе венеца.

“Още не си ял.”

“Вече не ми се яде.”

Излязоха. Венеца, който полковникът пренесе от Балтийско море до Алпите през цяла Германия, положи сега на гроба на детето си. Измъчен и изтерзан, похабен като венеца, полковникът поседя унило няколко минути до детското гробче. Искаше да застане изпънат по войнишки, но това се оказа невъзможно - след многодневния поход през страната полковникът бе останал съвсем без сили.

Жена му се наведе и пръстите й започнаха да оправят - доколкото това беше възможно - измачканите хартиени цветя. После двамата положиха отново венеца в средата на гроба, но малко след това жената го избута встрани. Под отместения венец цъфтяха виолетки, които надничаха от тесния гроб като сини детски очички. Те искаха да видят слънцето и не биваше да бъдат засланяни от похабените хартиени цветя на надгробния венец.

Превод от немски Димитър Бочев

Българската литература

© 2000 Литературен форум