СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Красимира Зафирова

Кълвач в писмо

Смятах да напиша нещо съвсем различно, нещо с много въпроси от рода на: “Как може да се търси отговор на задача, която никой не е решавал?”. В последните десет години на практика, де факто, де юре и де да знам защо литературна критика липсваше и когато попаднах на впечатляващото заглавие “Българската литература на 90-те” – изпаднах в предварително преклонение пред онези, които наведнъж (ако, разбира се, не са работили “тайно и полека” през цялото време) са обозрели десетгодишната литературна продукция, осмислили са я и са я оценили по съвест и според способностите си. Четях чинно изложенията на участващите във форума и тъкмо щях да стигна до някакъв извод, когато на туята, срещу която извършвах херкулесовия си труд, си появи един кълвач и обърка всичко. Така че, нека се има предвид, стихотворението, с което откликвам на поканата ви за мнения по темата, е обърнато с главата надолу не за друго, а за да бъде очи в очи с кълвача.

Извън контекста или вътре в незабелязания текст

Син кълвач се появи
насред обзора на литературата
и всичко се обърна да го види,
даже някакъв висок, като самата столица,
поет повдигна очилата си на бюста –
паметник от сив гранит и тръгна на ръце
сред жълтите листа подобно
разсъбличаща се птица. Есента е
прекалена, прелестна и с мекия си диалект
оформя профила на чистата провинция
(с мустаци и каскет, и сводесто чело,
което Лермонтов с кавказка вечер
би сравнил с нетрепващата си ръка),
където за Европа има специално
оградено място с езерце
и прясно мляко за закуска.
Синият кълвач се появи в самия край
на разводнено от несбъдване десетилетие
и както беше периферен за усмихващите се
в съня си ларви, нежно ги погълна,
без да се събужда. Когато отлетя
(смутително, скандално!) в посока неизвестна,
въздухът запази за минута малък процеп,
колкото да видя как на туята й става леко
и чертите й са същите като на Сара
във Египет.