Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Авонеди

Плажът

Вървеше бавно, не само защото не бързаше. Ритмичният плясък на вълните не беше накъсван от кресливи гласове. Хладният пясък не бе притискан от потни тела. Солената тъмнина не бе докосвана от любопитни очи. Всичката тая сякаш девствена пустота му носеше странно задоволство. Хрумна му, че е като успокоението на самоубиец, който в последните си мигове е научил, че пак е щял да умре, тъй като е неизлечимо болен. Съжали, но само за миг, че няма кого да възмути или възхити с остроумието си. При всяка стъпка пясъкът обгръщаше босите му крака и го теглеше надолу, някъде към студените си дълбини. Той се освобождаваше с превъзходството на по-силния, който не позволява да бъде притежаван. Неочаквана остра болка го накара да приклекне. Потърси счупената мида, порязала петата му. Измъкна от пясъка парче стъкло. Този остатък от вездесъщото човешко присъствие го ядоса много повече от болката. Запрати го по някаква лодка, щръкнала на плажа като бутафорен декор на морски пейзаж. Звукът от изтракването по дървената й коруба се смеси с изплашена въздишка. Заобиколи лодката и застана пред седнало на пясъка момиче, което го гледаше настръхнало като коте пред непозната опасност.

- Изобщо не ме интересуваш!

Обърна й гръб, за да си тръгне, но спря. Песъчинките се забиваха в разрязаното и увеличаваха болката. Започна да обува маратонките си, без да сяда. Една ръка се протегна към него. В малката й шепа белееше носна кърпа. Поколеба се, но я взе, без да поглежда към притежателката й. Тя му подаде почти пълна бутилка водка:

- Дезинфекцирай го.

Той не даде признаци, че е чул.

- Страх те е от болката...

В думите й прозвуча не въпрос, а странна тъга. Внезапно издърпа кърпата си, навлажни я с водка и я притисна към петата му. Той подскочи не толкова от паренето, колкото от изненада. Не успя дори да се отдръпне.

- Когато те е страх, чакаш друг да го направи - каза тя сякаш на себе си.

- Да не си превъртяла? - процеди през зъби, но не махна кърпата. - Зарязана за тая нощ или изобщо, ззакъсала за дрога или компания в напиването...

- Ако заключваш света само в собствения си опит, ще се превърнеш в доживотен затворник.

Искаше да си тръгне, но не разбра защо седна. Опря гръб на лодката под прикритието на иронията с присвити очи. Тя не промени позата си, не го погледна, но луната надникна само за миг, колкото да разкрие изчервяването по загорялото й лице. Наблюдаваше я не за да търси нещо хубаво, а да се забавлява.

- Толкова млада, а толкова мъдра...

- Толкова млад, а толкова отегчен! - върна подигравката без усилие, после неочаквано добави: - Нужно ли ти е да мразиш?

- А на теб нужно ли ти е да обичаш?

- Да.

- Какво чакаш тогава? Ето ти го целия свят, започвай!

- Това и правя - обичам пустия плаж, нощното море... А ти си тук, защото ги мразиш ли?

- Мразя, когато съм на пуст плаж, някой да ми говори.

- А в себе си има ли какво да чуеш?

- Защо не ме оставиш да опитам?

- Достави си сам това удоволствие! Аз първа бях тук и не съм те канила.

- Само дето чакаш някого да си споделиш обичта.

- Не и тебе!

- Няма да си тръгна, когато ти искаш, а когато аз искам!

Погледите им се кръстосаха в двубой с еднаква неотстъпчивост. Той взе бутилката, която стоеше между тях и отпи, без да отмести втренчения си поглед. Тя спокойно го изчака да я остави и заизлива останалото на пясъка, после спря и отпи глътка. Той се подсмихна, но момичето не забеляза - гледаше нагоре към просветлялото небе, неочаквано освободено от облаците. Момчето впи очи в далечината пред себе си, сякаш искаше да измъкне от нощния хоризонт невидимия раздел между море и небе. Обърна едва-едва глава към нея. Стори му се някак различна. Беще притворила очи, а луната посребряваше лицето и косата й. Изведнъж изпита желание да постави ръка върху това лице и да усети топлия дъх на устните й.

- Добре де, не ти ли се е искало да избягаш?

- Къде?

- Другаде, където и да е.

- Не искам да бягам, искам да тичам заедно с някого.

- Наивничка! Бягаш сам - издържаш по-дълго.

Тя замълча, после се изправи и за миг се измъкна от дънките и тениската си. Тръгна към морето, а дребното й грациозно тяло почти се сливаше с мрака. Стигна водата и продължи да върви, сякаш отиваше на среща, за която беше разчела съвсем точно времето. Вълните я обливаха цялата.

- Глупачка... - Престана да гледа към нея и затърси цигарите си, макар и да знаеше, че ги е свършил.

Когато погледна отново, не я забеляза веднага. Появи се за миг и не беше много далече от брега. Пак се скри във водата и тоя път като че се забави още повече. Той се намръщи - вероятно се досещаше, че я наблюдава и го предизвикваше. Реши повече изобщо да не я поглежда, но нещо го накара да се изправи. Направи няколко колебливи крачки, после се затича. Успя да събуе само маратонките си. Вълните запротягаха пръсти от пяна към изцапаната с кръв кърпа, проснала се между мократа ивица и сухия пясък.

Момичето лежеше съвсем неподвижно. Сред пустия плаж му се стори толкова безжизнена, че му се прииска да избяга обратно в морето. Опита се да й направи изкуствено дишане, но ръцете й не му се подчиняваха. На филмовия екран изглеждаше толкова лесно, но нямаше време да съпоставя повече. Отметна косата й и се наведе към устните й. Трябваше да успее, защото този начин беше по-близо до опита му. Устните й не бяха нито съвсем студени, нито толкова мъртви. Тя отвори очи и се опита да каже нещо, но се закашля. Той се отпусна на пясъка с разтуптяно сърце.

- Бях сигурна...

- Ти знаеш ли да плуваш?

- Ако знаех, много по-трудно щях да разбера ще дойдеш ли да ме спасяваш. Всички ние само се правим на непукисти, нали?

- Наистина си побъркана!

- Преди малко каза превъртяла.

- Превъртяла или побъркана, не искам да умираш... от студ.

Той стана и я наметна с пуловера си.


ВИЕ МОЖЕТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ!

Българската литература

© 2000 Литературен форум