Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Питерс

Добрата стара сатира

 

Красимир Обретенов. Сатири. Изд. "Златен лъв", Пловдив, 2000Като литературен похват сатирата се отнася с насмешка към обекта на своето посочване, тя е едно критично и нападателно осмиване, без истинската радост на веселието, надсмиване, в което я има и горчивината на болката. Именно в тази сериозност на сатиричния смях се крие и оздравителната сила на нейния малко тъжен хумор, защото в изобличаването, в показването, макар и с шеговита нагласа, винаги надава глас истината на едно осъждащо мнение.

Може би точно затова Красимир Обретенов е озаглавил стихосбирката си “Сатири” или по-точно е обобщил съдържащите се в нея стихотворения под общия знаменател на този стил на писане.

Има и нещо друго обаче в сатиричния подход към действителността. Поезията на Красимир Обретенов е една деликатна форма на противопоставяне чрез ирония, на моменти дори самоирония (“Балада за другаря Петров”), много по-лесна за възприемане и приятна за четене, освободена от излишния патос на една крайна заклеймяваща позиция, която по-скоро може да отегчи читателя, отколкото да го вдъхнови.

Трябва да признаем, че напоследък към поезията се подхожда с предубеждение, с известна доза недоверие, причинено може би от липсата на поетичност в творбите на някои съвременни автори. Като че ли, от една страна, хората се умориха да четат тежките римувани строфи на класиката, от друга обаче, стоят недоумяващи пред хаотичната поетична интуиция на модерното стихоплетство, чието самоцелно слово по-скоро обърква, отколкото впечатлява. Както един остроумен писател се бе изразил за тези вербални плиткодумци - един Господ и този, който е написал тези редове, знаят за какво става дума в тях. А след време остава само Господ, който може да ги разтълкува.

Красимир Обретенов остава вън от тази маниерност на писане. Неговите стихове са леки, някак закачливи и изобразителни. Както сам той казва, “по ноти свиря и няма музика. Напразно търся в солфежа истини... ей на, отучих се”. Затова стихосбирката му се чете много леко, на един дъх. Няма сложни и дълбоки безсмислици, стиховете са ясни и красноречиви, написани с наивистичната прямота на един честен поетичен език. Отделните стихотворения не се сливат в общото впечатление от прочетеното, всяко от тях си има свой сюжет и свое настроение, създава отчетлива и ясна картина, която лесно се запомня. Това е една съдържателна поезия, в която мисълта не просто витае, а присъства в ясно въплътени представи и образи. И ако трябва да се посочи това, чрез което се разпознават произведенията на даден творец (така както бялото и светлото са типични за филмите на Никита Михалков или многоцветието в зимите на Златю Бояджиев, които няма как да бъдат сбъркани с картините на някой друг художник), така отличителният белег на стиховете на Красимир Обретенов е тяхната пъстрота и образност.

Той сякаш се шегува със сериозните теми или пък се отнася сериозно с на пръв поглед маловажни неща, но точно в това е прозрението на твореца - да открива значимото и в най-незначителното, да вижда красотата дори там, където тя е болна и изродена. И ако поезията е много по-близо до душата от всяко друго писано слово, защото тя е вид откровение, то в стиховете на Красимир Обретенов звучи гласът на един човек, който знае, че в пламъка на само една свещ може да гори много повече светлина, отколкото в стоте свещи на електрическата крушка. Нека със стиховете на Красимир Обретенов прогледнем за тази светлина, която поезията носи, и озарени от пламъка на тази Диогенова жажда, да потърсим човека в себе си.

Българската литература

© 2000 Литературен форум