Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Гочев

Един разказ за Роман Томов

Роман Томов. Събрани съчинения. Втори том. Студии и статии. ИК “Прозорец”Струва ми се, че представянето на един автор би спечелило, ако наред с разглеждането на текстовете му бъдат споделени и впечатления от неговата личност. В много случаи това не е възможно, и тогава историците на словесността се заемат с изследване на изворите за живота на автора, ако те са налични. Но когато става дума за някой, който доскоро е бил между нас, тези исторически справки не се налагат - тогава възможността да говорим за него като за човек, с когото сме се виждали, ни е дадена и трябва да бъде използвана. Ето защо аз ще разкажа накратко за срещите си с Роман Томов и едва след това ще си позволя да говоря и за неговите текстове.

Нашето познанство беше свързано с интереса на Роман към античността, който – както знаем – повлия решително и на професионалния му път. През 1997 г. той започна да изучава класическа филология като редовен студент, а преди това вече беше завършил следването си в специалност история към Историческия факултет на Университета. Общуването ни, макар и редовно, се ограничаваше с работата върху гръцките текстове - при това положение не е лесно да се придобият богати впечатления за личността на другия, но е възможно да бъдат забелязани неща, свързани с отношението му към работата и с характерните таланти, които имат голямо значение за избора на специалността и за развитието на професионалното поведение. Подходът на Роман към интерпретацията на текстовете беше достатъчно оригинален – и това се виждаше дори в условията на една традиционна и еднообразна работа, чиято цел най-напред е разширяване на основните езикови знания и придобиването на опитност в превода, и чак след това привикване към изискванията на културно-историческия коментар. У Роман се забелязваше едно любопитно и наистина необичайно за тази среда пренебрежение към формалните правила за превод от античен текст. Това не би било чудно, ако тази дейност му се струваше безинтересна: но в действителност той се увличаше от превода и дори от подробности, отнасящи се до етимологията и смисловите отсенки, предавани с лексически или синтактични средства. Затова свидетелстват и някои от работите, публикувани в този том – “Борбата на Сократ със сенките” (с. 266-270), “Етимология на божеските имена” (с. 319-330). Той гледаше на текста като на материал за разнообразни интерпретации; и с това не би изненадал никого, ако ги търсеше само на стилистично или културно-историческо равнище. Но особеното впечатление, което неговите преводи правеха, се дължеше на предположението му, че алтернативните тълкувания на един текст са възможни на всяко равнище; че един гръцки израз може да се превежда по различни начини така, че буквалният му смисъл да е различен; и че всеки от тези различни преводи заслужава дискусия. На тези семинари се случваше слушателите да кажат, че даден превод е просто невъзможен, а Роман възкликваше: “А защо не и така?” и тогава се налагаше да се води разговор за самите принципи на превода от друг език и за степента, в която той може да бъде достоверен. Тези разговори бяха твърде интересни и аз съм длъжен да кажа, че неговото присъствие допринасяше за раздвижването на иначе еднообразната рутинна работа върху текстовете – защото неортодоксалният му подход и решителността да защитава хипотези, които на мнозина изглеждат незащитими, водеше до обсъждане на най-важни въпроси за методите и целта на коя да е хуманитарна наука. Условие за този принос беше и неговата възраст, и това, че вече беше изминал един цялостен образователен път. Този опит го правеше приятен събеседник и го отличаваше от по-младите му колеги, но същевременно го отклоняваше от малките проблеми на текста, чието изясняване предполага техническа работа, която обикновено е еднообразна и твърде продължителна. С минаването на годините тя все повече дотежава и започва да се усеща като препятствие за духовното развитие – защото за по-възрастния човек е естествено да се интересува повече от общото, както то се вижда в собственото му ежедневие, отколкото от, примерно, абстракциите на дадена езикова система, чието овладяване при това е само инструмент за опознаването на една чужда и бедна действителност – бедна, доколкото нямаме непосредствен опит за нея.

Така че някои от нещата, които се смятат за задължителни при усвояването на тази специалност, тежаха на Роман и той направо ги игнорираше: но пък беше способен да предложи умело изработени текстове, съдържащи оригинални предположения относно причините за оформянето на определена културна ситуация. Такава е малката разработка “Омир и Хезиод: атинската пайдейя V в. пр. Хр. (Един акцент)”. Струва ми се, че тя представя добре неговия стил и изобщо възгледа му за задачата на историческото изследване. Според него историческите събития са културно или – както може би сам той би казал – духовно обусловени. Задачата на историка е да долавя и да посочва тези мъчно забележими идеални причини за дадено събитие или процес: и когато забележи зависимостта между “духовността” на епохата и “видимите промени” той би трябвало да потърси всички необходими аргументи в полза на своята хипотеза и така да изтъкне – чрез отделни примери – един вид историческа причинност, на който в нашето хуманитарно образование не е било обръщано достатъчно внимание.

Такива бяха впечатленията ми за интересите на Роман и за начина, по който той подхождаше към изясняването на текстовете и на историческия материал, с който му се случваше да работи. Сега вече ще си позволя да говоря и за работите, поместени в тази книга. Струва ми се, че е най-правилно да обърна внимание на определени теми, които се срещат достатъчно често и свидетелстват за тревогите, които са го съпътствали през живота му и може би са имали отношение към нещастието, което му се случи и от което – боя се – никой човек не е сигурно защитен.

Един въпрос, върху който той рядко пише направо (изключение прави краткото есе “Духът и смъртта”, с. 383-389), но който със сигурност влияе върху избора на темите му, е нуждата от “оправдание на тукашното”. Нашият език, традицията на хуманитарното ни образование, а също и уседналостта (чиито причини са били политически, икономически, но и други) свързват интелектуалната ни продукция с една сравнително малка и слабо влиятелна култура. В това не би имало нищо тревожно, ако поколението, към което принадлежим, не беше възпитано в среда, където официалното слово беше дискредитирано, семейството не се ценеше, а общественият живот беше твърде опростен и не предлагаше особени възможности за развитие чрез контакти с представители на различни съсловия. В такава обстановка младият човек не намира опора в общността: вместо това той развива някаква собствена, индивидуалистична идеология, чрез която отрежда универсално значение на личното си съществуване. Така той получава усещане за “избраност” и за нещо като метафизично гарантирана мисия, независимо дали тя ще се проявява в художествени и интелектуални послания или по друг начин. Ако случаят или талантът му го насочат към някакъв вид културна дейност, той непременно ще се натъкне на трудността да съгласува вярата в тази “избраност” с ниския престиж на родната си култура. Ние знаем, че има различни начини за решаване на това противоречие. Някои хора се освобождават от ограниченията на “местното” буквално – те просто се “преместват” и така съвсем практично преодоляват неудовлетворителната си обвързаност с него. Това буквално решение на проблема много често е мотивирано и от една твърде скована представа за “тукашното”. Ако ние го свързваме само с един език, с определен общ жизнен стандарт или пък политически режим, то наистина обстановката, в която се намираме, ще ни изглежда твърде бедна, а и трудно изменима - и тогава ще е естествено да пристъпим към преодоляването й като просто я напуснем. От друга страна, съществуват и идеални начини да се справим с този проблем. Сред тях най-разпространено е компенсаторното преувеличаване на достойнствата на “тукашното”, чиято характерна проява е национализмът. Той е свидетелство за същата неспособност да се обмисли опростената идея за култура, която сме заварили, но издава дори по-голямо нежелание за вътрешно развитие. Неговата хипотеза обикновено изглежда така: нашата култура само на пръв поглед не е сравнима с други - в действителност тя притежава огромна скрита потенция, а причините за тази скритост са различни: серия от нещастни случайности, или външна злонамереност (и умишлено подценяване) в съюз с предателство отвътре, или изпитание, наложено от отвъдна сила, или пък несъответствие на качествата й с действащите критерии за оценка. Разбира се, съществува и едно друго, по-интелектуално решение, което се опира на допускането, че културата не е някаква субстанция, а отношение, възникващо при общуване: значи, че ние сме носители на една култура спрямо нашия съсед и на друга спрямо някой, който изглежда по-далечен. И още, че благодарение на нашите убеждения или таланти ние можем да сме по-близки с онзи, който представя отдалеченото. Всичко това ни уверява, че този проблем, подобно на всеки друг, поставя човека пред избор, а осъщественият избор съдържа възможност за развитие.

Роман Томов в ГърцияСамият Роман – като изследовател – избра заниманията с античната (и то тракийска) религиозност и нейното влияние върху византийското християнство: това вече беше знак, че той вижда в себе си представител на европейския Изток, който се отличава от Запада чрез специфичното си отношение към отвъдното. Наистина, заниманията му с орфизма и с историята на православието изглеждат мотивирани от убеждението, че ние – днешните българи – сме причастни към една мощна и жива културна традиция, чиято религиозност има подчертано мистичен характер. От друга страна, неговите текстове и особено монографията “Императорите орфици” са насочени към обосновка на твърдението, че античните траки (с които ние сякаш генетично сме свързани) имат изключителен принос в оформянето на тази религиозност. Няма съмнение, че тази постановка - която възстановявам просто като читател на Роман Томов и за чието опростено излагане отговорността е изцяло моя – поражда достатъчно сериозни възражения. Сега аз няма да ги обсъждам: това, което искам да посоча, е начинът, по който Роман решаваше въпроса за ограничеността на “тукашното”. Той се стремеше да го включи в една традиция, чието универсално значение не се оспорва, и правеше това както като културолог – защото приемаше, че нашата култура има значение, доколкото сме религиозни или повлияни от един вид религиозност, – така и като историк, защото се стремеше да покаже какво е нейното участие в оформянето на тази религиозност и как то се е осъществило.

И така, проблемът за ограниченото влияние на българската или балканската култура, с която ние като хора на словото не можем да не бъдем свързвани, ми изглежда важен мотив в замислянето на много от неговите текстове, включително и на книгата му. Наред с това в тях се вижда обзетост и от други, още по-дълбоки тревоги. Най-устойчивата от тях - както свидетелстват и част от поетичните му произведения – е била породена от въпроса за крайността на човешкия живот. В тази посока той написа повече, или – нека го кажа по друг начин – повечето от текстовете му, независимо от материала и жанра си, най-сетне се обръщаха към темата за смъртта. Историческите му разработки се занимаваха най-често с ритуалите около погребването и с вярванията за отвъдното (“Превръщането на царя в бог според хетския ритуал трупоизгаряне”, с. 237-245; “Блестящият Нис”, с. 283-304; “Обезсмъртяването в древна Тракия”, с. 304-312). Платон го интересуваше преди всичко като автор на “Федон” (“Техника на властта”, с. 341-346, “Платон и Византия”, с. 346-352), а единственият античен държавник, за когото написа отделно есе, беше Марк Антоний. Литературно-критическите му статии за българската поезия изтъкваха онези места, където се говореше за смърт и самоубийство (“Орбити”, с. 359-373, “Печален странник”, с. 373). Това безпокойство беше другият – или по-скоро първият – голям мотив за решението му да пише книга по проблемите на орфизма. Това усилено проблематизиране на смъртността също може да бъде видяно като опит за оправдание – бихме могли да го наречем “оправдание на съществуването”. И така, ако повярваме, че нашето съществуване е временно и мимолетно, какво ще правим с наложената ни – и възприета – увереност, че то има смисъл? Тук ще си позволя да повторя нещо, което казах с други думи и по-рано. За човек, зает в дейности, които го водят към многообразни и продуктивни контакти с другите, въпросът за смъртта звучи приглушено, образът й е блед, а заплахата – безсилна. Обратно, там, където няма усилено и сложно сътрудничество заради някаква обща цел, се явяват само лични проекти, но те са абстрактни и не намират подкрепа: подкрепата не е в “оценката”, а по-скоро в съдействието. Затова и въпросът за отношението на човека с отвъдното и вечното, значи със свръхчовешкото, стои с много по-голяма сила. Това са неща, които мнозина от нас дълго не можаха да научат. Разбира се, човешката страст към живеенето не може да се подхранва просто с прииждащи задачи: защото, ако не са поставени в един общ и надежден проект, те имат склонността да се уеднаквяват и да се превръщат в серия от еднообразни, неразличими ангажименти. Значи заетостта сама по себе си не създава смисъл – тя може да действа като вид наркотик, и, също като него, да създава страх от недостига си и нарастващ глад за “още заетост”. Това е така, защото обичайната заетост произвежда смисъл само доколкото е насочена към решаването на отделни задачи, но не може да създаде условия отделните задачи да се свържат в нещо цяло – значи в проект, който ще покрие целия живот, ще му придаде форма и така ще донесе покой. Тази сякаш императивна нужда от цялостен план за живеене се потвърждава и от неочевидното, но вярно положение, че и самото безсмъртие все още не осмисля съществуването ни. Смисълът е доловим само чрез представата за едно голямо – и окончателно – изпитание, което сме длъжни да преодолеем. Ето защо Роман, като мислещ и чувствителен човек не можеше да се задоволи със съзерцанието на една академична реконструкция на орфическата религия: това не е друго, освен усилие за символичното й възкресяване. Вместо това той се насочи към християнството, защото точно тази религия е способна да предложи смисъл, от какъвто се нуждае човек, който не се удовлетворява нито в самозабравата на ежедневието, нито в твърде аристократичния – заради своята интелектуалност – платонизиращ мистицизъм.

Но – както мнозина знаят – е крайно трудно да бъдеш християнин при всяко изпитание и докрай. От християнина се очаква да надмогне предизвикателството на смъртта в съгласие със своята вяра – защото тя гласи, че смъртта е победена веднъж завинаги – и оттам да насочи силите си към поддържане на добродетелен живот, тъй като това е единствената значима задача, която зависи преди всичко от него. Невъзможността да се надделее смъртта с човешки сили му изглежда естествена истина и затова той не мисли как точно “да я посрещне” или “изпревари”. Мисълта и планът за самоубийство биха могли да се задвижат от желанието да отречем надмощието на смъртта: ако я причиним, това показва, че я владеем. И също – бихме могли да я употребим за светски задачи (вж. цитираните стихове на Далчев, с. 370). Всичко това започва от една сякаш спортна решимост за съизмерване с нея: за желание да изпреварим предопределеното й идване и така да я изненадаме. По-нататък ние дори решаваме да се разпоредим с нея – щом я повикваме, за да изпълни нашата воля. Или пък, след като сме я изучавали дълго, джентълменски се споразумяваме за среща и дори я каним у дома си – в приятна обстановка (вж. т. I . “Стихотворения”, с. 37, 164).

Сега ще се обърна и към още нещо, което привличаше Роман и му помогна да бъде такъв, какъвто го виждаме в неговите текстове. Ако беше само поет или апологет на своята култура, или екзистенциално обезпокоен човек, който търси религия, той най-вероятно не би влязъл в академичните среди, или поне не би стигнал до изработването на монографията, която заема половината от обема на т. II и очевидно влиза в жанра на научното изследване. Като студент, а и по-късно, Роман беше имал възможност да оцени достойнството на това “да бъдеш осведомен”. Казвам това, защото заниманията с научна работа могат да имат всякакви мотиви, а техните разлики водят и до различен стил в тази работа и различна форма на нейния продукт. Някои от нас пристъпват към науката – да кажем, историческата – защото желаят да бъдат “първите откриватели”: да “извадят наяве” скритото – тъй като това е образът, който им дава достъп до идеята за истината. Други пък желаят да бъдат интелектуалци. На тях науката помага да се обърнат към умозримото – а общуването с него ни позволява да се установим в свят, който е разбираем, обозрим и чист. При това той има свойството да бъде не просто убежище от другия, но и да го притегля към себе си и значи – към доброто. И най-сетне, заниманията с наука позволяват на човек да се разположи в “осведомеността”. Това значи, че той ще разполага с натрупаното – с тези неизброими числа, факти, образи, от които е изтъкана всяка представа за история и изобщо за човешки свят, доколкото той е струпване на единични неща. Очарованието на осведомеността се дължи на сигурната ценност на единичното: защото то е неповторимо, веднъж случило се и непредставимо в общи понятия, значи и непостижимо за интелектуалеца, доколкото той предпочита да борави с общото. В този смисъл познавачът на историческия материал е подобен на поета – защото и двамата наблюдават индивидуалното, веднъж даденото, което напомня друго и все пак е отделно и различно от него. Но и се различават, защото поетът търси яркостта на образите, а познавачът се стреми към уреденото им съединяване, от което се образува цяло изображение – както е при мозайката.

Мисля си, че този интерес към съединяването на факти заради облицовката на огромното здание на историографията беше една възможност за Роман да намери проекта, който би осмислил дните му занапред. Това е причината, поради която бих опитал да видя по-скоро предимствата на дисертацията му, отколкото недостатъците й. Но кой знае? Може би ми изглежда така, защото мисля за тези неща едва сега. Истина е, че ако някой приема ролята на експерт, той не може да съди за един продукт само с оглед на доброто на човека, който го е произвел. Не мога да отрека, че дисертацията на Роман се стремеше към доказване на нещо, което надали е доказуемо. Как да разберем дали тези императори, които, съгласно изворите, са етнически траки, наистина са били адепти на орфизма и са повлияли върху развитието на християнското учение именно като орфици? Това ми изглежда почти толкова проблематично, колкото и допускането (обикновено негласно), че днешната българска култура в някакво отношение е наследница на тракийската. А как тя е наследница на гръцката, римската или византийската може да се каже, и много от казаното няма да се оспори. Аз не си мисля, че траките не са повлияли на своите съседи. Те несъмнено са им влияели: но голямата мъчнотия е да кажем как и колко, и кой е надеждният метод, който ще ни позволи да научим това. И не казвам, че не можем да знаем сигурни неща за тракийската култура – напротив, можем да знаем, и то много, но едно е да знаем какво е нещото, а съвсем друго – дали то става причина за друго и по какъв начин.

Всички тези проблеми, които затрудняваха Роман като учен и се проявиха в неговото изследване, биха отпаднали, ако той просто беше решил да произведе една историческа повест. Литературата също трябва да е убедителна, но нейната убедителност е художествена: а и човек не трябва непременно да е голям експерт, за да пише красиво за миналото. По-добре да не е: защото, дори ако е много надарен, осведомеността свръх определена мярка вероятно би го изкушавала като автор и така би го отвличала от чисто художествените задачи. Роман имаше несъмнен талант за литература: той постигна немалко като поет, а сигурно би успял и като прозаик. В начина, по който строеше историческите си хипотези, се усещаше характерната за писателя воля за постигане на сюжет. И все пак това, да делим вниманието си между различни жанрове, както изобщо да поддържаме различни културни роли, макар да ги обогатява поотделно и да е достойно за възхищение, съдържа риск да забравим за ограниченията, които всяка от тях ни налага. Ако някой е мислител, това не го прави непременно държавник; и не можем да очакваме литературни награди за научни съчинения, дори да знаем, че някъде това се е случвало: не можем да се надяваме и на обратното.

След всичко това бих искал (а и мисля, че съм задължен) да добавя следното. Ние не можем да разберем другия, преди да сме се потрудили за собственото си смирение. Не знаем, през какви изпитания е минал той. Можем да кажем, как би трябвало да се живее, но не знаем дали ние самите бихме успели по-добре. Не можем да направим нищо повече от това, да се молим за него.

Българската литература

© 2000 Литературен форум