СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Радослав Радев

Mежду мълчанието и родилните болки на думите

Поезията в новата стихосбирка на Божидар Богданов “Сънища и опашки” е едно разсичане на културните пластове. Това е поезия-археология - открива не забравените предмети, а скритите думи, чрез които времето тече обратно. Може би вече е дошло съдбовното време да спасяваме думите. Може би, както е тръгнал светът, вместо топлите ласки на живия език, ще имаме музей на думите, пред входа на който поетите ще имат незавидната съдба да късат билетчета.

За да спаси думите, Божидар Богданов започва от изначалното - от мълчанието, потапя се в тайнството на водите, където проговарянето би означавало смърт и предпочита да приема мъдростта на рибите, при които думите мълчат. Драмата на днешното човечество е в изхабяването на думите, шансът му е да лекува с мълчание. Подобно на Атлантида то трябва да потъне, но в себе си, в дълбоката си същност, за да върне отново смисъла на митовете, в които е родилната болка на думите. Съзнанието на поета пак е разсичано от мълнии, но резултатът от тях са “тинестите думи”, а прогнозата за утрешния ден е “умерено в клишета” (“Времето за поезия”).

В недалечното минало Пол Валери изказва болката си от западането на словотворчеството. За днешните хора “съвременните думи, всички низши поради неизбистреност абстракции, се приспособяват към една разпадаща се логика...” Божидар Богданов е уловил другата тенденция - съвременните думи се приспособяват към една разпадаща се сетивност и емоционалност - “ослепява устата ми / да бъде дума / гледаща навън”. Поетът ни внушава, по подобие на древните митове, че космосът не е външен на същността ни, че нашата същност е съхранен космос. Ние сме започнали да губим дарбата си да го изразяваме и ни се иска като деца да повтаряме думите:

“Черда от крави
Млечният път -
дим над реката
Топло мляко
с дъх на звезди.”

Подобни стихове биха звучали сантиментално, ако не са израз на дълго таен копнеж по единството на духа и материята. Така се ражда необичайната идилия на Божидар Богданов, която е осмисляне на миналото с изострените сетива на настоящето. Идилията му е хераклитовска - едно своеобразно оплакване на човека, една панихида за цивилизацията, която се превръща в пустиня и оставя в пясъка боговете си.

“Пустиня е там,
където има хора.
Сред пясъка са боговете.”

Идеята за протичане, за потапяне позволява човешкото съзнание да тръгне надолу във водата, която, подобно живо същество, слиза в бездната и се извисява нагоре: дадено й е да бъде и в ядрото, и в небесата. В този смисъл е плът и дух - може да бъде повествователната нишка на съзнанието и да свързва минало и бъдеще.

Във водата е вълшебното оплитане на реалност и видения, там културните пластове не умират в самота, а познават светлината на другите. Може би затова Божидар Богданов търси водата като мит, чрез който ще открие смисъла на забравата и на съхранението Трябва да се спасят “водните притчи”, за да не забравим извора си. За човечеството най-мил остава потъналият континент Атлантида, може би защото не е могло да го обсеби, както е направило с другите континенти. Водата съхранява виденията на “атлантите”, потънали в нея, тя е памет за изчезналите думи. Поетът връща удоволствието от притежание на памет - чрез нея се разорава съзнанието за нова сеитба. “Естественият разум на мъртвеца” е “проникнал във природата” и затова “земята помни”. 

“След оран е
Дими полето
Земята в черно
Прави панихида
И селският свещеник ръси
Ръси жито
За бог да расти”

Тези стихове са заклинание за добро, или поне на мен ми се иска да е така. Заклинателни са и думите: “Расте трева до пръсване на черепа”, сякаш поетът възражда българския магически обичай да се сее босилек в главата на змия, за да се върне чрез него паметта на разума.

Поезията на Божидар Богданов се ражда от метафорите на обратите - но те ще бъдат само блестящо остроумие, ако не са отгледани от болката. Сънищата му позволяват да обърне хронологията, думите и логиката - само при опашките времето отпред назад и отзад напред е едно и също. Поетът умее да поражда терзания в съзнанието ни, но умее да ни даде и лекота, след като сме излезли отчаяни от лабиринтите на смисъла. Макар да заявява, че “времето тече по Хераклит”, в поезията на Божидар Богданов има нещо от Демокрит - останало е нещо от насмешката; иначе за какво биха били опашките - тези наши спътници, за които забравяме, че могат да ни придвижват напред, и ги ползваме, за да изтриваме миналото си. Досега по габровски сме ги отрязвали, за да скъсаме нишката между топло и студено, между минало и настояще. Поетът спира този български комплекс и провлачва “дълга опашка, която не казва: ще свърша”. Досега само лисиците говореха на опашките си, но ето че това започват да правят и поетите - чрез тях приказката може да се доразкаже с надежда за щастлив край. Нека го представим отново чрез поезията - когато “вратите” на Атанас Далчев се затворят като “криле на черна птица”, между тях ще остане една опашка. Погледнете как е при вас... Ако не може да погледнете - пипнете!