Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

  БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА 90-ТЕ

Йордан Нанчев

Няма смисъл

 

“Откъдето и да погледнеш проблема, не мога да го видя като съществуващ”... - така започва литературният критик Михаил Неделчев да отговаря на питането “Можем ли да говорим за поезия на 90-те години? И как?” (“Литературен вестник”, N 35, 12-18 ноември 1997). Дано и сега, вече като участник в диксусията “Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 г-?” да мисли по същия начин. Защото наистина откъдето и да погледне човек “проблема”, той обективно не съществува. Такъв е отговорът на поставения отново въпрос. Каквото и да се каже друго, то само подвежда. И ни отдалечава от истината.

Впрочем, от доста време у нас предназначението на (априлски) дискусии, конференции и пр., посветени на една или друга “случка” в литературата преди или след тази или онази година е именно такова - залъгващо и самозадоволяващо. Каквато беше (е) ролята и на литературата ни в по-голямата си част. Каквато е (беше) същността на нашите публични литератори, вече оставащи от ден на ден все по-малко и по-малко, комай само в бившите “ВУЗ-ове”, а сега и университети - нови, стари, американски, славянски...

Ето това, според мене, е проблемът, скрит зад темата на конференцията - не какво се случва в/на/с литературата, а какво стана с литераторите, с хранениците на тоталитарната власт, с “любимците” на Партията и на народа? Това е темата днес, този е въпросът, на който трябва да се отговори. И защо вече никой не се интересува от тях? Дори властта, да не говорим за читателите, за публиката. Подозрително същата власт вече не се чувства задължена да ги обсипва с толкова щедрите си облаги! При това е съвсем сигурно, че те, “писателите”, и толкова не са се променили. Те са си пак същите - дори и като имена, не само като манталитет. В това е истинският проблем. Той е в литераторите, не в литературата.

Но може ли някой, който продължава да разчита на подаяния, да иска да си го признае? Не, той може от девет извора вода да донесе, но не и да го направи. Затова и докато е жив, т. е. на ясла, ще продължи да се прави на разсеян, да задава провокативни въпроси като този “Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 г.?” и сам си отговаря. Волю или неволю - все в една посока. В посоката на доокарикатуряването. Както на себе си, така и на “своята” българска литература. “Своя”, разбира се, доколкото някой го е назначил, а друг му плаща, за да я пише или преподава според съвестта и нуждите си.

Наистина никой не би се наел да твърди, че е така навсякъде, с всички. Че не е имало и личности у нас, че нямаме писатели, за които литературата да е съдба. Пък и защо да ги търсим само сред преподавателите? “Позорно нещо е професионалният патриотизъм” - беше писал Асен Златаров в своето духовно завещание към младежта на България. “Позорно нещо” е и професионалната загриженост за българската литература, за словото на България - “бива ли да се изкористява едно естествено и благородно чувство, което всеки честен човек трябва да притежава?”

Затова няма смисъл от подобни дискусии, които макар да са се “случили”, няма да се състоят никога. Затова и започнах с този цитат в началото.

Българската литература

© 2000 Литературен форум