Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Енчо Мутафов

Прекъснатото Възраждане
Чардафон във възела на две епохи

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Темата, изведена в заглавието, за която са достатъчни не няколко, а няколко хиляди страници за обсъждане сред българите, е един от трагичните въпроси на националното ни битие. Той може да се гледа и като теоретико-исторически, и като общ проблем. Може да се види в съдбата и на национални герои, и на по-частни лица.

Особено интересно е вплетен в образа на Чардафон Велики, иначе габровчанина Продан Тишков: с престранен псевдоним от българското чарда и германското фон; родил се късно, за да бъде в големите възрожденски редици; морално неприспособим към мътилката на следвъзрожденския ни живот; с възрожденски страсти и добродетели, които кипят в нереален вид.

Предимството му е, че е исторически и литературен герой. Ако в историческия пропуснем нещо, литературният го допълва. И двата го оформят в редица от знаци за историческото време, за литературата и за езиците на културата. А като добавим, че става дума за литературен герой на Захари Стоянов и негов съратник в историческите събития, картината става триж по-любопитна. Защото - изпреварвам малко наблюденията - от “Чардафон Велики. Биографическа скица в профил” не трябва да очакваме нито биография, нито история, а типичен Захари-Стояновски текст. Като всеки друг негов текст в сказовия му маниер той събира енциклопедично представата за живот.

В тълкуванията на образа понятието чардафонщина е толкова непоколебимо, колкото е елементарно. Но сякаш сам героят насърчава това. Едва ли имаме друг герой, който така да изкусява образът му да се побере в малко и натрапливи характеристики. И не за баланс бързам да застъпя обратното гледище, с което ще работя: малко български герои са толкова сложно вплетени в проблемите на националната ни култура. Първото, което се хвърля в очи, е, че напомня Ботев като литературен герой на Захари Стоянов. Но освен че не е поетически гений и няма ослепителната участ на Ботев, Чардафон е различен и с това, че говори за две култури - възрожденска и следвъзрожденска. Той постоянно напомня какво става с възрожденските нагласи в следвъзрожденското време: как се продължават в него и как той ги вижда в другите.

“Чардафон Велики. Биографическа скица в профил” е сред най-непрочетените български книги. Това твърдение не бива да изненадва никого, като се има предвид, че книгата е на Захари Стоянов. А за разлика от “Превратът”, видяла бял свят столетие след написването й, и публицистиката му, срамежливо и подкастрено промъкнала се тук-там след бурния й обществен живот, “Чардафон Велики” има все пак три издания - едно приживе на автора (1887), второ през 1942 и трето през 1995. (Последното издание, сторено перфектно и с интелигентни текстове от пловдивския преподавател Иван Русков, е силен дразнител към интерпретацията, но тя продължава с блаженото си недоумение - не намирам по-мека дума - пред Захари-Стояновото дело.)

Тази книга специално има лоша съдба и поради няколкото табута, които я съпровождат. Първото е идеологическо и принадлежи на отеца за такава работа Димитър Благоев. Чардафон не бил нашият идеал за герой, с него не можело да се възпитават младите хора. Второто табу е естетско-европеистко и принадлежи пак на отец за такава работа - Пенчо Славейков. Ботев и Чардафон били фалшиви идеали, които се котирали само в Ориента, не в Европа. С такива не можем да европеизираме българската литература. А Ботев дори не е голям поет, европейските литератури гъмжат от такива, добавя човекът, който не ще да чете овчарски дивотии или да си представя, че кръвожадният вълк кротко ближе рани. Третото табу е обществено-политическо. Такива ли са героите на следосвобожденската епоха, пита то.

Но време е да оставим непрочитането и да продължим с четенето - както на историческия и литературен герой Чардафон, така и на книгата за него, вписала двете епохи в себе си.

Вписването се дължи на това, че героят е във фатална връзка с Възраждането, без да е участвал в него. Тази връзка естествено не може да бъде реална. Тя говори карнавално за възрожденската енергия, но и за неговата енергия. Във възрожденската са се променили предназначение, черти и главни звуци. Тя продължава възрожденския идеал за българското царство, морални устои и безсребърничество на скиталците, които наричам (вече в няколко мои разработки) мисионери, напуснали родната стряха, за да търсят другаде и другояче нейното спасение. Нея наследява Чардафон и с нея ни спечелва на всяка крачка. Той е предан до безпаметство на делото си. За разлика от предходниците му той действа не срещу турци, а срещу свои с “черни души” и “козе месо” (простодушните му характеристики на тъмните герои), както и срещу другата опасност за българския свят - руското имперско настървение. Ботевото “силно да любят и мразят” и Стамболовото “Не щеме ний богатства, не щеме ний пари” са сякаш казани за него.

Но тези и други черти, тази възрожденска енергия при Чардафон е избила в крайности, изпусната от реалното й предназначение и станала някак самоценна. Той е твърде много в доброто дело на Съединението, но и твърде много в себе си - виждаме него повече и по-малко дело и идея. Чардафон е показен човек, който не може да направи един жест скрито и да каже една дума сам пред себе си. Съзаклятник от него трудно става, Левски би го наказал пръв. Екзалтацията му залива жестове и думи, до грубост е безцеремонен, прав е във всичко, не го заплитат никакви дилеми. Чардафон е един крачещ съдник, който върлува във всяка ситуация. От премислено и реално дело възрожденската енергия е избила при него в екзалтация. Без да е бивш поборник, той се държи като такъв. По възрожденски театров човек, театрото му е в излишек. Липсва му празничността, която е характеристика на високото възрожденско поведение и която с многото си знаци се разлива в книгите на Захари Стоянов за народните движения.

При Чардафон идеализъм и разпасаност вървят ръка за ръка. Възраждането не понасяше второто, Следвъзраждането е изгубило първото. На Чардафон възразяват и едната, и другата епоха. Или по-точно - с неговия образ двете епохи си отправят тежки укори. Ясно е какви са те, след като Възраждането кипеше от ценности, които угасват в новото време, а в Следвъзраждането избуя тъмната мътилка в душата на българина - свободен, без да знае защо, политически независим, без сам да го е отвоювал, неконтролируем, без да си дава сметка за разпасаността.

При такова отношение между двете епохи срещата им в един герой не може да не е гузна. Възраждането е идеално, сиреч безпомощно укорно към времето наследник, Чардафон е илюстрация на такъв укор. Обратно, Следвъзраждането се присмива с грубата си природа на Възраждането и сякаш търси за съюзник и разпасания Чардафон. Така в героя буквално се надвикват двете епохи, без да надделява единият глас. Те просто се претопяват в смеховата култура на цялата чардафонска ситуация. Захари Стоянов я наблюдава с упоение, тя е така продуктивна за неговия тип слово.

Ако в обществото е зейнала пропаст между идеализъм и разпасаност, у Чардафон те са във възел, като и двете са карнавализувани. В този възел историята иска да събере героично двете епохи, колкото това да не е възможно. По същия начин и културата говори чрез Чардафон на няколко езика. Точно това е упойвало Захари Стоянов. Майстор да говори с различни езици на културата, тук той се е почувствал в стихията си. Така бе и с образа на Ботев. В биографичния му герой говорят високият език на възрожденските помисли и дела и карнавалният език на авантюрата. У Ботев те се събират чрез устното народно слово, чрез сказа, на който са предавани на автора, докато Чардафон и неговата реалност ври и кипи пред очите на автора. Различните културни говори у двамата герои опипват всевъзможни ценности на живота и той блести пред нас неподправено. Именно като живот, който “не позволява” на текста да се свие в жанрова черупка. Затова проблемът за жанра е най-мъчителното нещо за хората, които искат да го установят в калъп, донесен от места, където той си върши отлично работата, а пред българския сказител е жалко чекмедже.

Ако Захари Стоянов работеше с жанровия калъп за биография, щеше прилежно да отдели хубавото у героя и да не го смесва много-много с лошото, да бъде щедър за първото и глух за второто. Но както не го направи в “Записките”, включително спрямо себе си, така и тук. Автор и герой са си паснали и книгата ехти и кънти. Има всичко в нея, каквото животът, спомените и много разкази на героя предават - с които говори културата. Енциклопедизмът на “Чардафон Велики” не е като в “Записките”, той е по-стеснен, но е по-речовит и ехтящ поради разноречието и смесването на говори от две епохи.

Чардафон е чешитът, каквито бившият и новият апостол-сказител обича и каквито пъстреят във всяка негова книга. Чардафон надвиква всички, защото в него се преплитат силови линии от различно естество. Авторът е видял в него една културема, в която променящото се българско време е вклещено като в менгеме. В закъснелия хъш авторът е усещал възможния си съратник в Мечка и Поибрене, който поради стечение на жизнени обстоятелства му е съратник в Пловдив и Конаре десет години по-късно. Усещал е как в него продължава скъпата на сърцето му енергия и кипеж за добри дела, идеализмът и непреклонността на поборниците. Но е усещал и как всичко това губи контрол, как сърцевината на възрожденските явления се разпада и те губят предназначението си. Чардафон е не само закъснял хъш, не само смален Ботев, той е и преобразуван Бенковски. Насочил е безпаметната си преданост на един идеал, но от идеала е изтекла святостта, витаела около скиталците-мисионери.

Останала е само енергия, която естествено се е видоизменила. Красива в чудото Възраждане, сега е карнавална, защото се играе, и карикатурна, защото се разплисква в произвол. Най-напред тя се карнавализува (Чардафон), после умрачнява (Бай Ганю).

Драстичната смяна не се дължи само на обичайния спад след една кулминация, нито на обичайния преход от едно обществено-политическо състояние в друго, където заговорват и много тъмни гласове. То се дължи на проблема, който според мен споява всичко и дава смисъл на казаното дотук: прекъснатото Възраждане на българите. А той споява, защото е поразил всичко, защото е трагичен. Прекъснатото ни Възраждане бе ограбено. Естествена последица на ограбването бе неговата енергия, неговите идеали да не се осъществят. Още по-естествена последица бе те карикатурно да се разкривят.

Ако Възраждането бе изживяло естествено своя цикъл, ако пробуденият от дълбините древен култ към държавата у българите бе кулминирал с политическо освобождение със свои сили, то щеше да е изиграло голямата си историческа роля. Прекъснато с чужда намеса, то не изигра ролята си - не се изигра във вида, за който мечтаеха големите му творци.

 

ВЪЗРАЖДАНЕТО НИ БЕШЕ ПРЕКЪСНАТО ОТ ТАКА НАРЕЧЕНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ.

Аз лично избягвам думата освобождение (читателят ще се убеди и от този текст) - така както потръпвам от израза “дарена свобода”. В историята няма такова явление. И най-добронамерено да го допуснем, то скоро издава реалните си механизми. Нашият случай на “дарена свобода” е сред потвържденията.

Освобождението бе чисто и просто навлизане на чужди войски в бъдеща суверенна държава. “Дарената свобода” бе предшествана и последвана от агентура на империята, чиято задача е да работи срещу силите, бликнали от недрата на народа и въплътени в делата-творенията-идеите на неговите водачи. Империята освободителка, която за няколко столетия - до ден днешен - навлиза в чужди територии през десет-петнайсет години, работи срещу всякакъв суверенитет, който не й е изгоден. Не й бе изгоден и нашият. Показа го агресивното и наглото й присъствие в младото княжество.

З. Стоянов е хранел малко илюзии по тези въпроси. На него, както на други мисионери - на Раковски, Левски, Ботев, Бенковски - са били добре известни аспирациите на Русия към българския свят и неговата бъдеща държава. Ще приведа едно от многобройните доказателства на позицията му. То е писмо до гръцки активист за балканска конфедерация:

Русия спасила християните на Изток. Благодарим й. Но мислите ли, г. Булгарис, че това спасение е било от чисто християнски намерения? Новите събития показват, че тя е правила това, като е туряла най-напред, своите цели и скрити намерения: а) да отслаби Турция; б) със силата на православието и по-късно на славянщината да има под своя ръка освободените и тя да диктува и в) тя да ги владее... България беше до филипополската революция (Съединението - б.м. Е.М.) де факто руска губерния. Щом българите поискаха да потръгнат сами за своето бъдеще, тя ги остави и им е днес по-голям неприятел, отколкото всяка друга държава - готова е не само да ни завладее, но и да ни предаде изново на Турция. И защо това? Защото сме поискали да бъдем свободни хора...

На З. Стоянов е било ясно, че на градивната възрожденска енергия може да попречи само друга енергия, а не явления вътре в българския свят. Временният отлив след поражението на Априлското въстание е част от Възраждането, не негов край. Енергията е събудена и будна. Тя може да се ликвидира само със сила, която я лиши от целта й. “Който ни освободи, той ще ни зароби” - това са думи на Васил Левски. Те не са документирани, а са изречени в диалог от биографията на З. Стоянов за Апостола. За разлика от други хора, на които тези думи режат тъпанчетата на ушите, аз не виждам основание да се съмняваме в тях. Те са напълно в Идеята и Делото на Левски.

Прекъсването на Възраждането от чужда сила пренасочи духа му в лоша посока. Идеалите се разпиляха, духът се деморализира, високите ценности се натровиха. Това се случи дори у Стамболов. И той като Чардафон е възел на едната и другата епоха, но е възел като реален хъш-бунтовник и политическа фигура в княжеството. Той сбра високите пориви на бунта и градежа на държавата. Той показа, че възрожденските идеали могат да живеят дори при опитно покушение срещу тях.

Ако у Чардафон възелът е карнавален, у Стамболов е трагичен. У Чардафон се разплисква смеховата култура на българското сказване, у Стамболов тътнат черните звуци на историческите ни трагедии. Държавникът не само бе убит с просташка показност насред столицата и насред ден, но и сам в себе си изживя натравянето на ценностите. Възраждането у него продължи да работи в политика, в държавника, в родолюба, но прискърца в морала. Той не допусна руските конспирации и интригантства да победят княжеството и то да падне като зряла круша в лапите на самодържеца дядо Иван; той изправи на крака държавата през фаталната 1887 г. Но пак той е вършел груби партизански дела, спекулации с имоти, хора и политически противници, бил е нетърпим и разпасан.

Трагичният възел не подмина и Захари Стоянов, друг от малцината оцелели мисионери. И у него, големия словесник, както у Стамболов, големия държавник, възрожденската енергия се преобразува и в нещо недобро. Понякога човек потръпва от уличните и кръчмарски думи за хора и дела. Плод на неговата безкомпромисност и възрожденски идеализъм, те са се изкривили до партизанска безцеремонност и съдничество.

При такъв сложен възел не е за чудене, че ще го увлече закъснелият хъш, неприспособленецът и фарфаронът Чардафон. Не е назовал мястото му, но го е налучкал: зад Чардафон стои Ботев, пред него Бай Ганю. В тези три символа на българското битие протича във време двайсетина години ток на бликаща енергия, на млада жизненост. Преди да изживее младостта си обаче, тази енергия започва да се състарява. Първо става карнавална, после безскрупулна, първо е чардафонска, после е ганювска.

Да видим как е протичала. У Раковски тя внезапно и гейзерно изригва в царствени пориви и в интелектуална мотивация на тяхната древност. За преждевременната му смърт Любен Каравелов изказа в повест подозрението си. У Левски енергията е съзаклятна и гениално вложена в идея за най-липсващото нещо сред българите - сцеплението. Тя е работела като малко големи идеи. И затова рано-рано бе прекъсната с предателство, на което и до днес истината е забулена в тайна, а почеркът не личи да е турски. У Ботев енергията е свещено излята в стихове, аналитично в статии и саможертвено в действие. Приложена е жестикулационно, а с това трагично. У Захари Стоянов тя бързо обзе бедното овчарче, разпали го за цял живот, оказал се също кратък. Мисля, че смъртта му дойде не от сплитане на червата, а от сплитане на други неща. У Чардафон идеализмът вече кънти показно, лишен от голямо вътрешно съдържание, действен, но и непредсказуем. У Бай Ганю той е угаснал, младата енергия - за разлика и от Чардафон - не може да намери полезно действие. Привлекателен с младата си жизненост, той отблъсква с приложението й. Народът ни го обича за първото, та го извади от литературата, но го ненавижда за второто. За първото разказва анекдоти с байганювски триумфи, за второто си служи с подкосяващото “ганювец”.

Ботев и Чардафон са и герои на З. Стоянов. Какво по-естествено. С твърдото си отношение към неподправената сказова истина той има предимството да разказва на езика на своя обект, не на свой непроменим писателски език. Каквито да са героите и обстоятелствата, те говорят на своя език. Така е в “Записките”, такъв е сам авторът-герой с неласкавите истини за себе си, такива са и Ботев, и Чардафон. И ето какво се случва. Биографията на Ботев завършва апотеозно трагично, на Чардафон - житейски смирително. Минало е времето на великите дела и люде, отишла си е епохата кърмачка на такива дела и хора. Нормално е Захари-Стояновият приятел, буйният и неукротим момък да се укроти. Няма какво да го пали. Жени се, ражда му се дете - и дотук. На Ботев също му се ражда дете, той го целува прощално и тръгва не на пазар, нито в Хайделбергския университет, а знайно къде. Укротяването на Чардафон предразполага романовата форма. Героят започва като Продан, става Чардафон и накрая пак се връща към Продан. Далечно подсеща за Дон Кихот - обеднелият идалго Алонсо Кихана става Дон Кихот, накрая пак Алонсо Кихана. Чардафончето от Чардафонката детронира Чардафон. Името се пародира, сюжетът също. Примирението е кротко затваряне на романова страница. Творбата започва с годежа и завършва със сватбата на героя - какво по-романно?

Но така или иначе в сместа сказ-роман се е надигнал един закъснял хъш. Той не е съзаклятник на Левски, легионер на Раковски или четник на Ботев. Но сам е войвода на чета. Възрожденската енергия е изригнала последно у хора като него и Захари Стоянов. Покрай тях вече шетат гешефтари като Гешов, интелектуалци като Бобчев и Маджаров, готови да погълнат цяла Румелия, управители като Треперко паша и съединисти като Вазов и К.Величков. Против тяхното общество, услужливо на руски и на други интереси, Чардафон играе възрожденската енергия, като я свежда словесно до малко думи, жестикулационно до ръкомахания, поведенчески до закани и заповеди, телесно до напета фигура и резултатно до една чета, която освен другото разкарва като мечка турското мекере Гаврил Кръстевич.

Българската литература

© 2000 Литературен форум